Коментар

Каква поредна заслужена футболна драма

20 ноември 2008 12:36

Днес ще си говорим за един позабравен спорт или по-скоро, такъв който вече не може да накара феновете си да се вълнуват, да се интересуват и да тръпнат в очакване. Става дума за един нашенски спорт, различен от този който играят в цял свят – побългарения футбол и цифрите 6-1. Да, дотам стигнаха нашите велики футболисти, някои от които седмично получават такива пари, които аз и вие няма да вземем за цял живот.

Буквално преди броени дни празнувахме 15 години от магията, която сътвориха тогавашните ни играчи на Парк де Пренс и благодарение на това чухме думите „Господ е българин”. Благодарение на това имах щастието да изляза по време на Световното 1994-та по софийските улици, заедно с хиляди други хора, и да видя как познати и непознати се прегръщат, крещят и се радват след всяка поредна победа, след всяко доказателство, че нашите момчета – българските футболисти, играят на световно ниво. Едва ли обаче скоро ще изживеем подобно нещо отново. Година след година се минаваха, а ние чувахме: „Следващият път ще е по-добре, следващият път ще се класираме". Наложи се да изтърпим срама от едно Европейско първенство, на което нашите момчета играха на световни терени със селски манталитет. Пропуснахме и едно световно, може би за добро. Сега отново и европейското ще мине без наше участие, и нормално – все пак не играем на европейско ниво. В момента обаче текат квалификациите за следващото световно. И в началото като всички вас отново се хванах на обещанията, че виждате ли този път ще е различно. Е, вече не искам да е различно. Не искам да седя пред телевизора, тръпнеща в очакване на следващия мач на националния ни отбор, а вместо това след 90-минутната игра да изпитвам единствено срам, че съм българка.

След вчерашните цифри 6-1, които се изписаха на таблото на стадион Партизан – вече не искам да виждам изпасано името на България в мач, който е част от световно или европейско първенство. Или поне докато манталитета на футболистчетата ни не се промени. И нарочно използвам умалителна дума, защото за малки хора, така се говори.

Няма как да пропусна да кажа и нещо по-специално за футболиста с номер 9 – може би става дума за двойник или пък близнак на човека, който гледаме всяка седмица в Премиеършип. Човекът, който беше на път да стане и Мъж на годината – Димитър Бербатов. Същият този човек носи и една лента – капитанската лента – символ на качествата, които има един силен човек. И като такъв, съвсем нормално е да остане на потъващия кораб до последно. Но не – по-лесно е когато правиш издънка след издънка на този кораб накрая да заявиш, че журналистите са ти виновни и ти си готов да си тръгнеш. В началото не случайно използвах думите двойник и близнак – просто защото човекът, който излиза да играе с фланелката на националния ни отбор не е същия, който играе и с тази на „Манчестър Юнайтед”. Може би да се състезаваш за родината си и да се бориш със сърце по-скоро за идеята и любовта на хората, не е същото като да се бориш за престижа, който подхранва егото ти. Този човек не може да е мъж на годината, не може и да носи лентата, която трябва да обединява отбора ни. Не случайно този човек носи и прякора Кукла Барби, и типично по кукленски, като ощипана госпожичка вчера след поредния резил се разсърди.

След двубоя типично по български пък пак се чуха думи за оставка на треньора. За каква оставка говорим, след като същите тези момчета, начело с Бербатов, сменят треньор след треньор, а играта им с всяка смяна ни носи все по-голям резил. В този случай аз не искам оставката на треньора, а тази на футболистите. Нека поне в този случай проявят малко мъжество, ако им е останало такова.

И все пак за мое огромно съжаление, някъде в мен все още се стаява мъничката искрица на надежда, че нещо някога ще се промени.

Мъничката надежда, която вчера ни вдъхна и вратарят на отбора – Георги Петков. Дори и след шестте топки, влезли в мрежата му, той беше единственият, който можеше да излезе от терена с високо вдигната глава. Мога само да се надявам, че един ден нашите момчета ще прихванат малко от тази борбеност и ще заиграят със сърцата си.

И понеже си оставаме българи нека все пак аплодираме следните имена, та макар и иронично, а те са:

Живко Миланов, Александър Тунчев, Валентин Илиев, Михаил Венков, Стилян Петров, Благой Георгиев, Чавдар Янков, Велизар Димитров, Димитър Рангелов.

И накрая специални аплодисменти за звездата на отбора – Димитър Бербатов. Браво момчета!