1740 г. Мария Тереза се възкачва на трона на Австрия. Франция, Прусия, Бавария и Саксония отказват да уважат завещанието на нейния баща Карл VI, император на Свещената римска империя, и започва Войната за австрийското наследство.
Електорът на Бавария - Карл Алберт - предявява претенции към наследството на Хабсбургите, докато испанския крал Фелипе V и краля на Полша и Саксония - Август III - предявяват териториални претенции. Новият крал на Прусия - Фридрих II, иска част от Силезия в замяна на подкрепа на Мария Тереза. Тя обаче отхвърля циничното предложение на пруския крал.
Фридрих II започва войната, нападайки и окупирайки Силезия. Фридрих разгромява австрийците при Моловиц на 10 април 1741 г. С договора от Нимфенбург срещу австрийците с сключен съюз от Франция, Испания, Бавария, Савоя и Прусия. Карл Алберт, комуто е обещана имперската корона, напредва към Виена. През октомври 1741 г. Прусия се съгласява на примирие в замяна на по-голямата част от Силезия. То скоро е развалено, но дава възможност на австрийците да прегрупират силите си.
Франция подтиква баварците да нападнат Бохемия, която е много по-незащитена от Виена. Бавария превзема Прага на 26 ноември 1741 г. и на 12 февруари 1742 г. Карл Алберт е коронясан за император на Свещената Римска империя под името Карл VII.
Междувременно Мария Тереза получава пълна подкрепа от Унгарската диета и обещание за помощ от Великобритания, която от 1739 г. е във война с Испания. В юни 1742 г. австрийската армия обсажда Прага. През юли Мария Тереза сключва Вроцлавския мир с Прусия в замяна на по-голямата част от Силезия. С него се слага край на т.нар. Първа силезка война. Саксония също сключва мир и се присъединява към Австрия като съюзник през 1743 г. Епичното отстъпление от Прага на френската армия под командването на маршал Бел Ил е последвано от победа на британския крал Джордж II над французите при Детинген (1743).
През 1744 г. Фридрих II, страхувайки се от засилващата се мощ на Австрия, започва Втората силезка война. Той завладява Бохемия, но е прогонен от обединените австро-саксонски войски.
През 1745 г. умира император Карл VII и Бавария излиза от войната. Тези австрийски успехи са уравновесени от френски такива. Морис дьо Сакс разгромява британската армия при Фоненоа (1745). Нетърпелив да сключи мир Джордж II се споразумява в Хановер с Фридрих II , който обещава да подкрепи кандидатурата на съпруга на Мария Тереза – Франсоа дьо Лорен в замяна на цялата Силезия. Победена при Хоенфридберг и Кеселсдорф приема това компромисно предложение и сключва мир с Фридрих в Дрезден.
Войната продължава в Северна Италия, Нидерландите, Северна Америка и Индия. Главните воюващи страни се изтощават от конфликта. Въпреки, че Мария Тереза си осигурява съюза на Русия, останалите участващи в конфликта държави искат мир. Договора, с който се слага край на войната е подписан през 1748 г. в Екс-ла- Шапел. Прусия придобива Силезия и става велика европейска сила. Хабсбургите си осигуряват източните ресурси, необходими за развитието на империята им.
1833 г. в Петербург пристига 21-годишният Жорж Дантес, бъдещият убиец на Александър Сергеевич Пушкин. Дантес пристига от Прусия като компаньон на холандския посланик в Русия барон Луи Хекерен. Дипломатът го представя в императорския двор. Благодарение на препоръчителните писма на пруския престолонаследник Вилхелм, император Николай ІІ го зачислява като корнет в царската гвардия.
През 1835 г. тръгва мълва, че корнет Дантес е влюбен в Наталия Николаевна Пушкина, съпругата на Александър Пушкин. Постепенно светските клюки и интриги нагнетяват обстановката около семейството на поета. Самият Дантес демонстративно ухажва по-възрастната от него нейна сестра Екатерина.
Вечерта на 3 ноември 1836 г. приятелите на Пушкин получават анонимен пасквил с оскърбителни намеци по адрес на Наталия. Пушкин е категорично убеден, че писмата са дело на ръката на Дантес и на неговия осиновител Хекерен.
Пушкин е убеден в невиновността на жена си, но иска да измие с кръв клеветата. Още вечерта на 4 октомври той изпраща предизвикателство за дуел (без посочване на причините) на Дантес. Барон Хекерен веднага отива при Пушкин и издейства отсрочка на дуела поне с две седмици.
На 17 ноември Дантес прави официално предложение за женитба на Екатерина. Сватбата им е на 10 януари 1837 г. Въпреки това дуелът не е провален.
