„Преди всичко „Ючбунар“ е град в града. Това е една република от клоуни и една държава от мъченици. Той е циркът на София, нейната пародия и нейният апотеоз на перверсирана грандомания. Той е царството на парадоксите... Тъй опияняващ и нездрав е въздухът там, наситен с изпаренията на глада, евтината любов и болничното легло. Дъх на похот, измама и нищета.“ Авторът на тези думи е писателят модернист Чавдар Мутафов.
Но „Ючбунар“ е в творчеството и на други български литературни светила. Иван Вазов го нарича гето в разказа си „Наводнение“. Елин Пелин го свързва с кал в едноименното си стихотворение, а Христо Смирненски, сам израснал сред беднотията и мизерията на това работническо предградие, я описва в поемата „Зимни вечери”.
Трудно ще се намери друг столичен квартал, който да е останал в българската литература, запечатан с толкова много неласкави думи.
„Ючбунар“ в превод от турски е „Три кладенци“. Появява се на градската карта заедно с още няколко нови квартала през 1888 г. като резултат от започналото
благоустройство на стара София. Същата година е открита и централната жп гара, а през лятото пристига и първият „Ориент експрес” от Париж към Истанбул. Ючбунар може да се нарече символно съсредоточие по тази въображаема цивилизационна отсечка между столиците на Просвещението и загниващата Османска империя.
Мащабната градоустройствена трансформация на българската столица, започнала при управлението на кмета Димитър Петков, довежда тук евреите, изселени от старата им махала в предосвобожденска София. В „Ючбунар“ са заселени също бежанци и бездомници, но след като за две години идват повече от 1500 семейства, програмата за предоставяне на парцели на бездомници е прекратена през 1891 г.
Иван Вазов го описва красноречиво: „Това ново предградие, това скорошно заселение носеше печата на прибързаност и пресиленост на създаването си... Плод на една безчеловечна спекула, „Ючбунар“ изникна в късо време като гъби сред блатиста почва. Хиляди бедни и еврейски семейства, изгонени из центъра на столицата в разгара на обновлението ѝ, бидоха хвърлени тука с колибите си, с дрипите си, с воните си, осъдени на плесенясване и епидемически болести от мокротата на земята и от миазмите на въздуха... София побърза да има свое Ghetto.“
В края на XIX и началото на XX век квартала се разпростира на запад и север от десния бряг на Владайската река, на изток от ул. „Опълченска“ и на юг от „Александър Стамболийски“. В очертанията на това тяло за главна артерия може да се смята улица „Пиротска“, а сърцето е където и до днес е църквата „Свети Никола“.
В книгата си „София преди 50 години“ Георги Каназирски-Верин дава още подробни разяснения: „От банския площад по улица „Пиротска“ се отиваше към предградието „Ючбунар“, прекръстено по-късно „Три Кладенци“, което за софиянци и днес остава познато под старото си турско име. Предградието започваше от моста на днешния булевард „Христо Ботев“, гдето е и женският пазар. На големия мегданлък около новопостроената църква „Св. Никола Ючбунарски“, гдето е днес хубавата градинка с паметника на убитите през Първата световна война, всяка неделя се играеше хоро и това беше единственото забавление на ючбунарци.“
Описанията на столичните бохеми от онова време за точното местонахождение на квартала са прости и кратки. „Ючбунар“ започва от кръчмата „Трите смока“ и свършва при кръчмата „Сивия кон“. Двете легендарни питиепродавници са се запазили в спомените на местните жители чак до наши дни.
Първата е наречена така заради трима файтонджии, които пиели там почти денонощно, а втората – заради коня на собственика Манол Вучев. Бае Вуче, както го наричали съкварталците му, бил амбициозен човек и смятал, че сивия му кон може да спечели на европейското изложение в Париж. Изпратил младия си слуга с добичето, но нито момчето, нито коня някога се върнали от френската столица.
Сградата на „Сивия кон” на ул. „Средна Гора“ и бул. „Тодор Александров“ оцелява в оригиналния си вид чак до началото на новото хилядолетие, след което е съборена.
През 90-те години на ХХ век „Юбунар“ започва да приема нов облик. Строят се нови бизнес сгради. Стъклобетонни фасади никнат като нови гъби в бившата блатиста местност. Променят се обитателите. Много от наследниците на накогашните еврейски заселници вече са се изнесли да живеят в Израел, а на улиците „Пиротска“ и „Симеон“ един след друг започват да отварят врати магазини, работилници и дюнерджийници на арабски емигранти. Като символен стожер на старата еврейска махала е останал само културният дом „Бейт а ам” на пл. „Възраждане“.
Макар Ориент Експрес отдавна да не прави връзката с Париж, в „Ючбунар“ има нещо, което поразително напомня съдбата на квартала „Маре“ във френската столица. Бивше блато на десния бряг на Сена, застроено и заселено, превърнало се в еврейско гето, а после пренаселено с алжирски и марокански мигранти.
