Д-р Емилиян Гулев е завършил Медицински университет – София през 2019 г. Специализира Неврология. Започва да работи в клиниката по Нервни болести в УМБАЛ „Света Анна“ в София, а в момента лекува пациентите в COVID отделението на болницата. Младият лекар е на 27 години, родом е от село Кочан.
За медицината, здравето, пандемията и младостта - в специално интервю за DarikNews.bg говори д-р Емилиян Гулев.
Личен архив
Защо станахте лекар?
Баща ми много искаше да стана лекар, но аз все още се лутах. Когато бях в 10 клас загубих много ценен за мен човек и това ме тласна да избера професия, с която да помагам на моите близки и на всички хора. След този момент всички мои усилия и на семейството ми бяха насочени към това да стана лекар.
Какво ви насочи към неврологията?
В университета все още не бяхме стигнали до тази област в медицината. Но отново личен момент, пак свързан със загуба на мой близък човек, който почина от исхемичен мозъчен инсулт, ме тласна към неврологията. Грижите за него и последвалата му смърт, ми повлияха да се насоча към неврологията, за да помагам и да се грижа за хора, които преживяват същото. След този случай започнах активно да търся неврологични отделения, в които да доброволствам, така е приет този термин в нашите среди. Започнах в клиниката по Нервни болести в „Света Анна“, където действително се запознах с работата на невролога. Виждам как на хора, които са в положението на моя близък, може да им се помогне и ние го правим това ежедневно. Истината е, че неврологичните заболявания са много тежки.
Имали сте възможност да заминете да работите в Германия. Защо се отказахте от този шанс?
Шанс... не знам дали е било шанс. Германия е опция за всеки, които завършва медицина. Активно се подготвях, изучавах немски език и живях с такава нагласа, че там всичко ще е по-добро. Но идва момент в живота на всеки, когато трябва да си пренареди приоритетите. По време на следването си се срещнах с най-прекрасното момиче и заминаването ми означаваше да сме разделени поне две години. Това, което ме задържа в България е точно тя – настоящата ми жена, която също завърши медицина. Второто нещо, което не е по-маловажно е, че в „Света Анна“ видях, че тук има всичко необходимо, за да работя, да се развивам и да живея нормално и в България. На мен в „Света Анна“ не ми липсва абсолютно нищо, с което нашите колеги в Западна Европа разполагат.
Личен архив
В момента работите в COVID отделение и често ви наричат „ангелите в бяло“, вие как определяте себе си?
Категорично не се определям като ангел в бяло. Професия като всички други. Да, много по-отговорна, работим пряко с човек. Призвание е, но е и работа. Даваш всичко от себе си, което знаеш и можеш, с идеята да помогнеш. Когато това нещо го правиш, си свършил работата си по начин, който да те удовлетворява и си лягаш спокоен. Ако някой се сети да ти благодари е добре, но лично аз не чакам някой да го направи и нямам нужда някой да ми казва „благодаря“ или да ме нарича "ангел", защото това ми е работата.
Мислите ли за пациентите след приключване на работния ден?
Работата с пациентите по време на следването е много малка и недостатъчна. В началото на моята лекарска практика се прибирах и 5 часа след дежурството продължавах да мисля – така ли трябваше да направя, защо се забавих толкова, на този човек дали трябваше да му изпиша антибиотик. И така около година. Всеки ден осъзнаваш, че има още какво да се научи. В момента се опитвам, след като прекрача прага на болницата, да изключа за всичко, което се случва вътре. Това, разбира се, не е напълно възможно. Когато пациентът не се повлиява от лечението, когато някой почине, продължаваш да ги мислиш вкъщи, вадиш учебници, ровиш се, обсъждаш с колеги. Но е редно с приключване на дежурството да се отдадем на близките си или хобито ни, за да презаредим.
Свиква ли се със смъртта? Претръпва ли се?
Не може да си безразличен към смъртта. С нея не се свиква, приемаш я, но най-важното е съвестта ти да е чиста и да знаеш, че към този момент всичко, което е било възможно е направено. Има по-висши сили които решават кой да живее и колко. За моята лекарска практика, макар и само две години, много хора изгубиха живота си, включително и в моите ръце. Най-тежки са разговорите с близките. Има хора, които са в тежко състояние, правим всичко за тях, но просто фаталният изход е очаквана възможност и загубата им не се приема толкова тежко, но хората които умират внезапно, без да имат някакви клинични показания, че ще се случи, с тях сме си говорили само преди час, а малко по-късно трябва да обявим часа на смъртта им, да кажем на близките им. Понякога забравяме, че пациентът не е само човекът в шеста стая на второ легло, той има семейство и някаква репутация. Но не е добре да се подхожда емоционално, защото в едно 12-часово дежурство трябва да вземеш около 200 решения. Ако загубиш човек в началото на дежурството, това означава ли, че следващите 100 решения ще ги вземеш по начин, който няма да е толкова хладнокръвен. Пациентът в съседната стая иска да получи от теб адекватност, ако ти си афектиран от смъртта на пациента, не можеш да помогнеш на живия.
Натъквали ли сте се на чудеса, които не могат да се обяснят чрез науката?
