Актьорът Джоко Росич, гост в предаването „Кой говори” по Дарик радио.
Как се чувствате на рождения си ден?
Аз цял живот се чувствам добре, не само днес – това ми е лайтмотивът.
Харесва ли ви тази шапка, която седи между нас, видяхте ли я? Навява ли ви спомени или асоциации, ние сме ви виждали с много шапки в киното.
Аз видях шапката, много пъти съм бил с подобни шапки. Аз ходя непрекъснато с шапки, това ми е една от слабостите, имам много шапки и винаги гледам като излизам от вкъщи с каква да бъда.
В тази обаче има думи, хайде да поиграем. Бръкнете, моля ви, вътре и да видим какво ще излезе. Кой е първата дума? Срамота. Използвате ли думата срамота? Човек много пъти го е срам. Вие нямата вид на човек, който се срамува. Кога ви се е случвало на вас лично да изпитвате такова чувство. Всеки човек се срамува. Този, който казва, че никога не се е срамувал – просто ще излъже. Ето например през ония времена, когато трябваше да членуваме в разни организации, щяли-нещяли, и се провежда някакво събрание и се гласува нещо и ти не намираш смелост в себе си да станеш и да кажеш: „Що не си гледате работата, това не е така”, а просто мълчиш – след това дълго време те е срам, че си мълчал. То не беше един и два пъти – това ми е вкусът за срама. Сега, когато ходите по улиците, срещата ли случки, хора, ситуации, за които да си казвате наум: „Ей срамота, гледай какво нещо”? Не би трябвало да се вглеждаме толкова много. Има много кал и по нашите улици, и по институции, но трябва да бъдем наясно със себе си. Ни всъщност живеем в един нормален период от развитието на страната, безкрайно нормален. Всички тези страни, които ни дават акъл непрекъснато какви трябва да бъдем, са минали през това нещо. за техен късмет и за тяхно щастие те са го минали отдавна. Но това нещо аз го казвам, защото вие споменахте, че основното ми образование е икономическо. Аз съм завършил икономически институт и то с отличие, и когато говоря за тези неща, аз не говоря така едно към нищо. Това, което ние преживяваме последните 17-18 години, даже може би повече – това е онзи процес, който се нарича първоначално натрупване на капитала. Всички държави, които съществуват на този свят, минават през този период първоначално. Ние защо така болезнено го преживяваме? Всички са го преживяли болезнено. Мислите ли? Ние не сме ли по-особени на това географско място? Всяко натрупване на капитала е мръсно. То е свързано с престъпления, с кръв, с далавери, с корупция…Вземете Хенри Форд и онази негова крилата фраза: „Не ме питайте за първия милион, за останалите ще ви дам сметка цент по цент.” Хайде да опитаме да сменим малко настроението – да видим следващата дума къде ще ни заведе. Много са надявам да е някоя по-слънчева – филм. За това можем да говори часове и дни сигурно. Можем да говорим до 101 и обратно. когато се казва филм, аз все се връщам в детството си, много обичах да ходя на кино. Баща ми беше един просветен човек – той беше педагог, и мама също. Интересно беше, че мама и татко не ни даваха пари за кино. Татко ни водеше на кино или купуваше билет и ни го даваше. понеже той ни даваше билетите, той подбираше какво да гледаме. Оформял е вкус? Гледали сме огромно количество уестърни. И той е бил безкрайно прав, защото в уестърна няма А и Б, там черни и бели каубои. Белият е прав. На вас кой ви харесваше повече – черният или белият? Това е малко по-късно, на децата им харесва героят. Малко по-късно, когато започнах да се занимавам с тези неща открих особен чар в това да правиш отрицателни герои. Аз обикновено влизам в много люти битки с режисьорите, когато правя отрицателен герой. Защо? Защото моята теза е, че нито една майка не е родила престъпник. Майките не раждат престъпници, майките раждат бебета. Те сучат така сладко и мило, както сучат всички бебета, а какво ще стане с тях след това зависи с кого са, къде са, кои обстоятелства и хора ще им влияят. За това казвам – дайте ми едно момче на три години и ми кажете какво да го направя след 17 години и аз ще го направя. Когато става дума за филмите, аз това си спомням, че когато бях малък много съм ходил на кино с брат ми, много филми сме гледали. Възпитавали сме се, гледайки филмите, които баща ни е подбирал, но никога не съм искал като мои приятелчета да стана киноактьор. Тя съдбата си е казала думата. Когато бях малко момче моите родители правеха едни четвъртъци, идваха техни колеги в къщи. Когато дойде някой нов, който не е идвал още на техните четвъртъци, обикновено питаха какъв искам да стана и аз отговарях – журналист. И сте бил. Да, и станах – бях журналист 18 години. Хайде да видим следващата думичка. Тя е собственост. Аз съм почти опериран от това понятие. Знам какво е собственост, знам какво пише и в речника, но нямам отношение към собствеността. Обичам се вещите, малките вещи си обичам – обичам си ножовете, обичам си пистолета, обичам ей такива малки неща. Но да речем, когато мама почина в Сърбия и аз отидох да я погребем, видяхме се с брат ми и отидохме в нашата къща, на следващия ден отидохме в общината и аз се подписах, че всичко което има, остава на брат ми. Ние сме една кръв, при други обстоятелства, той щеше да направи същото. Ние сме от тази боя. Хайде да видим още една дума. Какво излезе? Подарък. Обичате да ви подаряват или обичате вие да подарявате? Лиляна, моята съпруга, казва, че човек трябва непрекъснато да подарява. Нейното виждане е, че човек, колкото повече подарява, толкова повече получава подаръци. Тя е убедена, че това, което човек дарява, то се връща. Коя е любимата ви българска дума и коя е любимата ви сръбска дума? Дали те са едни и същи, приличат ли си? И в двата езика любимата ми дума е любов. Преди да дойда при вас, влязох в едно кафене да изпия едно кафе и ми се падна късметче, на което пишеше: В любовта търсете партньор, който да ви дематериализира и да ви излъчи в ефира като новинарска емисия. Едва тогава ще разберете колко е сладко да се съберете отново. Интервюто с Джоко Росич чуйте тук
