23 август: В Копенхаген е открит паметникът на Русалката

1305 г. е екзекутиран шотландският национален герой Уилям Уолъс. Сър Уилям Уолъс води съпротивата срещу англичаните по време на Войните за шотландска независимост.

Заедно с Андрю Морей Уолъс побеждава англичаните в битката при Стърлингския мост през 1297 г. и е покровител на Шотландия до неговото поражение в битката при Фолкърк.

През 1305 г. Уолъс е заловен близо до Глазгоу и предаден на крал Едуард I, който го беси, мъчи и разчленява за държавна измяна. След своята смърт Уолъс придобива героичен образ далеч извън пределите на родината си.

Историята на Уолъс е залегнала в основата на кинохита „Смело сърце” (1995) с режисьор и главен актьор Мел Гибсън. Филмът е по сценарий на Рандъл Уолъс и е заснет в Шотландия и в Ирландия. Той постига голям успех и спечелва Оскар за най-добър филм и Оскар за най-добър режисьор.

1328 г. състои се коронацията на Филип VI. Той е основател на династията Валоа.

През 1328 г. крал Шарл IV умира, оставяйки съпругата си, кралица Жана д’Еврьо бременна. Филип като един от двамата претенденти за трона е определен за регент. След като кралицата ражда момиче, Филип е коронясан на 27 май 1328 г. за крал в Реймс, въз основа на прилагането на Салическия закон.

Царуването на Филип VI е изпълнено с кризи. То започва с военен успех във Фландрия, където френската войска побеждава силите на Шарл дьо Ньовер, граф на Фландрия, който е свален от въстание на народа. След това Едуард III, отказвайки да плаща данък за своето херцогство Гийена, поисква френския трон и през 1337 г. слага началото на Стогодишната война.

1382 г. руската войска използва за първи път артилерия при отбраната на Москва от татарите.

През 1377 г. младият татарски хан Тохтамъш с помощта на войници на самаркандския владетел Тамерлан пристъпил към завоюване на татаро-монголската Златна Орда, откъдето преди това е прокуден. След като овладял източната част със столица Сигнак, Тохтамъш нахлул в западната част, контролирана от Мамай. През април 1380 г. той успял да завладее цялата територия на Златната орда чак до Азов, включително столицата Сарай.

През 1382 г. Тохтамъш с големи войски тръгва към Москва. Непосредствено преди това московчани на два пъти (през 1378 и 1380 г.) разбиват ордите на хан Ногай и на хан Мамай, затова новият предводител на Златната орда искал още началото на властването му да бъде увековечено с впечатляваща победа.

На 24 август Тохтамъш приближил столицата. Великият московски княз Дмитрий Донски не приел боя и избягал със семейството си в Кострома. Отбраната на Москва е ръководена от младия литовски княз Остей. Московчани се защитавали упорито и успешно два дни.

Тогава Тохтамъш решил да завземе Москва с хитрост, като изпратил на преговорите нижегородските князе Василий Кирпяду и Семьон Дмитриевич. Князете се заклели, че Тохтамъш ще пожали московчаните, ако се предадат.

На 26 август 1382 г. Москва се предала. Коварният татарин естествено не си изпълнил обещанието. Били заклани 24 000 души, градът бил разграбен и опожарен. После татарите завзели Переяславл, Владимир, Юрев, Звенигород, Можайск и други градове около Москва, като им наложил данък.

1572 г. късно вечерта в Париж започва масов погром на хугеноти, известен като Вартоломеевата нощ. Според повечето източници организатор е Катерина Медичи, майка на крал Шарл IX.

След Вартоломеевата нощ религиозните войни във Франция се възобновяват. Те се водят между католици и хугеноти (френски протестанти). Избухват в резултат от разпространението на калвинизма и стремежите на френския крал и католиците да се противопоставят на новото религиозно течение. Калвинистите са ръководени от Бурбонските принцове - Анри IV Наварски, наварския крал Антоан и принц Луи I Конде, а начело на католиците стоят херцозите дьо Гиз.

