Днес се навършват 45 години от потушаването на Пражката пролет.
На 21 август 1968 г. стотици хиляди тежковъоръжени войски от братските държави на Варшавския договор нахлуват в Чехословакия, за да потушат политическия експеримент на Александър Дубчек, станал известен като Пражката пролет.
От избирането му за Главен секретар на Комунистическата партия на Чехословакия през януари 1968-а Дубчек започва постепенна, но драстична либерализация на комунистическия режим в страната си, който самият той нарича „Социализъм с човешко лице”. Тези реформи ядосват съветския лидер Леонид Брежнев, който седем месеца по-късно, с помощта на въоръжените сили на Полша, Унгария, Източна Германия и България, насилствено потушава демократизацията в страната като я окупират в продължение на месец. Дубчек остава на власт още половин година, но е принуден да отстъпи поста през април 1969 г. на прагматичния си съпартиец и съгражданин-словак - Густав Хусак.
Реформите, въведени от Дубчек през 1968 г., целят да дадат по-големи свободи на гражданите на държава, сред които по-леки ограничения върху словото и пътуването. Именно по негово време е взето решението Чехословакия да се превърне във федеративна държава, разделена на две републики - Чехия и Словакия.
Дубчек, който подробно е изучавал развитието и последиците на Унгарската революция 12 години по-рано, си е мислил, че Москва би толерирала вътрешнодържавната му реформнаторска програма, имайки предвид продължаващата му лоялност към външната политика на Съветския съюз. Брежнев обаче не е съгласен, и на 21 август започва т.нар. операция „Дунав”. Повече от 200 000 войски от Варшавския договор, заедно с над 2000 танка и почти 1000 бойни самолета влизат в Чехословакия. Някои източници дават двойно, а дори и тройно по-високи цифри за войските и танковете. Окупацията трае един месец, като броят на убитите чехословашки граждани надхвърля 100, а ранените са 500. Сред загиналите в месеците след инвазията са и шестима мъже, самозапалили се в знак на протест - трима в Чехия и трима в Полша, Украйна и Унгария.
Танковете влизат, колите ги заобикалят от далеч за да им дадат пространство
Съветският войник от Казахстан Ибрахим Исайев: „Вече можем спокойно да го кажем - на 21 август, ние окупирахме Чехословакия”.
Съветският войник от Украйна Олександр Митко: „Най-напред влязоха сухопътните войски, след това ние, от военновъздушните сили. Когато кацнахме, местните се отнасяха много лошо и осъзнахме, че се намираме в месомелачка. Замеряха ни с разни неща. Бяхме кацали и в други държави от Варшавския договор, и навсякъде ни бяха посрещали с отворени ръце, но този път беше тотално различно. Викаха ни в лицата и ни наричаха „окупатори”. Как ще сме окупатори, като просто следваме нарежданията на началниците ни?”.
Ивана Доложалова, която тогава е била студент, си припомня: „Чувах как самолетите летят над главите ни. Целият ми свят започна да се тресе - и образно, и буквално, защото танковете също бяха влезли в Прага. Ние гледахме тези вражески войници, които са окупирали страната ни, изправени на улицата буквално пред очите ни. Забелязах, че те са едни млади, сконфузени момчета, видях страх в очите им и осъзнах, че те нямат никаква власт върху това, че са изпратени в страната ми”.
Хиляди изпълват площада пред държавното радио, за да предпазят източника на нецензурираните новини. „Всички, които сте обградили сградата на радиото - призоваваме Ви, смели хора, имайте смелостта да ни помогнете”.
Радиопродуцентът Павел Пахачек: „Малко преди обяд нахлуха в сградата, качиха се в централното студио, откъдето излъчвахме на живо, и спряха ефира. После обаче следва нещо като чудо - те не успяха да открият цялата мрежа от по-малки студия, които бяха пръснати из Прага. За да сконфузят войските, хората започнаха да свалят уличните табели, така че войниците да не знаят къде се намират. Така, успяхме да продължим да излъчваме няколко дни преди да успеят да ни закрият изцяло”.
Ивана Доложалова: „Имаше една невероятна солидарност сред хората по улиците, които започнаха като че ли да преговарят с руските войници. Започнахме да си правим къде лек, къде по-сериозен майтап с тях. Пишехме им лозунги - „Иване, върви си, че Наташа те чака, тукашните момичета не те харесват!”, което се превърна и в песен”.
„Като се замислим, краят на Пражката пролет беше неизбежен. Наивно беше от наша страна да си мислим, че Брежнев ще я остави да продължи”, спомня си жена.
Олександр Митко разказва още: „Тръгнах си от Чехословакия с горчиво чувство в душата. Какво изобщо бях правил там? Те всъщност не бяха направили нищо лошо”.
По време на инвазията, Александър Дубчек, президентът Лудвик Свобода и техни съмишленици са арестувани от съветските войски и отведени в Москва, където остават под стража почти седмица. Там те са принудени да подпишат т.нар. „Московски протокол”, който ги принуждава да върнат назад приетите реформи. Протоколът е подписан от всички присъстващи, с изключение на Франтишек Кригел, който за наказание е изгонен от Комунистическата партия.
Дубчек остава на поста си още половин година, но година по-късно е изключен от Чехословашката комунистическа партия. След 1989 г. той е избран за председател на чехословашкия парламент.
