Защо днес не се раждат герои?
Защо днес не се раждат герои? / Sofia Photo Agency

Автор: Sand, блогър в Log.bg

Учебниците ни по история, а и фолклорът ни са пълни с разкази за хора, които отдават себе си на делото да помагат на другите. Като започнем с Крали Марко, Свети Климент Охридски... та чак до големия Левски. В нашето съзнание те са си изградили образи на смели, доблестни хора, благодарение на които народът ни е оцелял. Казано по-ясно –герои.

Мотивът за героя се появява още в Древността. Той е човек, който притежава по-особени качества в сравнение с останалите. В един определен момент от живота си той решава, че ще се посвети на помощта на обществото. Под една или друга форма образът на героя се пренася през вековете и присъства у всеки един народ – включително и нашият, българският.

В историята на България герои има немалко – знайни и незнайни. В крайна сметка добре, че ги е имало – в противен случай нямаше да изпитваме и капката гордост, че сме българи на празниците, когато те биват споменавани – Съединението, Денят на независимостта и т.н.

Че в страната ни герои е имало, спор няма. Слава Богу. Успели сме да съхраним спомена за тях и учим поколенията на техните подвизи. Въпросът е защо днес не се раждат такива хора, защо не можем да се сетим за човек, когото да наречем герой?

Труден въпрос. Може би защото у нас днес ги няма качествата, характерни за героя. Тук изключвам физическата сила. Тя в никакъв случай не е във възможностите на всички ни. По-скоро говоря за духовните качества.

Първото такова качество е обич към България. Умишлено или не тя е на път да изчезне. Днес е по-лесно да кажеш „Не искам да живея в тази скапана държава”, отколкото да направиш нещо, с което да промениш ситуацията. Няма да казвам точно какво – то е специфично и съгласувано с положението на всеки един от нас. Той или тя трябва сам/а да го открие.

Какво щеше да стане ако българите от 18 век, например, мислеха така? Щяха всички групово да избягат от България и картата на Европа нямаше да е това, което е днес. Освен всичко сега щях да пиша на Бог знае какъв език...

Днес и семейството не е това, което е било преди. Ако се замислим именно то е „училището” за герои – то е внушавало на децата да обичат и се жертват за България. Така те от малки са познавали своята Родина. А днес не е нужно да жертваш живота си? Защо тогава семейството да възпитава герои?

Героите имат един възвишен идеал, една мечта – да осигурят по-добро бъдеще за себе си и другите. А какви са нашите мечти – да покажем, че с нещо сме по-добри от останалите, че имаме повече от тях. И какво става – парадираме с хубави коли, богато украсени къщи, скъпи дрехи и прочие. Забравили сме другата си страна – душевната, която не се перчи със „скъпоценни” материални придобивки, а с идеи и стремежи. И когато те са истински, остават и след нас – биват възприети. Само така ще си спомнят за нас след много време. Защото „колата” ще живее тридесетина години, къщата – сто, но идеите и идеалите – хиляди. Нали именно затова помним делото на Спартак хилядолетия след смъртта му.

За да бъдеш герой, трябва да се отречеш в определена степен от себе си. Да дадеш нещо от себе си, за да получи цялото, към което принадлежиш и ти. В миналото безусловно животът е бил това, което трябва да прежалиш. Да приемеш смъртта в името на бъдещето. Отново ще попитам кой днес ни иска живота, за да съществува България? Никой! Но трябва да ангажираме умовете си, за да творят. За да създадат условия за общия ни живот.

Днес ние българите не живеем, ние оцеляваме. Намираме се в труден период, а краят му сякаш дори не се вижда. Това е така, защото не желаем да се борим. Да се борим така, както предците си. Време е да променим това. Само така ще останем в съзнанието на потомците ни. Един ден те ще го оценят и в очите им ще бъдем герои...

Общество