За първи път откакто стана премиер на Ирак през 2006 г., Нури ал Малики пътува до кюрдския автономен район в Северен Ирак тази неделя за рядка среща с президента на регионалното правителство на иракски Кюрдистан Масуд Барзани. След края на срещата не беше съобщено за никакъв значителен пробив в дългогодишния спор между Багдад и Ербил за политическата власт и приходите от енергийните източници. Двете страни се съгласиха единствено, че разговорите трябва да продължат, за да се разреши спорът относно енергийните проекти и статута на Киркук, богатия на петрол район в иракски Кюрдистан, за който спорят арабите и кюрдите.
Срещата между Малики и Барзани дойде в момент, когато и двамата лидери се опитват да укрепят властта си в техните респективни сфери. В последните няколко месеца Малики засили властта си като централен лидер на Ирак, главно като се вземе предвид постигнатото от неговата коалиция Правова държава в изборите за местните органи на властта преди 6 месеца. Също като тази победа, и партия на Барзани - Кюрдската демократична партия, доминираща кюрдското регионално правителство откакто през 2005 г. там бяха организирани първите избори след падането на Саддам Хюсеин, излезе на 25 юли тази година победител в регионалните избори в качеството й на най-влиятелната политическа сила сред кюрдската общност в Ирак.
Възходът на Малики в Багдад и на Барзани в Ербил ще доведе до още по-изразена борба между две визии за това как трябва да изглежда Ирак след падането на режима на иракските социалисти от партията БААС. Крахът на този режим разпокъса Ирак по вътрешнообщностните му линии, като раздели страната на три главни ентически групи /шиити, сунити и кюрди/. Разпокъсване обаче имаше и покрай пукнатините, образували се във всяка една от тези етнически групи. Комплексната, даваща поводи за двояко тълкуване, крехка власт, съставена на базата на формула за споделяне на властта, приета след свалянето на правителството на Саддам Хюсеин, направи от Ирак една федералистка държава. Споразумение, на което всички страни погледнаха като на възможност да следват техните собствени политически прерогативи.
Ако Малики иска да се покаже способен да управлява една доста разпокъсана в политически план страна, то Ирак трябва да има силно централно правителство, което няма да остави на районите прекалена автономия, най-вече на Кюрдистан, който е модел за шиитите, тясно свързани с Иран и стремящи се към създаването на подобен автономен район и в южната част на Ирак. Едно непропорционално предоставяне на власт на районите ще попречи също и на усилията на Малики за сдържане на сунитите.
Над 100 000 членове на сунитски милиции /главно бивши бунтовници/ трябва да бъдат внедрени в органите на държавната сигурност.
Гледани през погледа на Барзани, целите на Малики подкопават властта, на която се радваха кюрдите в продължение на около 12 години, преди падането на режима на баасистите. И наистина отношението на кюрдите към Малики е като отношението им към Саддам Хюсеин. Масуд Барзани дори обвини Малики, че се държи като тиранин. Напрежението между Багдад и Ербил ескалира дотам, че иракските войски едва не се сблъскаха с кюрдските пешмерга в близост до границата на Кюрдистан.
Ирак, след падането на режима на Баас, беше толкова разединен, че външни сили трябваше да посредничат между враждуващите групи. Досега тази роля изиграха САЩ, чиито войски, наброяващи близо 130 000 души бяха от ключово важно значение за спирането на най-разнородните центробежни сили в Ирак. Но сега, когато Вашингтон се подготвя за съкращаване на силите си, съседите на Ирак, главно Иран и Турция, се готвят да започнат да играят по-голяма роля, за да се уверят, че Ирак няма отново да се превърне в гнездо на нестабилността, застрашаващо тяхната сигурност.
Ирак обаче е нещо повече от потенциална заплаха за Техеран и за Анкара. Ирак е също така и възможност за турците и за иранците да укрепят властта си в района. Ирак е стара арена за съперничество между турците и иранците, датиращо от епохата на Османската и Персийската империи. Персийците загубиха Ирак от турците в средата на 16 век. Едва когато режимът в Ирак се промени преди 6 години, те съзряха отново възможността да си върнат Ирак, посредством възхода на шиитското мнозинство, чиито политически принципи са свързани с тези на Техеран.
САЩ, сунитските бунтовници, а отскоро и вътрешнополитическата борба в Иран, попречиха обаче на Техеран да изиграе доминираща роля в Ирак. Въпреки че Малики е шиитски ислямист, чиято група беше подкрепяна от иранците по време на режима на Саддам, той иска да балансира близките си връзки с Техеран с тези с Анкара. Това още повече подкопава позицията на Иран. Турците споделят визията на Малики за едно силно централно правителство в Багдад, защото това ще държи иранците настрана.
Но още по-важно е това, че и иракският премиер, и Анкара - всеки поради собствени причини - искат кюрдите да останат затворени в пределите на Ирак. Турските лидери освен това са и в процес на задълбочаване на връзките си с Барзани. Те имат желанието да го приемат за лидер на иракските кюрди в замяна на гаранцията, че кюрдската автономия в Ирак няма да се превърне в проблем за сигурността на Турция, която си има свое собствено кюрдско сепаратистко движение, с което да се справя. Казано с други думи, турците ще се окажат в положението да балансират между Багдад и Ербил, което не би се понравило на Малики и би предоставило на иранците благоприятна възможност за използване.
В дългосрочен план обаче геополитическото значение на Ирак и на района като цяло облагоприятства турската позиция спрямо Ирак. Нещо, на което американците разчитат сега, подготвяйки се да приключат ангажимента си в тази страна. (БТА)