След Вартоломеевата нощ (1572) около 200 000 хугеноти избягват в съседни държави. По-голямата част от емигриралите се заселват в протестантските провинции на Германия, в Холандия, Швейцария, Англия, в скандинавските страни, както и в протестантските колонии в Новия свят.

1770 г. Джеймс Кук обявява Австралия за колония на Англия. Първоначално на 7 февруари 1788 г. е основана колонията Нов Южен Уелс, заселвана с каторжници. Постепенно населението нараства и през следващите десетилетия континентът е изследван напълно. Създадени са още пет самоуправляващи се колонии.

Най-малко 40 000 години преди откриването от европейците в края на 18 в., Австралия е била обитавана от коренните австралийци, които принадлежали към повече от 250 езикови групи. Континентът е открит от холандски изследователи през 1606 г.

Името „Австралия” идва от латинската фраза terra australis incognita (тера аустралис инкогнита), което значи непозната южна земя. Името Австралия и популяризирано от британския изследовател Матю Флиндърс, който настоява за официалното му приемане още от 1804 г.

1913 г. в Копенхаген е открит паметникът „Русалката”. Бронзовата фигура е дело на датския скулптор Едуард Ериксен, като за модел служи съпругата на скулптора Елен Прайс - балерина от Кралския театър за опера и балет.

Големият пивовар и меценат на изкуството Карл Якобсен подарява на гражданите на Копенхаген скулптурата на андерсеновата Русалка и тя става символ на датската столица.

През 1964 г. се случва трагедия - неизвестни хулигани обезглавяват русалката. Престъпниците така и не са намерени. Благодарение на запазената гипсова отливка е отлята нова глава.

Започнато е нощно осветяване на паметника с прожектори. Отначало дори край него дежури през нощта полицай. Същото лято Русалката я сполетява нова беда - с ножовка й е отрязана дясната ръка. Този път престъпниците сами се явяват в полицията с разкаяние - оказват се двама пийнали младежи.

Русалката отново е ремонтирана и заема своето място на сивата гранитна морена в залива, недалеч от кея за пътници и крайбрежната улица Лангелини.

1927 г. Никола Сако и Бартоломео Ванцети са екзекутирани на електрически стол в Масачузетс. Месеци по-рано двамата са обявени за виновни за кражбата на 15 766 долара и за убийството на касиер и охранител на обувна фабрика. Областният прокурор Фредерик Гюн Кацман е безпощаден, защото освен емигранти двамата са и анархисти.

Престъплението е извършено седем години по-рано - в нощта на 15 април 1920 г. във фабриката в Южен Брейнтри, щата Масачузетс. Няма свидетели, но обвиненията падат върху двамата италианци. Сако работи като обущар в завода, а Ванцети е продавач на риба.

А всъщност няма нито преки, нито косвени неоспорими доказателства, че именно Сако и Ванцети са убийците.

1935 г. на кулите на Кремъл са поставени рубинови петолъчки. По случай 7 ноември царските орли на четирите кремълски кули - Спаската, Николската, Боровицката и Троицката, да бъдат заменени с петолъчки със сърп и чук.

Още през 1156 г. на територията на съвременния Кремъл са построени първите укрепления, с обща дължина около 700 м. През 1237 г., по време на монголо-татарското нашествие, Кремъл е напълно разрушен, а по-късно построен наново. От средата на 13 в. той е резиденция на московските князе. През 14 в. са построени стени и кули от дъбова дървесина, а по-късно при управлението на княз Дмитрий Донской дървените стени на Кремъл са заменени със стени и кули от бял камък.

С идването на Съветската власт Кремъл се превръща в един от символите на новия строй. През 30-те години на 20 в. двуглавите орли върху основните кули на Кремъл са заменени с петолъчки от рубиново стъкло. Първата петолъчка, която не е била рубинена, се появява на Спаската кула през 1935 г.

Първите звезди били направени от неръждаема стомана и от мед с монтирани уралски самоцвети и били позлатени. Но първите звезди не украсявали кремълските кули дълго. Само след година под влиянието на атмосферните промени самоцветите потъмнели, а освен това заради големите си размери звездите не се вписвали в архитектурния ансамбъл на Кремъл.

