До Азорите и назад
До Азорите и назад / netinfo

Разказ на един обикновен и страхлив репортер

Макар и само за едно денонощие аварията на правителствения ТУ-154 и провалената визита на президента Георги Първанов до Мексико удари в земята така популярните и рейтингови у нас „риалити формати”. (Може би от суеверие е добре да не използвам израза „удари в земята” поне в следващите няколко дни!). На фона на скучноватия ни политически живот приключението на президента на Азорите се превърна моментално в новина №1. Нещо, което никога не би се случило с официалната му визита в Мексико.

Сюжетът на „риалити формата” бе повече от обещаващ. Авария в самолета, нещо става – неясно какво, колесникът не се прибира?! Двигателите ръмжат като задръстена прахосмукачка. Машината започва да кръжи, за да изразходва горивото. Пътят напред е невъзможен, връщането назад – страшно, но неизбежно. Мястото също бе добре подбрано – екзотичен остров в средата на Атлантика. Сезонът е зимен. Духат бурни ветрове. Дори четиризвездните хотели са празни и напомнят на тези от романите на Стиван Кинг. (Още по-добре щеше да бъде, ако това се бе случило на Бермудите!). Главните герои до един са известни хора – президент, първа дама, министър, бивш началник на българската армия и главни редактори на водещи медии. До тук добре.

Как така, обаче, приключението се превърна в разделителна линия за професионализма на българските медии, способността им да реагират на момента, но да съобщят (по възможност) истината за случващото се на борда на правителствения ТУ-154? Ето три причини, поради които не включих мобилния си телефон, докато самолетът кръжеше във въздуха, за да изразходи горивото и да кацне на летище „Лежас” на остров Терсейра.

Животът на българския държавен глава не бе в опасност. Минути след съобщението за аварията президентът бе по-спокоен, отколкото преди отчета на първата година от втория си мандат в НДК. Момчетата от НСО останаха „в бойна готовност”, но по местата си (не звъняха по мобилните телефони на жените и гаджетата си, не пренаписваха завещанията си, не се кръстеха!!!). Ген. Никола Колев, който е бивш пилот, даде разумни предложения за повредата и обясни, че не е сериозна. Бях сигурна, че точно в този момент вицепрезидентът Ангел Марин прекарва относително спокойна вечер и не подготвя словото си по повод следния цитат от Конституцията. „Пълномощията на президента се прекратяват предсрочно в случай на смърт и вицепрезидентът встъпва в длъжността президент до края на мандата”.

Самолетът не падаше безконтролно към дълбините на Атлантика. Паника сред пасажерите нямаше. Стюардесите не разнасяха алкохол (всъщност, разнасяха алкохол още от 16.00 часа на същия ден, много преди аварията да настъпи), а минерална вода и безалкохолни. Не прозвучаха призиви да сложим спасителните жилетки, нито да се отправим към аварийните изходи.

Прецених, че SMS от рода на „Авар. (от авария )Гор. (от гориво) Кур. (от кураж) не са особено прецизни от новинарска гледна точка и по-скоро биха объркали както новинарския екип на ДАРИК, така и българската общественост и световните информационни агенции относно физическото и психическото състояние на българския държавен глава в този момент. Освен това описанието на чисто човешката ми и затова чисто субективна представа за случилото се не можеше да изпревари фактите, които към часа 21.40 бяха твърде оскъдни и се побираха в констатацията „Нещо става в/с ТУ-154.”

Защо журналистите – нито главни, нито по-малки - НЕ БЯХА героите на случилото се между 21 ч и 24 ч. на 30 януари във въздушното пространство на Азорските острови? Тъй като харесвам числото 3, ще изброя отново три причини:

- Не видях никой от журналистите да се отправя към пилотската кабина, за да поеме управлението на правителствения самолет ТУ-154;

- Нито един от журналистите не излезе да поправи повредения колесник на самолета;

- Никой от журналистите не спаси човешки живот, макар, че поведението на всеки един от пасажерите заслужаваше уважение – никой не крещеше „Помощ!”, нито пък тичаше като обезумял по пътеката на самолета. Уви, предсмъртни количества алкохол също не бяха изпити.

Истинските герои на тази история СА командирът на полета кап. Луканов и неговият колега кап. Узунов. Имената им не са така известни, колкото имената на водещите български журналисти. Те не дадоха ексклузивни интервюта. Не споделиха личните си драматични преживявания. За всеобщо разочарование дори не обясниха дали могат да плуват. Бих стигнала и по-далеч. Обвинявам ги, че заради прекаления им професионализъм, на борда на самолета беше малко скучно – обикаляне в кръг, нищо не гори, нищо не пропада.

Колкото до истинската поука от цялата тази история – тя е очевидна. Недопустимо е правителството и президентът да използват самолет на името на съветския авиоконструктор Андрей Николаевич Туполев, не и през 2008 година, когато страната ни вече е член на ЕС. Случилото се на Азорските острови и невъзможността на президента да продължи към Мексико напомнят по-скоро старите вицове за албанската подводница и ластиците в нея. Страхът или скрупулите да се говори за купуването на друг самолет трябва да са се изпарили някъде във въздушните маси над Азорите. В противен случай следващият тревожен SMS от борда на ТУ-154 може да бъде със същото неясно съдържание, но вече описващ един много ясен и твърде тъжен край. Този на държавността, която не е нужно да носи вехти костюми и да лети на крилете на стари самолети, за да не се набива в очите на електората. (глаголът „набивам” и производните му „забивам” и т.н. също не са уместни в следващите няколко дни).

Последвайте ни

Коментар