Дългогодишно свърталище на мизерия и разруха, в последствие обновено и лустросано, разцъфнало като един от най-скъпите и шикозни парижки арондисмани.
Това последно превъплъщение за „Ючбунар“ – софийското „Маре“ – тепърва предстои.
Но „Ючбунар“ е в творчеството и на други български литературни светила. Иван Вазов го нарича гето в разказа си „Наводнение“. Елин Пелин го свързва с кал в едноименното си стихотворение, а Христо Смирненски, сам израснал сред беднотията и мизерията на това работническо предградие, я описва в поемата „Зимни вечери”.
Трудно ще се намери друг столичен квартал, който да е останал в българската литература, запечатан с толкова много неласкави думи.
„Ючбунар“ в превод от турски е „Три кладенци“. Появява се на градската карта заедно с още няколко нови квартала през 1888 г. като резултат от започналото
благоустройство на стара София. Същата година е открита и централната жп гара, а през лятото пристига и първият „Ориент експрес” от Париж към Истанбул. Ючбунар може да се нарече символно съсредоточие по тази въображаема цивилизационна отсечка между столиците на Просвещението и загниващата Османска империя.
Мащабната градоустройствена трансформация на българската столица, започнала при управлението на кмета Димитър Петков, довежда тук евреите, изселени от старата им махала в предосвобожденска София. В „Ючбунар“ са заселени също бежанци и бездомници, но след като за две години идват повече от 1500 семейства, програмата за предоставяне на парцели на бездомници е прекратена през 1891 г.
Иван Вазов го описва красноречиво: „Това ново предградие, това скорошно заселение носеше печата на прибързаност и пресиленост на създаването си... Плод на една безчеловечна спекула, „Ючбунар“ изникна в късо време като гъби сред блатиста почва. Хиляди бедни и еврейски семейства, изгонени из центъра на столицата в разгара на обновлението ѝ, бидоха хвърлени тука с колибите си, с дрипите си, с воните си, осъдени на плесенясване и епидемически болести от мокротата на земята и от миазмите на въздуха... София побърза да има свое Ghetto.“
В края на XIX и началото на XX век квартала се разпростира на запад и север от десния бряг на Владайската река, на изток от ул. „Опълченска“ и на юг от „Александър Стамболийски“. В очертанията на това тяло за главна артерия може да се смята улица „Пиротска“, а сърцето е където и до днес е църквата „Свети Никола“.
В книгата си „София преди 50 години“ Георги Каназирски-Верин дава още подробни разяснения: „От банския площад по улица „Пиротска“ се отиваше към предградието „Ючбунар“, прекръстено по-късно „Три Кладенци“, което за софиянци и днес остава познато под старото си турско име. Предградието започваше от моста на днешния булевард „Христо Ботев“, гдето е и женският пазар. На големия мегданлък около новопостроената църква „Св. Никола Ючбунарски“, гдето е днес хубавата градинка с паметника на убитите през Първата световна война, всяка неделя се играеше хоро и това беше единственото забавление на ючбунарци.“
Описанията на столичните бохеми от онова време за точното местонахождение на квартала са прости и кратки. „Ючбунар“ започва от кръчмата „Трите смока“ и свършва при кръчмата „Сивия кон“. Двете легендарни питиепродавници са се запазили в спомените на местните жители чак до наши дни.
Първата е наречена така заради трима файтонджии, които пиели там почти денонощно, а втората – заради коня на собственика Манол Вучев. Бае Вуче, както го наричали съкварталците му, бил амбициозен човек и смятал, че сивия му кон може да спечели на европейското изложение в Париж. Изпратил младия си слуга с добичето, но нито момчето, нито коня някога се върнали от френската столица.
Сградата на „Сивия кон” на ул. „Средна Гора“ и бул. „Тодор Александров“ оцелява в оригиналния си вид чак до началото на новото хилядолетие, след което е съборена.
През 90-те години на ХХ век „Юбунар“ започва да приема нов облик. Строят се нови бизнес сгради. Стъклобетонни фасади никнат като нови гъби в бившата блатиста местност. Променят се обитателите. Много от наследниците на накогашните еврейски заселници вече са се изнесли да живеят в Израел, а на улиците „Пиротска“ и „Симеон“ един след друг започват да отварят врати магазини, работилници и дюнерджийници на арабски емигранти. Като символен стожер на старата еврейска махала е останал само културният дом „Бейт а ам” на пл. „Възраждане“.
Макар Ориент Експрес отдавна да не прави връзката с Париж, в „Ючбунар“ има нещо, което поразително напомня съдбата на квартала „Маре“ във френската столица. Бивше блато на десния бряг на Сена, застроено и заселено, превърнало се в еврейско гето, а после пренаселено с алжирски и марокански мигранти.
Дългогодишно свърталище на мизерия и разруха, в последствие обновено и лустросано, разцъфнало като един от най-скъпите и шикозни парижки арондисмани.
Това последно превъплъщение за „Ючбунар“ – софийското „Маре“ – тепърва предстои.