Затова през май 1937 г. било решено да се поставят нови звезди - светещи и рубинени. Тогава към четирите кули била прибавена още една - Водовзводната.

В основата на всяка звезда, която тежи почти един тон, има специални лагери, за да може тя да се върти. Звездите издържат на всякаква атмосферни промени. През 1980 г. са монтирани електрически лебедки за подмяна на крушките, но в основата си са запазени механизмите от 1937 г.

Всяка от петте звезди е двойна. Има вътрешна звезда от матово стъкло, което разсейва светлината и външна от рубинено стъкло с дебелина 6-7 мм. Кремълските звезди имат самостоятелно електрозахранване. Лампите им също са уникални. Мощността на три от тях - на Спаската, Николската и Троицката кули е по 5000 вата, а на Боровицката и Троицката - по 3700 вата. Централният пулт за контрол и управление на охлаждането на звездите е в Троицката кула.

1943 г. с победа на Червената армия завършва битката при Курската дъга. След нея стратегическата инициатива окончателно преминава в ръцете на съветското командване. Това е последната голяма немска офанзива срещу Червената армия. Част от битката при Курск е и най-голямата танкова битка в историята. В сраженията участват 4 милиона войници, 13 000 бронирани машини, 50 000 оръдия и 12 000 самолета.

Германският план включва атака в две направления - по северната и южната граница на издатината. Двете настъпления трябва да се срещнат зад съветските войски, защитаващи издатината.

Съветското командване получава сведения за подготовката на германското настъпление и взема решение за временно преминаване към отбрана на Курската дъга, за да спре настъплението на противника и да създаде благоприятни условия за преминаване в контранастъпление.

Германските войски започват настъплението на 5 юли 1943 г. За пет дни в северната част на Курската дъга силите на Вермахта успяват да проникнат на 10-12 км в отбраната на Червената армия. В южната част немските войски успяват да се представят по-добре, но успяват да проникнат само на около 35 км.

На 12 юли в битката се включват съветските стратегически резерви. В района на с. Прохоровка става едно от най-големите в историята на войните танково сражение, в което от двете страни участват 1500 танка и самоходни оръдия и много авиация. За един ден германците губят повече от 350 танка и повече от 10 000 души. На 12 юли е преломът в Курската битка - германската армия преминава към отбрана и от 16 юли започва отстъпление.

В резултат на контранастъплението Червената армия се придвижва на 140 км на запад и създава условия за общо настъпление за превземане на Украйна. След Курската битка около 30 германски дивизии излизат от строя, от които седем танкови. Общите загуби на германците са повече от 500 000 души. От тях убитите са около 70 000 души. Загубите в техника наброяват 2900 танка, 195 самоходни оръдия, 844 артилерийски оръдия и 1392 самолета.

1943 г. след вечеря в италианското посолство в София Цар Борис III е открит в безсъзнание след силно повръщане.

На 4 август Борис III се среща в София с посланика в Швейцария и бивш министър-председател Георги Кьосеиванов, с когото обсъждат възможностите България да последва Италия и да излезе от войната, като в печата се появяват някои спекулации за заместването на Богдан Филов с Кьосеиванов и външнополитически завой. На 9 август германският посланик Адолф Бекерле предава на царя покана за спешна среща с Адолф Хитлер, като официалната тема за срещата е предварително поставена от фюрера -разглеждане на общата военна и политическа обстановка и дискусия за ролята на България в хода на войната.

На 14 август Борис III заминава за главната квартира на Хитлер Волфсшанце край Растенбург. Двамата провеждат две срещи на четири очи следобедът на същия ден и сутринта на 15 август. На тях Хитлер настоява за окупирането от две български дивизии на част от италианската окупационна зона в Гърция и Албания, а Борис III се опитва да ограничи българското участие, позовавайки се на недостига на хора и въоръжение и на необходимостта от защита срещу евентуално нападение от югоизточна посока. Вечерта на 15 август той се връща в София.