Пушкин и Дантес се срещат край Черната рекичка на 27 януари 1837 г. По време на дуела и двамата противници са ранени, но раната на Пушкин е смъртоносна и след два дни той умира. Дантес незабавно е арестуван и разжалван на редник. Съдът на първа инстанция го осъжда на смърт чрез обесване по закон от времето на Петър І, но при обжалванията присъдата постепенно е смекчавана и 19 март 1837 г. той просто е изгонен от Русия.
1894 г. на престола се изкачва последният руски император - Николай II. Той управлява до принудителната си абдикация през 1917 г. и е от династията Романови. Неговото управление е белязано с много социални и политически противоречия, революционни движения и две революции - 1905-1907 г. и 1917 г., война с Япония и Първата световна война.
Николай II е принуден да се отрече от трона по време на Февруарската революция през 1917 г. Царят и цялото му семейство са поставени под домашен арест в двореца „Царско село” край Санкт Петербург. Няколко месеца по-късно, през август са преместени в Тоболск, Урал. През април 1918 г. следва ново преместване, този път в Екатеринбург, Урал.
Цялото семейство заедно с личния им лекар и трима прислужници са застреляни през юни 1918 г. Екзекуцията се извършва без съдебен процес. Телата им са обезобразени, за да не бъдат разпознати и хвърлени в общ гроб. Останките им са открити през 1991 г., идентифицирани с ДНК анализ и погребани с държавни почести през 1998 г.
1915 г. в Божурище е открито първото училище за пилоти в България. Това е първостепенното българско летище фактически от възникването на авиацията в страната до появата на реактивните самолети. Обявено е за паметник на културата, отразяващ фактически цялата история на българското въздухоплаване през първата половина на 20 в.
То е първото постоянно действащо летище в България и вероятно най-старото национално летище, запазено в ЕС. С Указ № 2 от 2 януари 1897 г., подписан от княз Фердинанд l, там е създадено военно кавалерийско депо, с което е сложено началото на военното използване на района. През 1906 г. тук се извършват първите в България полети с балон. Първите дървени постройки на летището са построени през 1912 г., заедно с железопътната гара към него.
Първото българско полево летище е пребазирано през 1914 г. на Божурище при кавалерийското поделение. Там е произведен и на 15 август 1915 г. излита първият самолет от българско производство, конструиран от Асен Йорданов. По-късно се произвеждат в Държавната аеропланна работилница, Божурище българските самолети „ДАР“: ДАР-1, ДАР-2, ДАР-3, ДАР-4, ДАР-5, ДАР-6, ДАР-7, ДАР-8, ДАР-9 и ДАР-10.
На 26 ноември 1915 г. на летището е открито първото българско Аеропланно училище, Божурище. За началник на училището е назначен военният пилот майор Симеон Петров. За две години в училището са обучени над 100 пилоти, наблюдатели и аеромеханици. След завършване на курса на обучение всички са изпращани по бойните летища в състава на Първо и Второ аеропланни отделения към действащата армия.
1923 г. осъществен е първият полет на спортния самолет АНТ-1. Самолетът е конструиран от конструкторското бюро на Андрей Туполев. Единствената цел на машината била проучване на различни начини, по които конструкторът да помогне на СССР за конструирането на самолети.
АНТ-1 е едноместен едномоторен моноплан долноплощник. Това е първият самолет на Андрей Туполев и е конструиран от метал, дърво и алуминий. Алуминият е използван за вътрешността на крилата и за вертикалните и хоризонталните опашни плоскости и на още няколко малки по площ места.
Самолетът излита за пръв път от площад „Екатеринская”. В следващите две години извършва многобройни тестови полети. След това е оставен на съхранение в хангар в края на 30-те години на 20 в., а малко по-късно е окачен на тавана като експонат. Със започването на Втората световна война самолетът изчезва. Не се знае със сигурност какво се е случило. Най-вероятно е разрушен от немските войски при напредването им към Москва през лятото на 1941 г.
1951 г. издадена е Заповед №53, с която се сформира българска национална доброволческа рота № 4093. Това е първото българско национално военно подразделение в състава на НАТО. Ротата е част от американските въоръжени сили в Западна Германия от 20 октомври 1951 г. до 30 юни 1964 г.
През 1951 г. американските власти се обръщат към д-р Георги Димитров, тогава председател на Българския национален комитет, с молба да им съдейства за организиране на доброволческо военно формирование от български политически емигранти, в Западна Европа. Димитров откликва с ентусиазъм и заявява на сънародниците си „ние ще бъдем съюзници, а не наемници”. За три седмици успява да убеди над 200 доброволци да кандидатстват за служба в американската армия.
