Визитка:
На 2-ри май тя празнува рожден ден. Има интересна съдба. Родена е в Санкт Петербург, Русия. Актриса, възпитаничка на проф. Сашо Стоянов. От 1979 година е в трупата на Театър „София". Изиграла е куп запомнящи се роли: Офелия в „Хамлет" , Анджела в „Среднощна история", Моли в „Мишеловката" от Агата Кристи, Люка в „Прашинка в окото", Бланка в „Кралският бръснар", Анфиса в „Три сестри" от Чехов, персонажи в „Ноев ковчег" от Й. Радичков, психиатърката в „Сако от велур" от Станислав Стратиев и още много други. Има участия в постановки на Телеви¬зионния театър. Носител е на театрални награди. Владее руски, френски и английски език. Пеене, танци, акордеон, пиано. Автор е на две книги: „ Като светулка, лутаща се в мрака" и „Аз съм за погалване". Има един син - Павел.
Един от малко известните факти за тази жена с невероятно излъчване е, че е внучка на разстреляния на 26 юни 1942 година на гарнизонното стрелбище в София ген.-майор Цвятко Радойнов. Майката на Майя Остоич е дъщерята на генерал Радойнов - Септемврина Остоич, известна като автор на учебници по руска граматика и дългогодишен преподавател по руски език в Софийския университет, а бащата на Майя е известният български скулптор Димитър Остоич, който прави паметника на своя тъст Цвятко Радойнов в Крън.
В новото време, освен в Крън, паметник на генерала са съхранили и в дървопреработващата фирма „Кастамону-България" в Горно Сахране. След 30-годишно прекъсване Май Остоич посети родното място на своя дядо, за да вземе участие в честването на 120-тата годишнина от неговото рождение. Организатор на проявите бяха БАС и Общинската организация на БСП в града.
„На Деляна - с доверие !" Това ми написа в дарената книга Майя, една от многото наследници на едни българи, които една друга част българи се опитват да игнорират, зачерквайки, събаряйки, рушейки, забравяйки, че никой не е по-голям от Времето, нито по-мъдър от него. И по тази причина само То, Времето, има право да съди.
Беше ми интересно как се живее с болката и обидата едновременно в едно време, в което паметта и историята нямат толкова голямо значение за ценностите и стремежите на повечето хора от Днес, убедени, че те са и Началото, и Краят.
Ген.-майор Цвятко Колев Радойнов, роден в Крън през 1895 година. Политически и военен деец на БРЦ /к/. Полковник в Червената армия. Ръководител на комунистическото съпротивително движение по време на Втората световна война, ръководител на Централната военна комисия. Осъден на смърт и разстрелян на Гарнизонното стрелбище в София през юни 1942 година.
Госпожо Остоич, какви бяха първите емоции, след като посетихте дядовата си къща след толкова много години?
Емоцията е голяма. Голяма, защото дядо не е забравен. От това, което видях и усетих, събрах надежда, че може и да започне да се възвръща паметта към тези хора. Видях, че паметникът на дядо в Крън стои. Той е правен от моя татко, подарък за града. И слава Богу, че го е направил толкова голям , че да не го срутят. Удоволствие бе за мен и много скъпо преживяване да се движа по булевард „Цвятко Радойнов" и да видя, че не е сменено името му. Да видя читалището „Цвятко Радойнов" - и то, слава Богу, да не е със сменено име. Благодарна съм на крънчани за тази съхранена памет. Навсякъде всичко е сменено, подмяната е в пълен размер, но това, което видях тук, в Крън, ми дава кураж, че не всичко е загубено. Иначе, родната къща е в ужасно състояние. Там не издържах и се разплаках, защото всичко сега е наблъскано. А беше подредено при последното ми идване. Беше си музей. Ние, семейството му, наследниците на генерал Цвятко Радойнов, нямаме и едно предметче от него. Едно. Всичко, което е имало, майка ми и баба ми Бонка, жената на дядо Цвятко, са дали. Аз исках поне едно нещичко от дядо ми да има вкъщи, но те двете казваха: не, не, това е национален герой, всичко трябва да остане тук, народът трябва да има достъп до тези неща. А то сега - едно разграбено, друго захвърляно. Това беше чудовищно като изживяване, което видях. Не само че не съжалявам, че дойдох тук сега, но съжалявам, че не съм идвала толкова години. Но си мисля, че човек попада на точното място, при точните хора, когато трябва. И сигурно не е имало никаква възможност това да се случи, не заради мое нежелание. И с хората в Крън сега се уговорих, и с тези прекрасни момчета тук от клуба, и мисля, че имаме обща мисия и ще можем да работим в името на това и в бъдеще. В момента съм предприела - аз и наследници на други, застреляни на Гарнизонното стрелбище в София, където е убит и моят дядо, то да се възстанови. Там да се възстановят паметните плочи на убитите и да се събираме хора на това стрелбище. За памет.
Кажете нещо повече за тази Ваша инициатива?
Искаме да възстановим лобното място на нашите деди. Сега там, на Стрелбището в София, няма нищо. Ама нищо. Ние нямаме гроб. Нищо нямаме. Единствено - паметта.
Знаете ли какво се е случило с тялото на генерал Радойнов след смъртта му?
Доколкото знаем, първите18 души, които са били разстреляни, са били хвърлени в общ гроб някъде. Така че - на практика те нямат гроб. Сред тях е и моят дядо. Веднага след края на процеса, който започва в 18 часа и - веднага, извозени с камионетки, в 21 часа са разстреляни. По това време, по време на разстрела, нашите - баба, майка ми, са били в Москва. Те дори не са знаели, че Цвятко Радойнов е в България. Как да разберем какво, що. На другите, като Антон Иванов, Антон Попов, Никола Вапцаров, които също са разстреляни, жените и близките са чакали вън, пред стрелбището. Те са подкупили един гробар и веднага са ги изровили оттам, където са били погребани.
