Предлагаме ви един разказ за миналото и настоящето на провинциалния театър. Написа го Николай Генов, който е познат на всички, които някога са се занимавали или са мечтали за сцената в Добрич. Тази година актьорът отбелязва своя 80-ти юбилей и 55 години на сцената. Роден е на 22 юли 1929-та в село Лунка, Тулчанско в Румъния. Там учи до 4 клас, след което семейството му се преселва в Южна Добруджа. Баща му почива млад, а Генов заминава да учи във Варна.
Как и къде започна "Вашият" театър?
Началото на "моя" театър е в град Варна. Към драматичния театър "Стоян Бъчваров" - той тогава не беше именуван, после го кръстиха - имаше артисти, които водеха любителски състави и аз кандидатствах, приеха ме и започнах.
На колко години сте били?
В гимназията, в строителния техникум бях, значи съм бил някъде 11 - 12 клас. Аз не бях категорично решил да кандидатствам в ДВТУ - тогава така се казваше - Държавно висше театрално училище, но понеже имах достъп до представленията на театъра, веднъж на един концерт слушах народният артист Константин Кисимов как рецитира стихотворението "Руският Прометей" на Христо Смирненски. Много дълго, сериозно и силно стихотворение. Така го рецитира, че аз заплаках и казах "Това е пътят, който аз ще поема".
В онези години не беше ли непопулярна тази професия? Как приеха Вашите близки това Ваше решение?
Беше много смешно. Моят дядо ми казва: "Какво ще представлявате там? В циркови програми ли ще участвате? С коне, със зверове ли ще бъде?". Аз му викам: "Не, бе дядо, аз уча за драматичен театър - ще играем представления". Разбира се той нямаше представа от това, защото тогава нямаше телевизия да види какво е представление. В живота си беше ходил само веднъж - ние сме северно добруджанци и той е ходил в Констанца на цирк и това е запомнил че е театър.
След обучението как се озовахте в Добрич, какви бяха първите години в добричкия театър?
Аз пожелах сам да дойда в Добрич, защото близките ми бяха тук, реших, че е по-добре да бъда в моя край. Имах предложения за други места, но аз предпочетох да дойда тук. С известна доза неудоволствие си спомням първите години, защото отначало ми възлагаха епизодични роли, при това на възрастни хора, на старци. Разбира се, аз се справих, доколкото може да се вярва на тогавашните оценки, но щом след това започнаха да ми дават хубави централни роли и то на младежи, значи съм се справил.
Лесни ли бяха първите години на добричкия театър?
Не бяха много леки, но бяха интересни с многобройните ни пътувания из цяла Добруджа. Няма село с читалищна сграда и сценка, колкото и да е малка, което ние да не сме посетили и да не сме изнесли представление. Хората тогава жадуваха за култура, за театър, да се срещнат с нас. Канеха ни вкъщи, у тях, на вечеря, да спим. Даваха ни възможност да общуваме и много ни се радваха. А тогава все още бяха доста гладни години - 50-те на миналия век.
Кои бяха най-близките Ви от трупата тогава?
Добре ме посрещнаха по-възрастните актьори - Калчо Георгиев, Добри Атанасов, Любен Попов, с които постепенно станахме и приятели и добри колеги. Играли сме, партнирали сме си, правили сме си шеги на сцената. Много интересно беше. На премиерата на една Вазова пиеса имахме бой с Любен Попов на сцената. Аз играех един френски рицар, той - някакъв татарски вожд, срещахме се, дуелирахме се и в един момент, докато скачаме разни храсти, неговата пелерина се закачи на един огромен храст и го събори, а той едва не се спъна да падне. Това, разбира се, за публиката беше много смешно. В друг случай, в пиесата "Ивайло", Калчо Георгиев играеше самият Ивайло и в един момент вади и слага меча в канията, сърдит и ядосан от това, което му разказват - че татари нападнали страната и прочее. И тъй както вади и пъха, изведнъж мечът изплющя и се счупи - защото той беше от шперплат, и се чу един глас от залата: "Много силен Ивайло, брей!", и за доста време представлението беше прекъснато от реакцията на публиката.
