Душата й е в Карибите, а един бразилски войник отнесе сърцето й. И обратно на това, което очаквате, тази история започна с финала.
Това е историята на Нина, но Нина от Карибите. Дни след като се завърна в България, някак успявам да се вмъкна в графика й. Откраднах с думи и тъга, и радост от Доминикана, Хаити и Карибите.
С уговорката, че не търся жертви и сведения, исках да усетя какво разтърси Нина, която тук познават с гласа и фамилията й Александрова: "В края на декември заминах с нагласата за едномесечна почивка в Доминиканска република. Знаех, че там е топло, че е лято, че хората пеят и танцуват. Дори полицаите пеят и танцуват по улиците с автомати. Най-вече заминах, за да видя любовната игра на китовете в края на януари - там, където Карибско море се слива с Атлантическия океан".
Само часове след опустошителното земетресение в Хаити на 12 януари в ефира на Дарик Радио прозвуча гласът на Нина Александрова, но този път за да потвърди максимата, че няма случайни неща. Три часа след полунощ местно време Нина предава на живо за Дарик Кафе само на 200 км от мястото на трагедията, отнела живота на над 150 хиляди души. Съдбовният 12 януари 2010 всъщност е 17-ият ден от едномесечната й почивка в Доминиканска република.
Изведнъж всичко се променило, със сила поне 4 по скалата на Рихтер. Така било усетено земетресението в района на курорта Бока Чика - меката на секс туризма в Доминикана. Валял красив летен дъжд, за който не би ти хрумнало да извадиш чадър. 6 часа вечерта, температурата навън е 29 градуса. Нина имала повод за празник - в същия този ден се е родил племенникът й Александър. 6 часа вечерта, тя се наслаждава на коктейла си с приятели в бар край плажа. "И тогава всичко се разтресе". Осъзнали какво се случва по яростта на водата, но не изпаднали в паника.
Прибрали се в хотела, където им казали, че има земетресение в съседно Хаити, с много загинали и много пострадали. В Доминикана нямало жертви. Заради обявената опасност от цунами в близките шест часа очаквали 12 метра приливна вълна.
През тези шест часа Нина избягала от фаталните мисли: "Стегнах се и се мобилизирах. Мислех за това какво се случва в момента на 200 км от нас. Мислех за това как ние в хотела преяждахме, докато по телевизията излъчваха кадрите, в които хората се бият за храна. Мислех за приятелите ми, които тогава бяха в Хаити. И нищо друго нямаше значение. Цунами нямаше, но тази географска ширина те променя", спокойно продължава Нина. Понеже усеща, че я слушам с недоверие, е време да разкаже кой е Рикардо.
При пристигането си на 27 декември в Санто Доминго - столицата на Доминикана - тя и нейните шестима приятели от България се запознали с 40 бразилски военни от мисията на ООН, един от тях е Рикардо. Бразилия е с най-много Сини каски в Хаити, където от 2004 има мироопазваща мисия на ООН. Понеже мигновено - "на петата минута" - станали приятели, всички заедно посрещнали Новата година в Доминикана.
След веселия празник обаче бразилските военни трябвало да се върнат в Хаити. На дългото сбогуване Рикардо подарил на Нина гердан от лилави цветя, което никак не е случайно, ако си наясно със сантиментите в символиката на жеста. В замяна тя му подарила скъпото си бижу. Помежду им пламнали страст и приятелство за цял живот, скрепени с обещание за нова среща или в България, или Бразилия.
И ето че тук става по-лесно да чуя разказа й: "Когато се случи земетресението, веднага се сетих за тях и за Рикардо. Изведнъж си дадох сметка, че никога не съм била по-близо до такава човешка трагедия не само в географски смисъл, но и в сърцето си. Да имаш приятели, които са там - в Хаити - и да не знаеш дали са живи, беше ужасно".
Неизвестността пронизвала и следващите десет дни от престоя на Нина на острова. Въпреки безспирното търсене в посолства и болници, по списъци с имената жертви и ранени при земетресението, загадката живи ли са нейните приятели била разбулена едва в България. Ден след завръщането й в София, благодарение на усилията на колегата ни Владислав Велев, Нина разбира официално, че Рикардо е жив.
Веднага след земетресението тя искала да замине като доброволка за Хаити. "Всичко беше уредено, само ваксина ни трябваше, но ни спряха. В Хаити няма летище, няма пристанище, няма пътища. Имаше храна, но нямаше как да се стигне до там", разказва Нина. Към онзи момент властите в страната се нуждаели само от специализирани екипи, а доброволците трябвало да заминат в средата на февруари.
Седмица след завръщането си тук Нина казва, че е готова да тръгне за Карибите веднага, защото не може да не се връщаш там, където си бил така щастлив. "От София там си занесох задръжките, предразсъдъците, скрупулите и на втория ден ги забравих. Даваш си сметка, че най-ценното нещо в Латинска Америка са хормоните", усмихва се Нина и вече й вярвам. За хората там няма нищо по-естествено от това да правят любов, да те канят за любов, за танц или песен. И всички изповядват тази ценна философия, философия на хормоните.
"Видях колко малък, хубав и прост е този свят, и колко сложен е тук, все така философски разсъждава Нинa. Тук усложняваме нещата, сами себе си усложняваме. А там си гол, щастлив и свободен". Преди да успея да й опонирам, тя прави сравнение с Дюселдорф, където имало прехвърляне на полета й към София. Било студено, подредено и първото, което чула, било учтивото Guten Morgen. Днес тя отново е зрител отстрани на това, в сърцето на което е била в Доминикана. И никой не я заговаря с песни, в които се пее за Corazon и Amor.
P.S. Понеже тази история е много лична, искахме да помогнем на Нина да я разкаже добре. Снимките в текста и галерията са на приятелите й Александър Спиридонов и Антон Димов.
