1800 г. Вашингтон става столица на САЩ. Още през 1788 г. Джеймс Мадисън изтъква необходимостта от федерален окръг в есето си „Федералист № 43”, твърдейки че столицата на страната трябвало да се различава от щатите, за да осигури собствената си издръжка и безопасност.
Атака срещу конгреса във Филаделфия от тълпа разгневени войници, известна като Пенсилванския бунт през 1783 г., подчертава необходимостта правителството да се погрижи за собствената си сигурност. Следователно правото за създаване на федерална столица е предвидено в член първи, раздел осми от Конституцията на САЩ, което позволява на „окръг (не по-голям от десет квадратни мили) да се превърне в седалището на правителството на САЩ чрез отстъпване на територии на определени щати и одобрението от конгреса”.
Конституцията обаче не посочва място за новата столица. Мадисън, Александър Хамилтън и Томас Джеферсън се споразумяват, че федералното правителство би приело поемането на военния дълг от щатите при условие, че новата столица ще бъде разположена в южните Съединени Щати, което по-късно става известно като Компромисът от 1790 г.
На 16 юли 1790 г. с Резидънс актът се постановява новата столицата да бъде разположена за постоянно край река Потомак, точната площ да бъде избрана от президента Вашингтон. Първоначалната форма на федералният окръг е квадратна с размери 16 км (10 мили) от всяка страна, като общия размер е 260 кв.км (100 кв.мили), както е позволено от Конституцията на САЩ.
През 1791-1792 г. Андрю Еликот и няколко сътрудници, измерват границата на окръга около Мериленд и Вирджиния, поставяйки камъни на всяка миля.
Нов „федерален град” е построен на северния бряг на река Потомак на изток от установеното селище в Джорджтаун. На 9 септември 1791 г. „федералният град” е кръстен в чест на Джордж Вашингтон и окръгът е обявен за територията на Колумбия, използвана като поетично име за Съединените Щати по онова време. Конгресът провежда първото си заседание във Вашингтон на 17 ноември 1800 г. На 12 декември 1880 г. Вашингтон става столица на САЩ.
Актът от 1801 г. официално обединява градовете на Вашингтон, Джорджтаун и Александрия, като ги прави част от федералната територия на окръг Колумбия, поставяйки я само под контрола на Конгреса. Също така територията в окръгът се разделя на две: Вашингтон каунти - на изток от река Потомак и Александрия каунти - на запад. След този акт гражданите в окръга вече не са считани за жители на Мериленд или Вирджиния, като по този начин приключва тяхното представителство в Конгреса.
1911 г. старата столица на Индия - Калкута, е заменена с Делхи. По време на британското владичество Калкута е столица на цялата Британска Индия, благодарение на което градът е крупен образователен, научен, културен и политически център. От друга страна, проблеми на града са бедността, замърсяването на въздуха и задръстванията по пътищата.
Град Калкута е основан от Британската източноиндийска компания през 1690 г. като пункт за търговия в богатата област Бенгалия. През 1699 г. британците построяват форт Уилям, който използват за регионална база. През 1772 г. Калкута става център на Британска Индия. До 1805 г. блатата са пресушени, след което градът е преустроен като „град-дворец”.
В началото на 19 в. Калкута реално е два града, британски и индийски. През 50-те години на 19 в. се наблюдава бърза индустриализация, разпространява се текстилната индустрия и преработката на юта. С индустрията се развива и инфраструктурата, например железниците и телеграфа. В града се появява и нова класа индийци, които са професионалисти, четат вестници, знаят английски език и се интересуват от традиционните индийски обичаи. Калкута става център на индийското движение за независимост.
Но подялбата на Бенгалия през 1905 г. предизвиква недоволство, което довежда до протести и бойкот на английските стоки. Поради тези протести и неблагоприятното административно положение, през 1911 г. столицата на Британска Индия е преместена в Делхи.
Градът е напълно променен от англичаните. Създават се големи улици, два големи булеварда - Правителствения и Булевардът на народа. Символът на града е червената крепост, от която на 15 август 1947 г. е обявена независимостта на Индия. Стратегическото положение на града между Делхийския хребет и река Ямуна, му помага лесно да контролира търговските пътища от северозапад към плодородната долина на Ганг на югоизток.
1925 г. в САЩ е открит първият в света крайпътен хотел - мотел. Любопитен факт е, че названието „мотел”, което влиза в употреба след Втората световна война, е комбинация от думите „мотор” и „хотел”
1955 г. във Великобритания е патентован кораб на въздушна възглавница. Транспортното средство е патентовано от Кристофър Сидни Кокерел. Първоначалната му идея била изобретението му да се движи само върху водна повърхност, но след това възможностите му са разширени.
