"Жажда за истина" е името на една дългоочаквана автобиографична книга, която излиза на 9 октомври. Авторът е една жена, която не се поколеба да се разведе, защото не иска да бъде "просто украшение" на съпруга си, който по това време е президент на Франция. Същата тази жена сложи край на една осемгодишна драма, която не беше разрешена от далеч по-силни политически фигури. В края на юли 2007 френският правителствен самолет каца на софийското летище с българските медици и палестинския лекар на борда след продължилата 45 часа мисия на Сесилия Саркози мисия в Триполи.
Това интервю е първото, което бившата първа дама на Франция дава за българска медия, шест години по-късно. В него тя описва онези напрегнати близо две денонощия, в които се е решавала съдбата на медиците - часове, в които Кристияна Вълчева, Нася Ненова, Валя Червеняшка, Валентина Сиропуло и Снежана Димитрова, Здравко Георгиев и палестинският лекар Ашраф Хаджуч са били също толкова близо до свободата, колкото и до още дълги години в затвора "Джудейда".
Днес Сесилия Саркози с удоволствие би дошла в България, от която видяла само асфалта на летището, би се видяла със сестрите, с които не е разговаряла от 2007, защото... предпочела да не ги притеснява. Николай Тихов разговаря със Сесилия Саркози, сега Сесилия Атиа.
Госпожо Атиа, след толкова години спомняте ли си как за първи път научихте за петте български медицински сестри и палестинския лекар, осъдени на смърт в Либия?
Всъщност те вече бяха лежали в затвора дълго време. Те са били арестувани през февруари 1999, а за първи път са осъдени на смърт през май 2004. Във Франция бяхме запознати с този сериозен казус, още преди бившият ми съпруг Никола Саркози да бъде избран за президент през април 2007.
Има много благотворителни каузи, които човек може да подкрепи. Как избрахте конкретно тази?
Всъщност не аз я избрах. Бях отскоро първа дама на Франция и чувах как случаят се обсъжда в Елисейския дворец. Разбрах, че Франция иска да помогне. Поговорих с главния секретар на президента Клод Геан, както и със самия президент, и почувствах, че мога да помогна. Така че не беше просто като да си избереш някоя произволна кауза, всичко се разви по време на тези разговори. Моят принос имаше за цел да бъде изцяло хуманитарен.
Разкажете как се развиха нещата от този момент, в който започнахте да го обсъждате, до момента, в който излетяхте с президентския самолет за Триполи?
Всъщност два пъти пътувах до Либия. Първо отидох в средата на юли и прекарах двайсетина часа там. Бяхме трима - аз, Клод Геан и дипломатът Борис Бойон, който работеше усърдно по казуса. С нас имаше и двама охранители. Когато пристигнахме, Кадафи изобщо не беше настроен да се среща с нас, дори беше изненадан, че съм там. Накара ме да посетя старите римски руини в околностите на Триполи, из които ме развеждаха дълги часове в невероятна лятна жега. Накараха ме да чакам много. След няколко часа настоях, че все пак много бих искала да говоря с Кадафи. В крайна сметка той ме прие в шатрата си. Бяхме тримата заедно с преводач. В един момент полковник Кадафи ме попита дали говоря английски. Отговорих му, че говоря и тогава той нареди да ни оставят насаме. Попита ме защо съм дошла, аз му обясних, че не е редно да държи в затвора пет жени и един мъж по начина, по който го прави. Започна доста подробен разговор по темата. Почувствах, че намеренията ми са му много любопитни. Усърдно ми задаваше въпроси, които имаха за цел да вникнат в това какво всъщност правя там и защо толкова държа те да бъдат освободени. Аз пък продължавах да настоявам, че има неща в живота, които просто не бива да се правят, като в случая да държиш шестима души в затвор в продължение на толкова години и да ги осъдиш на смърт, без дори да имаш най-малкото доказателство. Казах му, че е в реда на нещата да извърши един хуманитарен акт, като ги пусне, което пък на свой ред би го отворило отново към света. Така оставихме нещата тогава. Тръгвайки си, почувствах, че като че ли нещо в него поддаде, че има макар и малък шанс той да се съгласи.
Като се върнах във Франция, обсъдих случилото се с целия екип, който беше зает с този казус, включително с президента, и го помолих да ми позволи да се върна. Споделих предчувствието си, че има някаква надежда. И така - десетина дни по-късно заминах отново. Решихме да отида заедно с еврокомисаря по външните работи Бенита Фереро-Валднер, така че пътуването ми да има по-официален характер. Този път бях в Либия 45 часа и разговарях не само с Кадафи, но също така и с хора от правителството, както и с представители на сина му Сейф ал-Ислам. Не се видях със самия Сейф, но хората, които той ми изпрати, имаха за цел да ме разубедят и дори, ако мога така да се изразя, да ме сплашат. Срещнах се и с премиера, с когото разговаряхме дълго. Със самия Кадафи успях да се срещна чак в края на престоя ми. Тогава той пожела да се видя и с дъщеря му Айша. И след 45 часа си тръгнах със сестрите... Това бяха неописуеми и изключително сложни 45 часа, накрая на които всички заедно тръгнахме за България, а аз буквално не бях мигнала нито секунда през цялото това време.
