Българската екзархия е учредена със султански ферман от 28 февруари 1870 г. и е просъществувала до 1953 г. С документа се узаконява обособяването на българска църковна йерархия, наречена „екзархия" от Цариградската патриаршия. По силата на султанския ферман и екзархийския устав, изработен от църковно-народния събор, свикан в Цариград през 1871 г, Българската екзархия е призната за официален представител на българската нация в Османската империя.
Свиканият на 12 февруари 1872 г. Временен съвет на Екзархията избира за пръв български екзарх ловчанския митрополит Иларион. При тайно гласуване той получава седем бюлетини, а Антим Видински - шест. Изборът изненадал Високата порта, защото митрополит Иларион бил обвиняван в размирност на Ловчанска епархия и във връзки с дейността на Вътрешната революционна организация и Васил Левски. Под благовидния предлог за напреднала възраст, слаби сили и лош слух, Иларион Ловчански е принуден да подаде оставка.
Четири дни по-късно на извънредно заседание на 16 февруари 1872 г., синодът избира за екзарх Видинския митрополит Антим I, който е утвърден от султана.
След обявяването на Руско-турската освободителна война 1877-1878 г. екзарх Антим I е свален от своя пост и заточен в Мала Азия заради неговата патриотична дейност и проявени симпатии към Русия. За нов екзарх е избран ловчанският митрополит Йосиф I.
