Еврозоната заскрибуцва, а гумите й - ако не са пукнати тежко - са много спаднали. Прогнозата за растеж за тази година е ревизирана надолу от 1.7% на 1%. Италия е в рецесия с неизплатим държавен дълг от 130 процента спрямо размера на икономиката си и изключително проблемен банков сектор. Германия за една бройка не влезе в техническа рецесия. Франция е в свръхпреразход на правителството си. Гърция отново изглежда обречена на фалит, а Испания и Португалия - приличат на тиктакащи дългови бомби. Предстои Брекзит. И евроизбори, тоест политически риск и несигурност.
За жалост, очакванията на гуверньора на Европейската Централна Банка (ЕЦБ) Марио Драги, че алхимията - печатане на пари - ще сработи, не сполучиха.
Нещо повече, оказа се, че колкото и пари да налива ЕЦБ - заметеният боклук от предишната криза в балансите на банките, днес изкача с нова сила и пречи. При налети над 3 трилиона евро и лихви под нулата - търсенето в икономиката, изразено в харчлък на домакинства и правителства, както и в инвестиции на фирми, остана все така анемично.
Защо? Та нали конвенционалната монтерарно-кейнсианска рецепта за растеж е да се смъкнат лихвите, кредитът да се направи безплатен, инфлацията да тръгне - а оттам усещането за богатство да накара всички икономически актьори да развържат кесията?
Всъщност икономическите актьори са хора, а не планети или неодушевени предмети - затова и изтънчените уравнения на дъската на помагат в реалността. Хората - инвеститори, потребители, спестители - имат чувства, страхове и собствена воля. И помнят. Помнят стреса от 2007-2009 година, когато пазарът на труда, на акции, на недвижимости и оттам на държавен дълг се срина. Знаят, че грешките имат цена и то болезнена. Евтиният кредит преди кризата тогава ги подведе да инвестират погрешно и да изгубят много. Ето защо, когато последствията от разюзданото парти бяха третирани от усмихнатия италианец Марио Драги с нови порции от изобилен кредит, но без фалити и изчистване на системата до реалните пазарни цени - никой не повярва. А правителствата, които се юрнаха да помагат тогава, задлъжняха безобразно.
Впоследствие, трансмисията “ЕЦБ-банки-реална икономика” буквално се срути. Колкото и пари да наливаха от ЕЦБ, те не стигаха до реалните проекти, заради гнили круши в банковите трезори. Нямаше и осезаем стопански подем в сравнение със САЩ и Китай или пък бе непропорционално слаб на фона на създадената от нищото парична маса.
Господин Драги действително успя в нещо: да избута мандатите си, заливайки системата с кеш. А някои го счетоха за “спасител на еврото”. Дали обаче положението не е: “След мен - потоп”, както бе казал кралят Слънце?!
Защото от нулевите лихвите и кредитния разгул ефектът е високи цени на акции, облигации и недвижимости, но и много дълг. Който ще тежи, когато непазарно високите цени на финансовите инструменти се сринат, изяждайки буфера на банките и финансови компании - собствения им капитал.
Какво става обаче когато системата даде накъсо и стимули вече няма масата, каквото всъщност е положението на ЕЦБ?
Опциите, грубо казано, са две: или продължаваме с още и много повече кредит и отлагане на изчистването, или се спира рязко и краткосрочно се изтърпява болката от лечението. А колкото повече се отлага, толкова по-болезнени са последствията.
За жалост, днес се прибягва до втората опция - отлагането. От следващата година ще има още порции евтини пари за банките под формата на нисколихвени заеми към тях, респективно към клиентите им. Ако и това не сработи - най-вероятно ЕЦБ пак ще започне да купува активи от пазара или т. нар. “количествени улеснения”, ставайки отново де факто основен фактор на финансовите пазари в еврозоната.
Едно е сигурно: ЕЦБ не може да вдига лихвите, защото пристрасти играчите към средата, която създаде и няма да има контрол на хаоса, който би настъпил при оскъпяване на дълга.
Най-вероятно за всичко, което предстои да стане, ще бъде обвинен “пазарът” - свободните търгуващи и инвестиращи хора.
Но дали те са виновни или онези господари на парите в централните банки, които много “рационално” смятаха, че като направят лихвите по депозитите нулеви, хората масово ще развържат кесиите и ще се втурнат да си купуват или инвестират, обладани от самоувереност?