Имаше ли единомислие в тогавашния управляващ елит на Либия за това дали медицинските сестри трябва да останат в затвора, или имаше и хора д по-либерални възгледи?
Имаше доста различни гледни точки. По време на първото ми пътуване се срещнах със сестрите в затвора. Те бяха в изключително лошо състояние. Една от тях беше правила няколко опита да сложи край на живота си. Друга беше болна от рак и нямаше достъп до никакви лекарства, които да я облекчат. Само една от тях говореше английски и чрез нея можехме да разговаряме. Когато ги видях, те имаха празни погледи - като хора, които вече не вярват в нищо, които не могат да възприемат това, което им се говори. Трябваше да положа огромни усилия, само за да ги накарам да ми обърнат внимание, камо ли да чуят какво имам да им кажа. Опитах се да им обясня, че съм там, за да ги освободя. Но това беше изключително трудно, тъй като на тези жени не им беше останала никаква надежда за каквото и да било, те бяха съкрушени.
Състоянието им всъщност леко се беше подобрило с годините, тъй като в Либия бяха пристигали пратеници на много държави - от Япония, Евросъюза, международни институции. Всички тези хора се бяха постарали да направят нещо, така че състоянието им да се подобри, дори и малко. Благодарение на това условията в затвора се бяха променили, но самите задържани бяха смазани. С палестинския лекар не успях да се видя, тъй като той беше в друг, мъжки затвор. Доколкото знам, той е бил подлаган на адски изтезания. Когато го видях, беше "разрушен", имаше белези по цялото лице, беше в изключително лошо състояние.
После ме заведоха да видя децата в болницата в Бенгази, които бяха болни от СПИН. Всъщност всички деца в тази болница - от новородените до 18-месечните, бяха болни... Все още никой не знае как се е случило. Но мненията по отношение на сестрите бяха много различни. Хората в Бенгази например, които се славят като "най-твърдото племе в държавата", бяха тотално отчаяни. Те на практика живееха в тази болница, където се лекуваха децата им. Тези хора нямаха какво повече да губят и искаха едно единствено нещо - както самите те ми го казаха, цитирайки Корана през сълзи - те искаха живота на сестрите. На друго мнение беше Сейф ал-Ислам и неговите хора, които не желаеха сестрите да бъдат пуснати на свобода, защото осъзнаваха колко важна разменна монета е самият факт, че ги държат в ръцете си. Имаше и умерена фракция, ако мога така да се изразя, към която беше не само премиерът, а и самият Кадафи. Защото в това те виждаха малка пролука за имиджа на Либия пред света. Виждаха как прословутият им като тоталитарен и изключително суров режим, който е осъден от международната общност, би могъл да се отвори към света и така Либия евентуално да бъде малко по-добре приета на световната сцена.
Кадафи, въпреки че съзнанието му беше доста замъглено от лекарствата, които е взимал, изобщо не беше глупав. Той виждаше искра надежда не само за страната си, а и за личната си слава преди края на неговото лидерство. Всъщност точно на това наблягах по време на разговора ни. Обясних му каква огромна възможност има чрез мен да промени имиджа на Либия и на режима си. Трябваше да имам някакъв силен аргумент, а не само да наблягам на емоция, въпреки че целта ми беше единствено хуманитарна. Така че имаше различни, преплитащи се течения сред либийския народ и във властта.
Вярваха ли убедено либийците във вината на българските медици? Особено хората в Бенгази, които са известни и с това, че никога не са били в добри отношения с Кадафи.
За съжаление, нямам отговор на този въпрос. Дори самите либийци не знаят отговора. Никой не знае какво всъщност се е случило в тази болница, дори днес. Според мен хората в Бенгази вярваха във вината на сестрите. Кадафи ми обясни нещата още по-подробно - според него сестрите са били платени от ЦРУ или по-скоро от МОСАД да заразят либийските деца. Обвиняваше ги, че са агенти на МОСАД, това беше като мания у него. Министър-председателят и някои от министрите му обясниха, че инфекцията е част от продължителна чуждестранна кампания срещу Либия, която целяла да дестабилизира режима, въпреки че те самите не знаеха как точно това е станало. Така че всеки си имаше някакво свое обяснение, своя версия на нещата. Моята цел беше да вникна в цялата тази преплетена история и да намеря начин да извоювам свободата на тези жени и на лекаря.
Каква роля изигра дъщерята на Кадафи - Айша, за свободата на сестрите?