Основните изисквания към доброволците са политическа и военна благонадеждност. Кандидатите попълват специални формуляри, разработени в Главната квартира на Северното командване на 7-ма Американска армия, в Западна Германия. Успешно преминалите теста са събрани в гарнизона Цайлсхайм - Франкфурт на Майн, през октомври, 1951 г.
1955 г. в София е учреден Съюз на българските журналисти. Дейността на Съюза е насочена към свободното упражняване на правото да се търси, получава и разпространява информация, на правото свободно да се изразява и разпространява мнение, както и към недопускането на цензура.
Първото журналистическо сдружение в България е Дружеството на столичните журналисти (1905). Сред неговите председатели са Йосиф Хербст (първи председател), проф. Никола Милев, Христо Силянов, Петко Пенчев, Димо Казасов и др. На 18 септември 1920 г. е открит и създаденият от Дружеството Журналистически клуб. През месец май 1924 г. се създава още едно журналистическо сдружение - Съюзът на провинциалните професионални журналисти в България.
Дружеството на столичните журналисти и Съюзът на провинциалните професионални журналисти в България продължават да съществуват като самостоятелни организации до 24 декември 1944 г. Състоялите се на тази дата общи събрания на двете организации решават да се обединят в Съюз на журналистите в България. На проведеното съвместно заседание на двете организации са одобрени приетите от тях декларации за обединението и е утвърден устав на новата журналистическа организация. За председател на Управителния съвет е избран Петко Пенчев, а за почетен председател - Тодор Павлов.
На 26 май 1948 г. Съюзът на журналистите, Съюзът на периодичния печат и Дружеството на журналистите се обединяват в единна обществена, културно-просветна и професионална организация на работниците от печата, изградена върху принципите на взаимното зачитане на равни права за всички нейни членове и осигуряване на техните професионални интереси - създава се единен Съюз на журналистите в България.
В края на 1950 г. Съюзът на журналистите преустановява своето самостоятелно съществуване и се влива в обединения Профсъюз на работниците от просветата, печата и политико-обществените учреждения.
На 12 юни 1955 г. отново е учреден съюз на журналистите под наименованието Съюз на българските журналисти, който е продължител на Съюза на журналистите в България.
1968 г. бившата първа дама на САЩ Жаклин Кенеди се омъжва за корабния магнат Аристотел Онасис. Четири месеца преди това братът на Джон Кенеди, сенаторът Робърт Кенеди (Боби), е убит в Лос Анджелис.
В този момент от живота си Джаки счита, че семейство Кенеди са преследвани и че тя и децата й трябва да напуснат страната. Бракът с Онасисй позволява да направи това, като при това неговите пари могат да осигурят на всички охолно и спокойно съществуване, докато нейното име и известност могат да осигурят на Аристотел обществено положение.
Бракът се оказва не много успешен. Новото семейство много рядко е заедно. Появява се напрежение между дъщерята на Онасис от предишен брак, Кристина, и Жаклин, защото всяка от тях вижда в лицето на другата съперница за наследството. Когато Аристотел Онасис умира, Джаки е в Ню Йорк с децата си. Кристина ѝ предлага 26 млн. долара, които тя приема и се отказва да предявява претенции към останалото наследство.
И макар да е сочена за една от 50-те най-богати жени в Америка, Джаки предпочита да работи. Приема длъжността на консултант-редактор в издателство „Ню Йорк”, защото иска да прави нещо, което й харесва, както и да използва образованието и опита си.
1973 г. английската кралица Елизабет II открива официално прочутата опера в Сидни, Австралия.
Идеята за операта датира от края на 1940 г. и е на Юджийн Гусенс - директор на Държавната консерватория по музика от онова време. Той апелира да се създаде подходящо място за големи театрални продукции. По негово време обичайното място за такива прояви е кметството в Сидни, но не е достатъчно голямо.
През 1956 г. правителството на Нов Южен Уелс обявява конкурс за две зали - за оперни представления и симфонични концерти, като се надява да превърне Сидни в значим град. Конкурсът печели датският архитект Йорн Утсон, който заинтригува журито само с няколко опростени скици.
Строителството започва през март 1959 г. и е разпределено в три фази - изграждане на основата и постамента, който се извисява над пристанището в Сидни, изграждане на екстериорните обвивки и изграждане на вътрешното пространство. Фасадната структура се състои от оребрена система от готови бетонни отливки с формата на сферични сводове. Утсон иска да създаде илюзия за големи бели корабни платна, изпъкващи на фона на тъмно синия океан. За целта фасадата е облепена с 1 056 066 керамични плочки, изработени в Швеция от глина и натрошен камък. Поставянето на плочките и завършването на покривната конструкция отнема 11 години.