Вместо това се случи обратното, както можеше да се очаква: всеки с ум в главата си днес се подготвя за най-лошото и затяга коланите, осъзнавайки, че алхимията работи - но само във фентъзи романите.
За жалост, очакванията на гуверньора на Европейската Централна Банка (ЕЦБ) Марио Драги, че алхимията - печатане на пари - ще сработи, не сполучиха.
Нещо повече, оказа се, че колкото и пари да налива ЕЦБ - заметеният боклук от предишната криза в балансите на банките, днес изкача с нова сила и пречи. При налети над 3 трилиона евро и лихви под нулата - търсенето в икономиката, изразено в харчлък на домакинства и правителства, както и в инвестиции на фирми, остана все така анемично.
Защо? Та нали конвенционалната монтерарно-кейнсианска рецепта за растеж е да се смъкнат лихвите, кредитът да се направи безплатен, инфлацията да тръгне - а оттам усещането за богатство да накара всички икономически актьори да развържат кесията?
Всъщност икономическите актьори са хора, а не планети или неодушевени предмети - затова и изтънчените уравнения на дъската на помагат в реалността. Хората - инвеститори, потребители, спестители - имат чувства, страхове и собствена воля. И помнят. Помнят стреса от 2007-2009 година, когато пазарът на труда, на акции, на недвижимости и оттам на държавен дълг се срина. Знаят, че грешките имат цена и то болезнена. Евтиният кредит преди кризата тогава ги подведе да инвестират погрешно и да изгубят много. Ето защо, когато последствията от разюзданото парти бяха третирани от усмихнатия италианец Марио Драги с нови порции от изобилен кредит, но без фалити и изчистване на системата до реалните пазарни цени - никой не повярва. А правителствата, които се юрнаха да помагат тогава, задлъжняха безобразно.
Впоследствие, трансмисията “ЕЦБ-банки-реална икономика” буквално се срути. Колкото и пари да наливаха от ЕЦБ, те не стигаха до реалните проекти, заради гнили круши в банковите трезори. Нямаше и осезаем стопански подем в сравнение със САЩ и Китай или пък бе непропорционално слаб на фона на създадената от нищото парична маса.
Господин Драги действително успя в нещо: да избута мандатите си, заливайки системата с кеш. А някои го счетоха за “спасител на еврото”. Дали обаче положението не е: “След мен - потоп”, както бе казал кралят Слънце?!
Защото от нулевите лихвите и кредитния разгул ефектът е високи цени на акции, облигации и недвижимости, но и много дълг. Който ще тежи, когато непазарно високите цени на финансовите инструменти се сринат, изяждайки буфера на банките и финансови компании - собствения им капитал.
Какво става обаче когато системата даде накъсо и стимули вече няма масата, каквото всъщност е положението на ЕЦБ?
Опциите, грубо казано, са две: или продължаваме с още и много повече кредит и отлагане на изчистването, или се спира рязко и краткосрочно се изтърпява болката от лечението. А колкото повече се отлага, толкова по-болезнени са последствията.
За жалост, днес се прибягва до втората опция - отлагането. От следващата година ще има още порции евтини пари за банките под формата на нисколихвени заеми към тях, респективно към клиентите им. Ако и това не сработи - най-вероятно ЕЦБ пак ще започне да купува активи от пазара или т. нар. “количествени улеснения”, ставайки отново де факто основен фактор на финансовите пазари в еврозоната.
Едно е сигурно: ЕЦБ не може да вдига лихвите, защото пристрасти играчите към средата, която създаде и няма да има контрол на хаоса, който би настъпил при оскъпяване на дълга.
Най-вероятно за всичко, което предстои да стане, ще бъде обвинен “пазарът” - свободните търгуващи и инвестиращи хора.
Но дали те са виновни или онези господари на парите в централните банки, които много “рационално” смятаха, че като направят лихвите по депозитите нулеви, хората масово ще развържат кесиите и ще се втурнат да си купуват или инвестират, обладани от самоувереност?
Вместо това се случи обратното, както можеше да се очаква: всеки с ум в главата си днес се подготвя за най-лошото и затяга коланите, осъзнавайки, че алхимията работи - но само във фентъзи романите.