Когато нашите се прибират в България, майка ми е питала къде са заровени разстреляните от масовия гроб. Казали са й, че „май са преместени под Братската могила", но как да разберем къде. А и това никога не сме го вярвали. Бях заварила едни пирамидки около Братската могила. Години наред имаше група хора, които бяха направили и Инициативен комитет, които се бореха да се напишат на Братската могила имената им, но не са успели. Сега пък е абсурд да се успее. Тогава са сложили и паметните плочи на Стрелбището, но сега и плочите ги няма.
Имахте срещи с млади хора с отношение към миналото. Вие самата сте и актриса, познавате правилата, законите на театъра. В този смисъл: в театър ли някакъв живеем или всичко пак е според Времето, хората и си е на мястото?
Там е страшното, че не живеем в никакъв театър. Татко, преди да почине, а той много тежко изживяваше всички промени, един ден ми каза: „Вземи се в ръце и тръгвай да се бориш. Защото ще доживееш деня, аз няма да съм жив, когато ще се позвъни на вратата, ти ще отвориш и фашистите ще дойдат да те разстрелят". Аз съм се смяла от дъното на душата си на тези негови предупреждения. Но сега, при тези гонения, които почват на хората, всички ми се оплакват от тези, които не са се пребоядисали, че си патят.
Но Вие и преди, и сега, не сте били сред обичаните. Винаги сте живели с етикета: внучка на Цвятко Радойнов.
Аз нямам заслуга, че съм се родила в този род. Имаме една книга, която препрочитам. Казва се „Предсмъртни завети". Тя е с писмата на оцелелите, с последния вик на застреляния в престрелка, всичко е описано от 1923 година до 1944 година. Всички до един казват, че не съжаляват, че отиват на смърт, защото е за по-добрия живот на следващите. И на финала всички молят: „Когато дойде свободата, спомни си за мен". Уникално е това нещо. Даже и дядо Цвятко в писмото до брат си, сестра си и до майка ми, пише: „Когато дойде свободата, радвайте се и си спомнете за мен".
Има ли някой в рода ви, който прилича на генерал Радойнов визуално? Знам, че брат Ви, художникът Цвятко Остоич, носи неговото име?
Да, но не прилича на него.
А кой прилича?
Аз приличам в очите на дядо Цвятко, но не съвсем. Той има едни такива - напрегнати очи. Той е бил артистичен тип, а баба ми е била и певица. Въобще - театър са правили. Дядо Цвятко е владеел и много езици, направо полиглот с неговите френски, немски, английски, руски и турски. Но в очите най-много приличаше на дядо ми Кольо Караколев. Той е внук на сестрата на дядо Цвятко, неговият племенник.
Само две писма ли имате от дядо си?
Това ми остана от всички. Аз тежко ги преживявам тези писма, особено писмото към майка ми, което е писал. Толкова сърцераздирателно, тежко писмо. Той е знаел какво го очаква, а тя е била малка. Какво може да каже един човек на едно малко дете в едно писмо, писано на ръка разстояние от смъртта? Много са хубави тези писма... И двете писма са много хубави.
Как се живее с една такава болка, с такава травма?
Издържа се. Геройски. Гледам да не мисля. След като махнаха паметниците, смениха улиците, престанахме вкъщи, в семейството, да говорим за това. А и майка ми много се поболя от тази безобразица. Просто си остана една голяма болка. Някак си съм се примирила това да е моя болка и да си мълча за нея. Сега, с тези разговори, с тези срещи, с тази инициатива, която подеха младите социалисти тук, да възстановяват порутеното от миналото - като памет, някак има надежда. Иначе, често непознати хора ми плачат в слушалката. Хора, които подкрепят инициативата. И това са все наследници на убити, разстреляни, забравени хора, с изпочупени, изтръгнати паметници, герои без гробове, близки без покой.
Вярвате ли, че ще дойде време, когато ще се наместят тези пластове?
Много се надявам. Няма да е скоро, ако дойде.
И каква е цената, която да платим като народ, за да ги наместим тези пластове?
Моята цена ще бъде много тежка, ако щете и на работно ми място. Но се надявам да го преглътна това. Но твърдо съм решила - колкото и да ми струва, ще работя за тази кауза. Вижте, плачът е пречистване. Не може да не минеш през това. Потисканият гняв, сдавената болка изведнъж избиват.
Няма у Вас желание, дори нотка някаква няма у Вас за реванш. Не се ли изкушавате да напишете книга за Вашия дядо, от Вашата памет, позиция? Дори от мерилото на времето, което е минало и е заличило всичко ?
Това, което в момента аз пиша като литература, има много общо с това. Не е необходимо, не е удобно аз, на базата на чужда информация да вадя такъв материал. Мисля, че това трябва да правят специалистите. Но първата ми книга - „Като светулка, лутаща се в мрака", е от погледа на 10-годишно дете от 60-те години. В нея има много неща за това поколение. Всичко, минало през едно сърце. И не е дидактична тази книга. Втората се казва „Аз съм за погалване". Тя е книга за 90-те години, която... кой ще издаде? Не ми е много ясно, но ми е интересно. Но човек трябва да пише за това, което познава. Това е моят принос.
„Кръстът или цената на компромиса" - заглавието на Ваш спектакъл, който играете. Ако в житейски план го обърнем, кой избор е Вашият?
В крайна сметка смених изобщо заглавието и накрая спектакълът се казва „Въпрос на избор". Така отговарям на всичките Ви въпроси.
