Второ място по ръст на икономиката в Азия след Китай. Над 8 процента повече брутен вътрешен продукт през 2007 година в сравнения с предишната, като така се запазва трайната тенденция от 15 години насам за ръст над 7 процента. Почти половината от брутния вътрешен продукт от чужди инвестиции, като преките за миналата година са над 20 милиарда щатски долара. Офиси на световни фирми като „Шел”, „Тотал”, „Даймлел Крайслер”, „Сименс”, „Алкател”. Износ за 48 милиарда долара през 2007 година. Първо място в света по износ на черен пипер. Второ място по износ на ориз след Тайланд. Трето място по износ на кафе. Съперник на Китай при износа на облекло и текстил. Трето място по добив и експорт на суров петрол в Югоизточна Азия. 300 фабрики за преработка на морска храна и впечатляващ износ за Европа и Америка. Почти 350 милиона долара инвестиции в чужбина. Над три милиона чуждестранни туристи.
Защо в тази държава, която мнозина считат за поредното икономическо чудо и сравняват с азиатските тигри, дракони и други символи на мощ и просперитет, мнозина от гражданите искат да отидат да работят в чужбина, включително и в България?
За отговора на този въпрос посетителят на Виетнам започва да се досеща още на летището във Франкфурт в овехтелия и зацапан „Боинг 777” на виетнамските авиолинии, който ще го отведе в Ханой. След кацането в над три милионната столица първото впечатление по пътя от аерогарата към центъра е потискащо заради олюпените бедни сгради; очукания път с хилядите мотори, на които често се возят заедно майката, бащата и детето и сред които се губят малкото и стари леки автомобили; повсеместната мръсотия и неподреденост; насядалите право на земята гости на импровизирани ресторанти и кафенета; разпръстаните гробове сред нивите с ориз, който – освен на второ място по износ в света – е и от най-некачествените в света, тъй като често до 25 процента от оризовите зърна се оказват счупени ... На този фон дори големите складове близо до летището на мощни компании като „Панасоник” и „Ямаха”, които са острови на чистота и ред сред хаоса, не могат да променят първото впечатление. То не се изменя драстично и с влизането в центъра на Ханой, въпреки няколкото красиви сгради, като тази на операта, построена от французите като копие на парижката „Опера Гарние” по време на колонизацията, продължила почти сто години от средата на 19 до средата на 20 век. Напротив, тягостното усещане се засилва при вида на по-новите правоъгълни безвкусни архитектурни творения, добавили се през годините на виетнамо-съветската дружба след обединението на северната комунистическа и южната прозападна част на Виетнам през 1975 година.
Повече от 30 години след края на последователните войни в средата на миналия век срещу японци, французи, американци и китайци Виетнам продължава да носи отпечатъка от тях. Статистиките за икономически бум след поемането през 1986 година от доминиращата комунистическа партия в страната на курса „Дой Мъй” – „Обновление”, както наричат тук местния вариант на съветската перестройка, не могат да скрият очевидния факт, че виетнамците живеят изключително бедно и трудно. За това може да се съди по абсурдно ниските цени за дошлия от Запад човек, които са по-изгодни даже от последната по доходи в Европейския съюз България. За 13 хиляди донги, които са 1 щатски долар, можеш да се нахраниш в ресторант на улицата, ако не те е страх от амебата, която вирее във водата в бидоните, в които мият съдовете, преди да ги поднесат с храна почти на земята; да купиш подарък местен сувенир като триъгълната виетнамска сламена шапка; да пътуваш в центъра с такси - кола, мотор или велорикша; да си платиш билетите за три-четири забележителности като Пагодата на единия стълб на будистите зад мавзолея на комунистическия лидер Хо Ши Мин, или Храма на литературата, посветен на Конфуций, където през 10 век е отворен първия виетнамски университет веднага след прогонването на китайците, владели тези земи почти хилядолетие.
Един щатски долар продължава да бъде голям
а сума за почти една десета от 85-те милиона виетнамци, живеещи на територия три пъти по-голяма от българската. Разбира се, привържениците на виетнамското икономическо чудо бързат да уточнят, че през 1990 година с един долар е живеело повече от половината от населението на страната. Хора, които са били и по-рано във Виетнам, с удивление коментират новопоявилите се светофари с таймери като софийските; моторите, които са заместили разпространените до преди няколко години велосипеди; момичетата на моторите с токчета, къси поли и голи лакти, които умело се провират наред с мъжете по кръстовищата, на които никой не спира, спазвайки работещото правило да се движиш непрекъснато с еднаква скорост и траектория, така че да бъдеш предвидим за останалите участници в движението и така като по чудо да не видиш два дни нито една катастрофа, въпреки лудницата по улиците. Онези, които могат да сравняват днешен Ханой със спомените си от преди десет години, са категорични, че промяната е удивителна.