Публиката различна ли Ви се струва сега?
Много различна. По селата не особено, но за съжаление по селата вече не се ходи. Театърът не ходи по селата да играе, чака да дойдат те (публиката - б.а.) тук, но те не идват. Има разбира се обективни причини - това, че телевизията влезе по домовете е много сериозна пречка за театъра, защото там може човек по бели гащи, с извинение, да гледа всичко, докато в театъра трябва да отиде прилично облечен. Освен това, прекалената модерна линия на театралните представления, стремежът непременно да бъде в унисон с онова, което другите представят, да е много раздвижено и интересно, някак си отчужди публиката. Ние сме по-консервативна нация. Хората ни, особено на село, не са готови веднага да възприемат съвсем модерните неща, а най-вече да приемат разголените фигури.
Вие се занимавате и с деца и младежи - откога?
Наскоро срещнах човек, който ми сподели, че ме помни от детството си - някъде през 1959 година. Още тогава съм се занимавал с младежи.
Различни ли бяха децата тогава от тези, с които работите сега? Променили ли са се ценностите?
Не бих казал, че има голяма разлика и в мисленето и в чувствеността на децата преди и сега. Те са все така темпераментни, все така весели, все така игриви, интересни. Проблемът е в социалната среда, която е различна вече, не е като онази. Сега децата са подложени на повече съблазни, на повече агресия, и това ги прави по-нервни, по-динамични и неспокойни и обсебени от други, различни занимания, освен театъра. Децата преди бяха изцяло концентрирани в това, което аз казвам и изисквам от тях и много бързо се справяха. Сега не могат да запомнят, един прост текст не могат бързо да възприемат, с трудност го научават, което означава за мене, че те са прекалено разконцентрирани, много неща ги занимават. А и учебната програма е по-сложна изглежда, по-натоварени са. Има много фактори, които влияят на това, но децата са си деца - те винаги са много жизнени и ако нещо ме крепи все още да работя на тази възраст, то е именно тази жизненост на децата, интересните техни приумици. Това е много важно за изкуството - да се импровизира, винаги да бъде живо, непосредствено.
Как преживяхте Вие тежките моменти за добричкия драматичен театър? Какво мислите за тази реформа, която се проведе и за реалното абдикиране на държавата от почти всички културни дейности?
Аз имам негативно отношение определено. Смятам, че държавата е абдикирала от много други, много по-важни неща. Разбира се и театърът е важен, той е от областта на духовната човешка дейност, но държавата е абдикирала от прекалено много неща, което страшно много ме дразни и аз съм много недоволен, но не искам да говоря по тоя въпрос, защото това е политически проблем, с който аз не искам да се занимавам. Макар че това влияе и ми пречи, аз искам да се занимавам с изкуството, с духовната човешка същност, да помогна на децата и младежите да останат хора, човеци. Да не се поддават на тези страсти - пари, бизнеси, на всяка цена успехи, много луксозни коли, на острови да ходят на почивка... Не е това животът. Животът е да реализираш себе си в дадена област и да бъдеш полезен на другите, не на себе си. Сега хората мислят как да бъдат най-полезни на себе си, а след това - за другите. Е, не, не е това! Аз следвам принципа на Йовков, който в своето творчество разкрива пълната, богатата, изключителната душа на добруджанеца.
Според Вас ще се справи ли добричкият театър, ще успее ли да се възземе?
Трябва да успее и аз мисля, че вече намира своя път. Разбира се в дълбоката провинция, която сме ние, е все още трудно, но полека лека може би ще се оправят нещата - главно по линия на това да се представят произведения, които са по-близки до душевността на хората, до техните интереси и разбирания, защото когато представиш едно твърде модерно представление и не бъде разбрано от зрителя, за какво го правиш?
Чуйте част от интервюто в прикачения файл.
