Журналистът Георги Милков си спомни за генералния директор на БТА Максим Станчев, който почина днес.
"Широка, мустаката, обезоръжаваща усмивка. Това е първата асоциация с образа на Максим Минчев. Втората асоциация автоматически е нещо, свързано с пътешестване. Пътувал съм с много хора по света, но Максим беше най-сладкодумният разказвач, когото съм срещал. Описвайки някакво място, той сякаш те угощаваше със знанията си. Светът около него винаги бе по-цветен. Ходили сме заедно къде ли не – от Китай до Мексико", започва разказа си той.
"Спомням си едно забавно наше приключение из Югоизточна Азия, когато се оказахме заедно в болница. Легло до легло, крак до крак. Бяхме на разходка със слонове из джунглите на Лаос. Докато аз се опитвах да пазя баланс на главата на една разлютена слоница, той пътуваше с царствената осанка на индийски махараджа в дървено седло, прикрепено към гърба на своя слон. Беше страшно забавление, но в крайна сметка и за двама ни всичко завърши с неприятен инцидент", спомня си Милков.
"Пукнахме по един ляв глезен. Аз се строполих от моята слоница в края на пътуването, а Максо не улучи добре стъпалото на дървената рампа, от която трябваше да слезе. Вместо да пием шампанско с останалите приятели от групата, с него седяхме, вдигнали крак с подпухнали глезени. Но и другите не пиха шампанско, защото ледът отиде за компреси на нашите крайници. Закараха ни в болница край Луанг Прабанг, където докторът ни прати на рентген. Куцукайки с Максим се отправихме към въпросния кабинет, където заварихме опашка от чакащи. Интересното бе, че всички там си играеха с едно невръстно хлапе. Който влезеше в кабинета, предаваше детенцето на следващия по реда. Оказа се, че това едетенцето на рентгеновия лаборант, който няма на кого да го остави и за да не стои горкото вътре при опасното лъчение, пациентите отвън го забавляват. Хлапето моментално хареса Максим, който вероятно го впечатляваше с размерите си, с мустаците и шапката си, а освен това му правеше и смешни муцуни. Отиде да си играе с него и повече никого другиго не погледна. Накрая едвам го прилъгахме нещо, за да може Максо да влезе за снимка", пише още Милков.
Почина генералният директор на БТА Максим Минчев
"Покрай суматохата в болницата, оказа се, че са ни объркали рентгеновите снимки, та се наложи жена му на Максим да влезе при доктора и да сложи ред в тая какафония. Взе двете снимки, погледна ги срещу светлина и отсече: Това е на този господин, а другата е на онзи господин на съседното легло. Лекарят я попита дали е сигурна и тя отвърна, че винаги е сигурна чий глезен е на собствения й мъж", продължава разказа си журналистът.
"Смяхме се много, а и Максим не спираше да се шегува с положението ни. Бинтоваха ни, изписаха ни болкоуспокояващи и ни изпратиха да си вървим, но навън детенцето на рентгенолога видя Максим и пак се прилепи за него. С голям зор се измъкнахме. По принцип Максим имаше невероятен подход към дечурлигата. Не знам как винаги успяваше да ги спечели толкова бързо. Може би с тази негова голяма усмивка, с която пленяваше и всички нас."
"Максо обичаше да снимка детски физиономии, където и да обикаляше по света. Хващаше в кадър лицата им в едър план – ухилени, сополиви, гуреливи, ококорени в почуда, омазани до уши, но сияещи в невинна чистота... Даже направи изложба точно с такива кадри, от които всъщност личеше най-вече какво голямо хлапе живее някъде в сърцето на този наш любим спътник в пътешествията."
"Това като че ли несекващо детско любопитство към света се четеше между редовете на неговите пътеписи и книги. Винаги намираше някакви хора по света, с които се сприятеляваше. После, ако му се наложеше да мине пак по тия земи, ходеше да ги търси", допълва още Милков.
"През 90-те, когато пътуванията до Брюксел не бяха толкова казионни и протоколни, той обожаваше да се отбива в една и съща таверна на име „При Папи”. Години наред всеки българин, който отидеше при тоя Папи с вълшебното изречение „Максим Минчев праща поздрави”, получаваше автоматично отстъпка", спомня си още той.
Радев за Максим Минчев: Той обичаше живота, подхождаше с любопитство към света и с професионализъм
"Максо бе един великолепен епикуреец с очарователно чувство за хумор. Той наистина бе пътешественик по душа и номад по призвание. Гордееше се не толкова с броя на чуждите държави, които е посетил, а с това, че е бил във всички български градове, изкачил е всички върхове на територията на страната, влязъл е във всички пещери и манастири на България", продължава с портрета си Георги Милков за Максим Минчев.
"Чух го за последен път преди месец. Обади ми се да ми каже, че вече е готов с книгата си за Африка, на която ме бе помолил да съм редактор. Разбрахме се да се видим, за да ми даде ръкописите, които нямах търпение да прочета, защото в тях разказваше за любимите ни Судан и Етиопия, за дюните на Западна Сахара и джунглите на Габон. Но вместо това замина без да се видим повече. Пое на най-дългото си пътешествие.