Изобретението се счита за едно от най-успешните през 20 в. До 1935 г. Кокерел работи към радиокомпания за проучвания, а после продължава в комуникационната компания „Маркони”. Докато работи за телеграфната компания, Кокерел патентова 36 свои изобретения.
Любопитен факт е, че Кокерел първи патентова ховъркрафта, но той не е пионер при изследванията в тази област. Първото споменаване в исторически план на понятието за неводоизместващи плавателни средства, които използват термина висене, е на шведския учен Емануел Сведенборг през 1716 г.
В СССР проф. Владимир Левков започва да експериментира още през 1927 г., а през 1934 г. създава секретния катер Л-1, изпитан на Плещеевото езеро недалеч от Москва. Катерът Л-5 тежи вече 8 т., развивал скорост 130 км/ч и може да се движи дори над суша. Но тъй като изпитанията са прехвърлени в района на Ленинград, войната спира работата по съдовете на въздушна възглавница.
През 50-те и 60-те години Джон Карвър от „Авро Канада” започва експерименти, в основата на които стои „Ефектът Коанда”, проявяващ се при обтичане от флуиди на изпъкнали повърхности. Тези изследвания довеждат до конструирането на вертикално излитащата „летяща чиния” „Аврокар” през ноември 1959 г.
Кристофър Кокерел накрая успява да убеди Националната корпорация за научни изследвания да финансира построяването на пълномащабен модел. Сключен е договор за направата на SR.N1 („Саундерс Рое, морски 1”), задвижван от радиален бутален двигател.
SR.N1 се отлепва от земята за пръв път на 11 юни 1959 г., а извършва своето прочуто успешното преминаване на Ламанша от Кале до Дувър за по-малко от два часа на 25 юли 1959 г. в чест на 50-та годишнина от полета на Луи Блерио. Капитан на екипажа е Питър Ламб, Джон Чаплин е навигатор, а изобретателят Кокерел е борден инженер.
През 1961 г. на съда е инсталирана пола, която увеличава дебелината на въздушната възглавница, а на следващата година на кърмата е монтиран допълнителен реактивен двигател и скоростта се увеличава от 35 на 50 възела (90 км/ч).
1982 г. в Ню Йорк е извършена най-голямата за този град кражба на пари - 11 млн. долара, от сейфовете на инкасаторска компания.
1993 г. на референдум в Русия е приета нова конституция на страната. В този период Русия е завладяна от конституционна криза, започнала през 1992 г.
Гражданският конфликт е породен от противопоставянето на две политически сили - от една страна Президентът на Руската Федерация Борис Елцин и контролираната от него изпълнителна власт, а от друга страна ръководството и голямата част от Народните депутати във Върховния съвет и Събранието на народните депутати, начело с Руслан Хасбулатов и вицепрезидента на Русия Александър Руцкой.
Президентът настоява за бързо приемане на новата Конституция, засилване на президентската власт и либерализиране на икономическите реформи. От друга страна Върховния съвет и Събранието на народните депутати - за съхраняване на цялата власт на парламента, и против излишни, необмислени реформи („шокова терапия”), при провеждане на радикалните икономически реформи.
Кулминация на конституционната криза стават кръвопролитните стълкновения при московското кметство, телекомуникационната кула „Останкино” и при атаката на Дома на Съветите (Белия Дом), както и сблъсъци около издигнатите барикади в центъра на столицата Москва, на 3-4 октомври 1993 г.
В България:
1988 г. състои се премиерата на българския игрален драматичен филм - мюзикъл „АкаТаМус”. Режисьор на лентата е Георги Дюлгеров, по сценарий на Миряна Башева и Георги Дюлгеров.
Историята разказва за 10-годишнината на Академията за Танци, Музика и Слово. Пристигането на група отговорни лица става повод да се даде свобода на импровизацията. Любовта е едновременно действителност и творчески акт. Сюжетната основа се явява митът за Пигмалион, въплътен в отношенията между постановчика на танци Ен Ен и неговата най-добра възпитаничка Агнеса, в противопоставянето на двете начала „аполоновото” и „дионисиевото” - вечното и преходното, духът и материята, изкуството и кича, в противоборството на Ен Ен с Динко Дионисиев - човекът предлагащ на Агнеса обикновени, земни радости.
Роли във филма изпълняват актьорите Ивайло Христов, Лилия Игнатова, Атанас Атанасов, Мария Статулова, Таня Шахова, Филип Трифонов, Иглика Трифонова, Мартина Вачкова, Бианка Панова, Йълдъз Ибрахимова, Теди Москов.