На 17 август Борис III заминава за Чамкория, а на 19 август изкачва връх Мусала. На следващия ден се среща с посланика в Берлин Славчо Загоров, а на 21 и 22 август заедно със семейството си прави обиколка в Рила до Соленото езеро и връх Соколец.

На 23 август Борис III трябва да отиде до София, където има няколко определени срещи. Още по време на пътуването той получава болки в гърдите и при пристигането в града е прегледан от д-р Александров, но продължава работата си. Следобед получава нов пристъп и отново е прегледан от д-р Александров и д-р Балабанов. След края на работния ден той колабира, според прегледалите го лекари в резултат на жлъчно заболяване. На другия ден от Германия е извикан професор д-р Рудолф Зайц, който е консултирал царя и по-рано и познава здравословното му състояние, който диагностицира тежък инфаркт.

През следващите няколко дни състоянието на царя е пазено в тайна, като дори съпругата му е уведомена едва на 25 август. Междувременно от Виена спешно са повикани неврологът д-р Де Кринис и токсикологът проф. д-р Ханс Епингер, както и българските лекари д-р Стоян Киркович, д-р Разсолков и доц. Цончев. Заключението на всички лекари е за инфаркт на миокарда вследствие от тромбоза на коронарен съд.

На 26 август състоянието на Борис III рязко се влошава и новината за заболяването му е съобщена на печата. На 27 август той идва в съзнание, но през по-голямата част от времето остава под упойка. В 16.22 ч. на 28 август 1943 г. Борис III умира. В смъртния акт като причина за смъртта са посочени „запушване на лявата сърдечна артерия (тромбоза), двустранна пневмония, оток на белите дробове и на мозъка”.

1979 г. балетистът от „Болшой театър” Александър Годунов получава политическо убежище в САЩ. В периода от 1967 до 1971 г. Годунов танцува в Държавния Хореографски ансамбъл „Классический балет” под ръководството на големия Игор Мойсеев.

През 1979 г. по време на гастроли в Америка той решава да остане в САЩ. Започва веднага работа в Американския Балетен театър, най-добрия репертоарен театър на Америка. През 1985 г. балетистът прекратява кариерата си, но за да поддържа форма продължава с уроци по балет в Лос Анжелис в балетната Академия на Давид Лишин. След многобройни покани, започва да се снима в киното, препитава се с дублажи.

1989 г. около два милиона граждани на Литва, Латвия и Естония се хващат за ръце на пътя от Талин през Рига и до Вилнюс и образуват 600 км жива верига на свободата. Протестът им е за 50-тата годишнина от включването им в СССР след съветско-нацисткия Пакт за ненападение. Това е така нареченият Балтийски път.

Проявата е част от т.нар. „Пееща революция”. Това е период на национални промени в Прибалтика и на борба за възвръщане на държавната независимост, който продължава от 1987 до 1991 г.

В СССР пеенето на национално значими песни (като например химните на прибалтийските републики) е строго забранено от съветските власти. Хората биват заплашвани с тежки санкции, които варират от отстраняването от работа до заточение в Сибир. По време на т.нар. Перестройка се пеят подобни песни на национални събрания и мирни демонстрации. Стотици хиляди хора се събират на обществени места и стадиони, за да изразят своите усилия за информираност и своето мнение за съветската окупация и анексия. По време на подобни сбирки се пеят традиционните народни песни, наречени Дайнаи, които емоционално обединяват народа и показват близките връзки, корени и минало на културите на народите в Прибалтика.

И до днес продължава да съществува финландското радио YLE, чиито радио- и телевизионни програми успяват да бъдат долавяни и в Естония и в които всеки ден се изпълнявал националния финландски химн от Фредерик Пациус за край на програмите. Мелодията на финландския химн е същата като тази на естонския.

По време на Пеещата революция тази песен започва отново често да се пее в Естония. На демонстрация на талинския песенен фестивал през 1988 г. повече от 300 000 естонци за пръв път отново се осмеляват свободно да запеят забранения си химн. След като страната получава своята независимост тази песен отново се превръща в официален национален химн.