Нека му е светло по пътя.", завършва Милков.
"Широка, мустаката, обезоръжаваща усмивка. Това е първата асоциация с образа на Максим Минчев. Втората асоциация автоматически е нещо, свързано с пътешестване. Пътувал съм с много хора по света, но Максим беше най-сладкодумният разказвач, когото съм срещал. Описвайки някакво място, той сякаш те угощаваше със знанията си. Светът около него винаги бе по-цветен. Ходили сме заедно къде ли не – от Китай до Мексико", започва разказа си той.
"Спомням си едно забавно наше приключение из Югоизточна Азия, когато се оказахме заедно в болница. Легло до легло, крак до крак. Бяхме на разходка със слонове из джунглите на Лаос. Докато аз се опитвах да пазя баланс на главата на една разлютена слоница, той пътуваше с царствената осанка на индийски махараджа в дървено седло, прикрепено към гърба на своя слон. Беше страшно забавление, но в крайна сметка и за двама ни всичко завърши с неприятен инцидент", спомня си Милков.
"Пукнахме по един ляв глезен. Аз се строполих от моята слоница в края на пътуването, а Максо не улучи добре стъпалото на дървената рампа, от която трябваше да слезе. Вместо да пием шампанско с останалите приятели от групата, с него седяхме, вдигнали крак с подпухнали глезени. Но и другите не пиха шампанско, защото ледът отиде за компреси на нашите крайници. Закараха ни в болница край Луанг Прабанг, където докторът ни прати на рентген. Куцукайки с Максим се отправихме към въпросния кабинет, където заварихме опашка от чакащи. Интересното бе, че всички там си играеха с едно невръстно хлапе. Който влезеше в кабинета, предаваше детенцето на следващия по реда. Оказа се, че това едетенцето на рентгеновия лаборант, който няма на кого да го остави и за да не стои горкото вътре при опасното лъчение, пациентите отвън го забавляват. Хлапето моментално хареса Максим, който вероятно го впечатляваше с размерите си, с мустаците и шапката си, а освен това му правеше и смешни муцуни. Отиде да си играе с него и повече никого другиго не погледна. Накрая едвам го прилъгахме нещо, за да може Максо да влезе за снимка", пише още Милков.
Почина генералният директор на БТА Максим Минчев
"Покрай суматохата в болницата, оказа се, че са ни объркали рентгеновите снимки, та се наложи жена му на Максим да влезе при доктора и да сложи ред в тая какафония. Взе двете снимки, погледна ги срещу светлина и отсече: Това е на този господин, а другата е на онзи господин на съседното легло. Лекарят я попита дали е сигурна и тя отвърна, че винаги е сигурна чий глезен е на собствения й мъж", продължава разказа си журналистът.
"Смяхме се много, а и Максим не спираше да се шегува с положението ни. Бинтоваха ни, изписаха ни болкоуспокояващи и ни изпратиха да си вървим, но навън детенцето на рентгенолога видя Максим и пак се прилепи за него. С голям зор се измъкнахме. По принцип Максим имаше невероятен подход към дечурлигата. Не знам как винаги успяваше да ги спечели толкова бързо. Може би с тази негова голяма усмивка, с която пленяваше и всички нас."
"Максо обичаше да снимка детски физиономии, където и да обикаляше по света. Хващаше в кадър лицата им в едър план – ухилени, сополиви, гуреливи, ококорени в почуда, омазани до уши, но сияещи в невинна чистота... Даже направи изложба точно с такива кадри, от които всъщност личеше най-вече какво голямо хлапе живее някъде в сърцето на този наш любим спътник в пътешествията."
"Това като че ли несекващо детско любопитство към света се четеше между редовете на неговите пътеписи и книги. Винаги намираше някакви хора по света, с които се сприятеляваше. После, ако му се наложеше да мине пак по тия земи, ходеше да ги търси", допълва още Милков.
"През 90-те, когато пътуванията до Брюксел не бяха толкова казионни и протоколни, той обожаваше да се отбива в една и съща таверна на име „При Папи”. Години наред всеки българин, който отидеше при тоя Папи с вълшебното изречение „Максим Минчев праща поздрави”, получаваше автоматично отстъпка", спомня си още той.
Радев за Максим Минчев: Той обичаше живота, подхождаше с любопитство към света и с професионализъм
"Максо бе един великолепен епикуреец с очарователно чувство за хумор. Той наистина бе пътешественик по душа и номад по призвание. Гордееше се не толкова с броя на чуждите държави, които е посетил, а с това, че е бил във всички български градове, изкачил е всички върхове на територията на страната, влязъл е във всички пещери и манастири на България", продължава с портрета си Георги Милков за Максим Минчев.
"Чух го за последен път преди месец. Обади ми се да ми каже, че вече е готов с книгата си за Африка, на която ме бе помолил да съм редактор. Разбрахме се да се видим, за да ми даде ръкописите, които нямах търпение да прочета, защото в тях разказваше за любимите ни Судан и Етиопия, за дюните на Западна Сахара и джунглите на Габон. Но вместо това замина без да се видим повече. Пое на най-дългото си пътешествие.
Нека му е светло по пътя.", завършва Милков.
