Кураж, безрасъдство и огромна доза лудост! Това са задължителните качества, които човек трябва да притежава, ако има желание да стане шофьор в плевенската действителност през прелетта на 2010 г. Казвам го не като страничен наблюдател, а напротив - като съвсем реален участник в движението, решил да се сдобие с документ за правоуправление.
Повредени и липсващи знаци, нервни шофьори, откачени бакшиши, пешеходци-самоубийци и дупки, дупки...мноооооооого дупки. Така човек накратко може да опише 45-те минути, които преживява зад волана на урок в един обикновен делничен предиобед. Седалка, огледало, колан, ляв мигач и само секунди те делят от онези невероятни 45 минути, които изкарват всички най-мръсни и отвратителни думи по ардес на кметове, държавници, водачите на таксита, пешеходци и изобщи на всички, които срещаш по пътя си.
Учил си едни ми ти дълги правилници, чел си и решавал купища листовки и в един момент чуваш от спокойния човек на дясната седалка: "Уличката е двупосочна, затова се движим в най-дясната лента, като внимаваме да не закачим неправилно паркиралите автомобили". "По какво съдим, че е двупосочна", задавам въпрос любопитна и жадна да науча нещо, което явно съм пропуснала в помагалата. "В случая по нищо", отговаря отсрещната страна и насочва показалец към липсващата маркировка.
Вече сме близо до гарата. "Сега завиваме в дясно, но изчакваме завиващите от ляво, които в случая са с предимство, защото тук преди време имаше един знак", застрелва ме отново спокойния учител от дясната седалка. Смутено гледам, даже стресирано, обаче той усмихнато ме успокоява, че градът е малък и ще ги науча знаците...дори и липсващите. Как обаче ще науча местата на дупките, които стават повече и повече, и никнат не с дни, а с часове, се питам.
Шофирането ми прилича на нещо като слалом , шус от ляво, шус от дясно и в крайна сметка скачам в най-голямата дупка, която бих определила по-скоро като трап. Червя се и прехапвам виновно устни, защото знам, че този скок ще струва доста пари и нерви на учителя ми. Той обаче пак ме успокоява: "Няма страшно, все още нищо не си видяла" и потегляме към още по-надупчено място...бул. "Христо Ботев".
Почти нямам спомени как точно преминавам отсечката от кръстовище до кръстовище, но знам, че за това стотина метрово разстояние ми се допишка, доповръща и доплака едновременно. Обаче вече не съм стресирана, а ядосана и в мен зрее такава бурна злоба, че искам да псувам и да натискам клаксона лудо (въздържам се от второто, защото знам, че е забранено в населено място).
В момента, в който тъкмо съм изпуснала парата, две ръце сграбчват волана ми и внезапно минавам в ляво, защото жълта кола с табелка и телефонни номера много бърза и решава да ме изпревари от дясно. Пе...р...! - изпускам гневно и вече разбирам всички онези, които ми обясняваха, че псуването много помага. Вече нямам търпение да се науча да държа волана с една ръка, за да мога спокойно да подавам и пръстови знаци (разбирам, че и от тях улеква много). Потна съм и нямам търпение да сляза от колата.
Не пуша, но искам да погълна тройна доза катрани и никотин. Усмихвам се и се въздържам, минавам бавно и заобикалям кацналите на пътя полицаи, които нахално и безпричинно се мотат в платното ми. Капакът е натокана голяма бяла птица, която в нормалното си ежедневие бих нарекла мадама. Изскача на платното за движение без никакво предупреждение и усмихната, под огромните си маркови слънчеви цайси, се завтича към отсрещния тротоар, на който я чака друга усмихната бяла птица.
Ни моаааааааааа повече! Трябва да излея гнева и напрежението. Слизам от колата и се прибирам в офиса - благодарна, че работя с компютър, а не с оръжие.
Отварям вестника и зачитам: "В деня на първа пролет 22 март в Плевен ще се проведе протест на бизнеса срещу дупките по улиците. Той ще премине под кодовото име "Дупковден". В 12 часа пред сградата на Общината са поканени да присъстват бизнесмени, такисметрови шофьори, младежи и граждани - всички, които ежечасно чупят автомобилите си (и нервите си) из плевенските улици".
