„По всички въпроси се чувствам компетентен, но стане ли въпрос за брака, предпочитам да не давам мнение. Хем не мога да измисля нищо умно, хем каквото и да кажа, жена ми ще се сърди". Така мъдро твърдял Уинстън Чърчил и честно казано до голяма степен споделяме усещането му. Вероятно го споделят и онези народни представители, които пропуснаха да присъстват в пленарна зала на гледането на промените в Семейния кодекс.
Всъщност далеч сме от мисълта, че сред тях се крие някой нов Чърчил, хората явно са имали по-неотложни ангажименти в предпоследния работен ден на парламента. Тези, които не ги беше страх, че не могат да измислят нещо умно (или пък не им пукаше за мнението на половинката им) с голямо мнозинство отхвърлиха възможността двойките без брак да узаконят връзката си. Така и не разбрахме как трябва да става това узаконяване. С подпис в общината, че не желаеш да полагаш подпис в общината, нещо подобно, ако не се лъжем. Така или иначе, ето ни сега част от онези 300 000 българи, които не са се женили и са от другата страна на закона. Не си давахме сметка за този нюанс на нещата, но когато 77 парламентаристи ти го заявят в очите, подкрепени от Светия синод, Епископската конференция, Главното мюфтийство и Обединените евангелски църкви, започваш леко да се притесняваш.
Далеч по-притеснително е обаче, че този важен законопроект, регламентиращ семейните ни връзки, беше претупан по бързата процедура пред полупразни банки. Как смятате, уважаеми депутати, дали намаляващото доверие в брачната институция не се дължи до известна степен и на пренебрежителното отношение към темата от страна на държавниците ни, а?
Като изключим емоционалната страна на брака (там наистина всеки трябва да се чувства свободен да тълкува нещата както си иска), в рационалната му аргументация в България се наблюдава сериозна пробойна. Как да очакваш държавните институции да бдят над семейните връзки, след като се ползавт със толкова жалко одобрение. Свидетел и гарант на двойката трябва да е община, която едвам смогва да се справи с боклука, паркирането или корупцията и правосъдно министерство, неспособно да въведе елементарен ред в системата.
Абсолютната ерозия в доверието към държавата у нас се изразява не само с неспазването на каквито и да е правила или ниска избирателна активност, но рефлектира и върху брака. И тук всеки се оправя както може, не му трябват институции. Най-лошото е, че с несериозното си отношение към промените в Семейния кодекс парламентът несъзнателно отново допринесе за това. Изобщо не коментираме правилно или неправилно е решението на присъстващите депутати. Самият им брой в пленарна зала е показателен. А когато народните избраници прегледат толкова важен текст по такъв начин, излиза, че въпросът с брака и безбрачието съвсем не е толкова ключов за тях. Защо тогава да е важен за младите двойки?
Виждате какъв омагьосан кръг се завърта. Ако по света намаляването на сватбите има различни обяснения, то у нас задължително към тях трябва да прибавим и недоверието в държавата. И понеже малко по-горе свързахме жененето с избирателната активност, може би е време да напомним за една наша стара идея - задължителния брак. Опитахме се да я прокараме, когато някакъв незнаен европолитик преди време представи статистика, според която женените са по-работоспособни. Струваше ни се забавно тогава да настояваме всички да се венчаят принудително, за да вдигнем КПД-то на страната. Днес обаче този абсурд ни се струва напълно годен за дебат в новия парламент. След като се заговори за задължително гласуване като форма на насилствена гражданска активност, със сигурност доста умници ще защитят и тезата за брачната повинност като форма на задължителен морал. Ето, че за разлика от Чърчил ние все пак изразихме мнение относно брака. Не че успяхме да измислим нещо умно, просто не се притесняваме, че съпругата ще се обиди. Формално не сме женени.