След продължителни спорове с правителството на Нов Южен Уелс по повод растящите строителни разходи, Утсон се оттегля от проекта на 28 февруари 1966 г., малко преди да бъде завършен екстериорът на сградата. Въпреки че са събрани над 3000 подписа в полза на повторно назначаване на Утсон, управляващите избират трима австралийски архитекти да завършат проекта.
Операта е завършена и открита от кралица Елизабет II през октомври 1973 г. Откриването е съпроводено с много фойерверки и изпълнение на симфония №9 на Бетовен. Любопитен факт е, че още преди откриването две представления вече са изнесени там. На 28 септември 1973 г. е изпълнено представлението „Война и мир”, а на 29 септември с.г. се състои първият публичен концерт в Концертната зала на операта. Той е дело на Симфоничния оркестър на Сидни с диригент Чарлз Макераз и с придружаващ изпълнител Биргит Нилсон.
Разходите по строежа достигат 102 млн. долара, надвишавайки многократно първоначално зададения бюджет от 7 млн. долара. Операта разполага с концертна зала с капацитет 2679 места, оперен театър с капацитет от 1507 места, драматичен театър, който може да побере 544 души, студио и изложбено помещение. Операта обхваща площ от 4,5 дка.
1981 г. официално е открит паметникът „1300 години България”. Построен е за рекордните осем месеца, за да увенчае откриването на НДК в края на март 1981 г. за XII конгрес на БКП. Композиционните фигури са високи 7 м, а целият паметник извисява ръст на 35 м.
Композицията разкрива основната, зададена с конкурс тема „Минало, Настояще и Бъдеще”, намерила израз и в конкретното претворяване във фигуралната композиция от три групи, символизиращи книжовността, признателността и съзиданието. Върху паметника са изписани текстове на Васил Левски, Стоян Михайловски и Христо Ботев: „Времето е в нас и ние сме във времето”, „Върви народе, възродени” и „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира”.
Автори на проекта са Валентин Старчев (скулптурна композиция), арх. Александър Баров (архитектурно оформление), арх. Атанас Агура (оформление на околното пространство) и инж. Милчо Брайнов (конструктивни решения).
2011 г. в битка за Сирт е убит либийският лидер Муамар Кадафи. На 17 февруари 2011 г. в Либия избухват протести срещу управлението на Кадафи, под влиянието на революциите в арабските страни.
Протестите бързо набират сила и скоро голяма част от страната изпада в хаос. Кадафи се опитва да възвърне контрола на правителството в размирните зони по военен път, използвайки войски срещу протестиращите. Надигащата се вълна от въоръжени бунтовници започва да установява свой контрол върху много от размирните градове в източна Либия, а Кадафи ги обявява за поддържани от Саудитска Арабия и Ал Кайда екстремисти. Много от войниците в либийската армия дезертират и се присъединяват към бунтовническата вълна, в отговор на което Кадафи вкарва в страната наемници от Африка, Сърбия, Беларус и Украйна.
След бързо настъпление на въстаническите войски из Либия, Кадафи успява да си върне контрола над почти цяла Либия. Малко преди войските му да навлязат в Бенгази, центърът на протестните действия, ООН гласува резолюция 1973, налагаща забранена за полети зона над страната с цел да се защити цивилното население от въздушни удари. В следващите месеци НАТО активно подпомага бунтовническата офанзива от въздуха, нанасяйки въздушни удари по редица цели в Либия.
Международният съд определя бомбардировките над протестиращите тълпи като „престъпления срещу човечеството“. На 27 юни 2011 г. по тези обвинения Международният съд издава заповед за арест на Кадафи, на сина му Саиф ал-Ислам и на шефа на разузнаването Абдула ал-Сенуси.
В края на август с.г. бунтовниците достигат до Триполи, и след няколко дни сражения завземат почти изцяло града, включително резиденцията на Кадафи. Част от семейството му впоследствие успява да избяга в съседните страни, а до есента единствените градове под контрола на джамахирията остават Сирт и Бани Уалид.
След едномесечни тежки сражения Сирт е превзет. На 20 октомври 2011 г. Муамар Кадафи е заловен ранен, при опит да напусне града. По първоначални данни умира от прострелна рана. По-късно ръководителят на Преходния съвет Махмуд Джибрил казва, че Кадафи е бил измъчван и убит под натиск от определени страни, за да „останат тайните му с него”.