1990 г. Източна Германия и Западна Германия обявяват, че ще се обединят на 3 октомври с.г. Още на 23 август 1989 г. Унгария отменя ограниченията на границата си с Австрия и голям брой бежанци от ГДР се възползват от това. През септември лидерът на ГДР Ерих Хонекер подава оставка.

На 9 ноември министър-председателят на Правителството на Източна Германия Гюнтер Шабовски обявява отмяната на ограниченията за излизане от Германската демократична република. Голямо множество от източни берлинчани нахлуват в Западен Берлин. Започва демонтажът на стената от гражданството.

След Втората световна война Берлин е поделен между страните-победителки (СССР, САЩ, Великобритания и Франция) на четири окупационни зони. Източната зона, контролирана от съветските войски, впоследствие става столица на Германската демократична република. В трите западни зони контролът е осъществяван съответно от окупационните власти на САЩ, Великобритания и Франция.

Отсъствието на физическа граница между зоните довежда до конфликт и масово преминаване на специалисти и граждани от Източен Берлин във ФРГ. На 13 август 1961 г. в период на усилено противопоставяне и изостряне на отношенията между СССР и САЩ, започва строителството на стената.

Заповедта за нейното изграждане е подписана от Валтер Улбрихт. Фактически това е в нарушение на следвоенното споразумение на страните-победителки, съгласно което Великобритания, Съветският съюз, Съединените щати и Франция имат равни права относно управлението на целия Берлин.

Строителството и преоборудването на стената продължава от 1962 до 1975 г. Напълно построената стена се е състояла от 45 000 бетонни блокове 3,6х1,5 м, със закръглен връх, чиято цел е да затруднява опитите за бягство.

1991 г. Борис Елцин обявява, че КПСС престава да съществува като политическа партия и се спира издаването на в. „Правда”.

За 20 август всъщност било предвидено подписването на първия документ от съюзния договор, който да превърне СССР в конфедерация на независими държави. Ден преди това обаче група заговорници от ръководствата на ЦК на КПСС, правителството на СССР, армията и КГБ решават, че реформистката политика на тогавашния президент на съюза Михаил Горбачов е отишла твърде далеч и се опитват да го отстранят от поста му.

Те въвеждат извънредно положение в страната и да обявят Горбачов за „неспособен да изпълнява държавните си задължения по здравословни причини”. Последвалият преврат се проваля, и само два дни по-късно Горбачов се завръща на власт, но Съветския съюз остава трайно дестабилизиран.

На 23 август в пряк телевизионен ефир, Елцин подписва Указ за прекратяване действията на КПСС на територията на Руската съветска федеративна социалистическа република. По този начин Елцин дава началото на разделението на Съветския съюз.

2006 г. Левски (София) става първият български отбор, влязъл в групите на Шампионската лига. През този сезон заедно с носителя на трофея Барселона участват 73 отбора от 49 страни. Финалът се играе на 23 май 2007 г. на стадион „Спиридон Луис” в Атина.

Щастливото място за „сините” се оказа стадион „Марк Антонио Бентегоди“ във Верона. Именно там Левски излиза в срещата реванш от последния квалификационен кръг срещу италианския „Киево”.

В първия двубой в София момчетата на Станимир Стоилов бяха победили с 2:0, а във Верона двубоят започна великолепно за тях с гол на Димитър Телкийски в 34-ата минута.

В самото началото на второто полувреме Седрик Бардон реализира втори гол, който подпечата мястото на левскарите сред най-големите отбори в Европа. До края на мача Амаури реализира два гола за „Киево” за крайното 2:2, а последният съдийски сигнал на португалеца Лусилио Баптиста узакони най-големия успех в съвременната история на клубния ни футбол след четвъртфинала за Купата на УЕФА, който „сините” постигнаха година по-рано.

Съставът на Левски в този исторически мач: Георги Петков, Игор Томашич, Даниел Боримиров, Димитър Телкийски (76' Станислав Ангелов), Седрик Бардон, Живко Миланов, Ричард Еромоигбе, Валери Домовчийски (72' Емил Ангелов), Лусио Вагнер, Елин Топузаков, Христо Йовов (90' Милан Коприваров).