Но тя не е достатъчна да спре милиони млади виетнамци да търсят бъдеще в чужбина, където да печелят по-добре и да живеят в по-нормални условия. Защото – въпреки всички суперлативи за икономическото развитие, основано на разрешеното от управляващите комунисти пазарно стопанство с частна собственост и чужди инвестиции – Виетнам остава страна с политическа и обществена уредба, която не я нарежда сред свободните държави на земята. Опитите за създаване на опозиционна партия през 1990 година завършват с арести. Медиите са контролирани от държавата. Поклоненията пред мавзолея на Хо Ши Мин надхвърлят демократичното разбиране за уважение на приноса му за основаването на независимата виетнамска република след края на Втората световна война и капитулацията на окупаторите от Япония, както и за победите в изтощителните войни срещу Франция и Съединените щати, втората от които чичо Хо – както го наричат галено виетнамците – всъщност не дочаква.
Затова половин милион виетнамци работят в чужбина, като само през миналата година броят им е нарастнал с нови 75 хиляди. Главните дестинации сред четиридесетината държави, дали работа на виетнамци, са Япония, Корея, Тайланд, Малайзия и Близкия изток. През последните 16 години 23 милиарда щатски долара са били преведени от работещи в чужбина виетнамци в родината, като само за 2006 година сумата е почти 4 милиарда и половина долара. Работната сила във Виетнам е млада и наброява около 43 милиона души, като всяка година още близо милион и половина работници излизат на пазара на труда и голяма част от тях с радост биха заминали за чужбина, включително и за България, която – както и останалата част от Европейския съюз – започва да се задъхва под старостта, плод на демографската криза.
Именно общата европейска политика, обаче, не позволява сепаративни преговори, които да върнат виетнамците от преди 1990 година, когато по силата на междуправителствена спогодба от 1980 г. за 10 години в България са работили близо 35 хиляди виетнамски работници и са получили висше образование около 5 хиляди виетнамски студенти. Тогава по време на договореното ускорено завръщане на виетнамските работници през 1991 година министър на заетостта и социалните грижи отново е Емилия Масларова, която сега възстановява връзките с Виетнам в областта на пазара на труда. За това настоява бизнесът, който иска да има уредени условия, при които да наема виетнамци, когато българи или други граждани на държави от европейския съюз не искат да вършат някаква работа – като зидари и електрозаварчици в строителството, обслужващ персонал в туризма, шивачи в текстилната промишленост и други подобни дейности, които виетнамци са готови да вършат по-евтино. Затова през тази година вече има искания за разрешение за работа от чужденци по общия ред (при липса на кандидати – българи или граждани на други държави от евросъюза и след получаване на разрешение от Агенцията по заетостта) от „Оргахим” – Русе за 29 зидари и от „Русенска корабостроителница” за 32 електрозаварчици от Виетнам наред с вече полученото разрешение от един виетнамски специалист за поддръжка на линия за производство на соеви сосове и азиатски спагети.
Така се оказва, че интересът на някои български работодатели и на много млади виетнамци съвпада и двете държави се налага да възстановят сътрудничеството, за да решават неминуемите проблеми, свързани с трудовите и осигурителните отношения при работа на чужденци в друга държава. Това е причината и министърът на труда и социалната политика Емилия Масларова да бъде в Ханой, където във вторник се очаква да бъде подписан документ за сътрудничество между българското и виетнамското трудово и социално министерство.
Разбира се, няколко стотин или хиляди гастербайтери в България съвсем няма да решат проблема с търсещите препитание извън родината виетнамци. Този проблем ще намери решение когато виетнамската държава успее да откъсне съществуването на своите граждани от сравненията с бедността в Индия и го превърне в такова, каквото има в няколко проспериращи и с висок стандарт на живот големи градове на Китай.
С други думи – когато виетнамската част от Индокитай, каквото е географското название на този полуостров в Югоизточна Азия, заприлича повече на Китай, отколкото на Индия.