Чудесата са много по-малко, отколкото на хората им се иска. В моята практика, колкото и малка да е тя, има един случай, който мога да нарека чудо. Младо момиче, което дойде в кома, в много тежко състояние. За нея цялото отделение беше направило всичко възможно, но просто не виждахме как може да оцелее. Въпреки това тя успя да се върне към живота.
По време на вашето образование обръщаше ли се внимание на пандемиите, подготвяха ли ви за нещо с подобни размери като коронавируса?
Имахме обучение по инфекциозни болести, но никой не очакваше, че това ще ни се случи при това една-две години след като завършим. Аз не бях готов за нещо подобно. Изневиделица и от нищото се появи.
Има ли заболяване, което ви притеснява повече от коронавируса и в момента светът пренебрегва?
Острите нарушения на кръвоснабдяването, на сърцето, инфарктът, инсултът, жлъчки, апендицити и други. Това са спешни състояния, които няма как да бъдат отлагани заради COVID-19. Лошото е, че виждам хора в състояние на спешност, които решават да се лекуват вкъщи, за да не са в болница, където има и коронавирус. Със сигурност ще има загубени много животи по тази причина. Това не говори добре за нас като лекари, защото явно не сме обяснили достатъчно добре колко е тежко състоянието им, но не говори добре и за тях като хора, защото не могат да преценят добре кое е по-малкото зло.
Виждате ли нещо положително в ситуацията, в която се намира човечеството, борейки се с COVID-19?
И в най-черния ден има нещо светло. Хората вече ще бъдем малко по-отговорни към собственото си здраве. Сигурен съм, че всеки човек ще бъде малко по-взискателен към това, което се случва в организма му. А конкретно в България сякаш се оцени труда на лекаря, вижда се, че не е много лесно да бъдеш лекар и го оцени цялото общество.
Как оценявате здравната култура на българина?
Ако нещата не опрат до кокала, на лекар няма да отидем, на зъболекар също. Имаме много, много работа по отношение на здравната култура, но това е един двустранен процес. И ние трябва да бъдем по-активни и хората трябва да бъдат малко по-отговорни към своето здраве. Напоследък се забелязва едно покачване на общата здравна култура на населението, но това е крайно недостатъчно. Ние трябва да промотираме здравето, да се опитваме да превантираме случването на едно събитие, а не да лекуваме последствията от него.
Защо тогава българинът се самолекува и търси лекарска помощ предимно в краен случай?
Очевидно хората нямат нужното доверие в лекаря. Може би има и доза страх – да не им бъде открито някакво заболяване. Страх и липса на доверие, въпреки че не виждам нищо рационално, но само така мога да си го обясня. Хората си казват „трябва да давам пари, трябва да чакам, да гледам други болни“. А самолечението е вследствие на колективна безотговорност.
Кой е най-големият враг на здравето ни?
Ежедневието ни. Нещата, които правим всеки ден, но ги правим грешно – храненето, хидратирането, стресът, мръсният въздух.
Личен архив
Живеете в София, където въздухът е мръсен, а стресът е навсякъде. Ще потърсите ли спокойствие в по-малък град или село?
Аз трябва да се чувствам добре с моето семейство там, където живея. За да работиш някъде трябва да имаш нужния екип и апаратура, за да можеш да приложиш всичко, което си научил в големия град. Не е само да отидеш някъде и да имитираш дейност. Големият град ми дава много повече материална база и да не забравяме хората, с които работим – нашите по-възрастни колеги. Те са един капитал, от който ние постоянно крадем от това, което те правят ежедневно.
А те щедри ли са?
Моите колеги са много щедри. Когато си дежурен през нощта и се случи нещо спешно в 3 часа, взимаш телефона, обаждаш се на шефа на клиниката, обясняваш за случая, а той ти дава насоки и мачът приключва. И не само при спешни случай. Ако си един добър лекар, не виждам защо трябва да се притесняваш от 25-годишен лекар, който сега започва. А и най-добрият учител е този, който раздава от себе си. Няма по-добро от това учениците ти да са по-добри от теб.
Каква е вашата формула за добро здраве?
Моята формула за добро здраве се състои от две неща – спортуването, съчетано с опит за добро хранене. Опитвам се да се храня в някакви часови интервали, да имам физическа активност, което ми помага и със стреса, натрупан в болницата.
Личен архив
Вие сте футболен съдия. Как от медицинските среди стигнахте до футбола и съдийството?
Да, в момента съм на най-високото ниво в аматьорския футбол. Там се срещам с хора, които са тотално различни от моето обкръжение, което е 90% все лекари. Футболното съдийство ми помага да поддържам някаква прилична физическа форма и да се отърва от стреса. Дори в аматьорския футбол имаме нормативи, които трябва да се покриват. Съдийството ми помага да избягам от ежедневните проблеми и ще продължавам да го практикувам, поне докато жена ми ме търпи.
Какво е любовта за вас?
Любовта е нещо без което не можем. Ние сме социални същества и имаме нужда да обичаме и да ни обичат. Това трябва да го усещаме постоянно. Когато получаваме подкрепа от човека до себе си, това ни дава криле. След като срещнах жена ми разбрах, че светът може да е едно много по-добро място за живеене, когато до теб е правилният човек.