а сума за почти една десета от 85-те милиона виетнамци, живеещи на територия три пъти по-голяма от българската. Разбира се, привържениците на виетнамското икономическо чудо бързат да уточнят, че през 1990 година с един долар е живеело повече от половината от населението на страната. Хора, които са били и по-рано във Виетнам, с удивление коментират новопоявилите се светофари с таймери като софийските; моторите, които са заместили разпространените до преди няколко години велосипеди; момичетата на моторите с токчета, къси поли и голи лакти, които умело се провират наред с мъжете по кръстовищата, на които никой не спира, спазвайки работещото правило да се движиш непрекъснато с еднаква скорост и траектория, така че да бъдеш предвидим за останалите участници в движението и така като по чудо да не видиш два дни нито една катастрофа, въпреки лудницата по улиците. Онези, които могат да сравняват днешен Ханой със спомените си от преди десет години, са категорични, че промяната е удивителна.
Но тя не е достатъчна да спре милиони млади виетнамци да търсят бъдеще в чужбина, където да печелят по-добре и да живеят в по-нормални условия. Защото – въпреки всички суперлативи за икономическото развитие, основано на разрешеното от управляващите комунисти пазарно стопанство с частна собственост и чужди инвестиции – Виетнам остава страна с политическа и обществена уредба, която не я нарежда сред свободните държави на земята. Опитите за създаване на опозиционна партия през 1990 година завършват с арести. Медиите са контролирани от държавата. Поклоненията пред мавзолея на Хо Ши Мин надхвърлят демократичното разбиране за уважение на приноса му за основаването на независимата виетнамска република след края на Втората световна война и капитулацията на окупаторите от Япония, както и за победите в изтощителните войни срещу Франция и Съединените щати, втората от които чичо Хо – както го наричат галено виетнамците – всъщност не дочаква.
Затова половин милион виетнамци работят в чужбина, като само през миналата година броят им е нарастнал с нови 75 хиляди. Главните дестинации сред четиридесетината държави, дали работа на виетнамци, са Япония, Корея, Тайланд, Малайзия и Близкия изток. През последните 16 години 23 милиарда щатски долара са били преведени от работещи в чужбина виетнамци в родината, като само за 2006 година сумата е почти 4 милиарда и половина долара. Работната сила във Виетнам е млада и наброява около 43 милиона души, като всяка година още близо милион и половина работници излизат на пазара на труда и голяма част от тях с радост биха заминали за чужбина, включително и за България, която – както и останалата част от Европейския съюз – започва да се задъхва под старостта, плод на демографската криза.
Именно общата европейска политика, обаче, не позволява сепаративни преговори, които да върнат виетнамците от преди 1990 година, когато по силата на междуправителствена спогодба от 1980 г. за 10 години в България са работили близо 35 хиляди виетнамски работници и са получили висше образование около 5 хиляди виетнамски студенти. Тогава по време на договореното ускорено завръщане на виетнамските работници през 1991 година министър на заетостта и социалните грижи отново е Емилия Масларова, която сега възстановява връзките с Виетнам в областта на пазара на труда. За това настоява бизнесът, който иска да има уредени условия, при които да наема виетнамци, когато българи или други граждани на държави от европейския съюз не искат да вършат някаква работа – като зидари и електрозаварчици в строителството, обслужващ персонал в туризма, шивачи в текстилната промишленост и други подобни дейности, които виетнамци са готови да вършат по-евтино. Затова през тази година вече има искания за разрешение за работа от чужденци по общия ред (при липса на кандидати – българи или граждани на други държави от евросъюза и след получаване на разрешение от Агенцията по заетостта) от „Оргахим” – Русе за 29 зидари и от „Русенска корабостроителница” за 32 електрозаварчици от Виетнам наред с вече полученото разрешение от един виетнамски специалист за поддръжка на линия за производство на соеви сосове и азиатски спагети.
Така се оказва, че интересът на някои български работодатели и на много млади виетнамци съвпада и двете държави се налага да възстановят сътрудничеството, за да решават неминуемите проблеми, свързани с трудовите и осигурителните отношения при работа на чужденци в друга държава. Това е причината и министърът на труда и социалната политика Емилия Масларова да бъде в Ханой, където във вторник се очаква да бъде подписан документ за сътрудничество между българското и виетнамското трудово и социално министерство.
Разбира се, няколко стотин или хиляди гастербайтери в България съвсем няма да решат проблема с търсещите препитание извън родината виетнамци. Този проблем ще намери решение когато виетнамската държава успее да откъсне съществуването на своите граждани от сравненията с бедността в Индия и го превърне в такова, каквото има в няколко проспериращи и с висок стандарт на живот големи градове на Китай.
С други думи – когато виетнамската част от Индокитай, каквото е географското название на този полуостров в Югоизточна Азия, заприлича повече на Китай, отколкото на Индия.