Всъщност бях доста изненадана, защото насред разговора Кадафи изведнъж отсече: "Бих искал да се запознаете с дъщеря ми". Тогава не знаех много за семейството му, а той настоя задължително да се срещна с дъщеря му. Той ми каза: "Вие сте много смела и искам дъщеря ми да научи за мисията Ви. Тя е най-интелигентната сред децата ми и някой ден ще ме наследи. Затова искам да научи за куража лично от Вас, за Вашата сила". Така той ме изпрати да посетя Айша в дома й, за да се запознаем. Беше доста сюрреалистично, случи се посред нощ. Приготвиха специална вечеря за нас двете в 4 часа сутринта, тя ме очакваше с бебето си на ръце. Чудех се какво изобщо правя там. Но Айша всъщност не изигра никаква роля за свободата на сестрите, той просто много искаше да се запознаем.
Защо Сейф ал-Ислам до самия край толкова много се е противопоставял на освобождаването на медиците?
Знаеше, че са много силен коз. Затова и не искаше да бъдат пускани да си тръгнат.
Казахте, че когато сте се срещнала със сестрите в затвора, те са били изгубили всякаква надежда. Мислите ли, че тази среща все пак им е дала някаква надежда?
Мисля, че да. Доста време прекарах с тях в затвора. Седнах при тях, говорихме. Мисля, че те видяха колко е силно желанието ми да помогна и разбраха, че съм твърдо решена да ги изкарам оттам. Разбраха, че техният казус е единствената причина да съм в Либия. Почувстваха искреността ми. Когато ги изкарахме от затвора, те буквално не вярваха, че това се случва. Никой не им беше казал. Всъщност събудили са ги от сън, преди да ги изведат. Чаках ги при самолета и когато ги доведоха на пистата, те плачеха, всички започнахме да се прегръщаме и ми казаха: "Знаехме, че няма да ни оставите, че ще ни изкарате оттам!"
Имало ли е момент по време на мисията, в който да сте загубили надежда?
Знаете ли, не успява човек, който има съмнения. Затова по време на всичките тези дълги часове преговори в нито един момент не съм имала ни най-малкото съмнение. Бях ли започнала да си задавам въпроси, за каквото и да било, нямаше да се върна с тях.
Има хора по света, пък и в самата България, които смятат, че освобождаването на медиците е било договорено предварително, а мисията на първата дама на Франция е била само да ги вземе и да ги докара в София. От разговора ни до момента става ясно, че това не е било така, но какъв би бил краткият Ви отговор на подобни съмнения?
Когато Клод Геан слезе от самолета в София, той каза: "Всичко беше много сложно. Преговаряхме дълго, нещата съвсем не бяха уредени!" Нямам намерение да се оправдавам пред когото и да било, нито знам какво се е случвало, преди да отида в Либия. Знаем, че много хора преди мен направиха опити да ги освободят. Ясно е, че е имало много преговори, преди да отида, но нещата в никакъв случай не бяха договорени.
Вече шеста година се задава въпросът какво получи режимът на Кадафи в замяна на свободата на медиците...
Нямам ни най-малката идея. Единственото нещо, което съм обсъждала, докато бях там, беше да се изпрати медицинско оборудване за Бенгази. В града имаше само две болници и те бяха в окаяно състояние. Едната беше детската, в която бяха болните от СПИН, а до нея имаше една празна "черупка" - свръхмодерна сграда, предназначена за болница, която обаче беше празна - нямаше нито апаратура, нито лекарства, нито лекари. Дори легла нямаше. От името на Евросъюза поехме ангажимент не само изцяло да оборудваме тази болница, но също така и да изпратим лекари за нея, които да обучат либийски медици.
По какъв начин Ви помогнаха българските власти? Знаеха ли изобщо за мисията Ви?
Когато пристигнах в София, президентът ни чакаше на пистата, посрещането беше страхотно. Той ме поздрави, беше много емоционален. Властите ви участваха в решаването на казуса - не на място, но най-вероятно чрез междуправителствени разговори са били в час. Нямах никакъв контакт с тях, докато бях в Либия, но всички вече ни очакваха, когато пристигнахме в София. Беше невероятно посрещане! Наистина останах много кратко, но бях много изтощена - бях прекарала 45 часа без сън, в преговори, дори не бях хапнала нищо през цялото това време. Единственото ми желание в този момент беше да се върна у дома и да си почина. Да, много малко време прекарах в София, но работата беше свършена, нямаше необходимост от излишни благодарности. Не съм го направила, за да ми благодарят. Бях доволна, че ги връщам на семействата им.
Това преживяване ли Ви вдъхнови да основете фондацията си за подпомагане на жени в Африка? Разкажете с какво точно се занимава тя.
Когато се върнах във Франция, започнах да получавам доста писма от фондации по целия свят, които ме молеха за най-различна помощ - било то финансова, стратегическа, логистична, така че създадох тази фондация, която не работи на терен за жените в Африка, а помага на организации и социални работници, които са на място. Изпращаме им пари, логистична помощ, доброволци, които помагат по конкретни проекти. Всъщност не съм взимала решение да основавам фондацията, тя се създаде сама по себе си като резултат от всички молби за помощ, които получих, след като се върнах от Либия. Помагах, където можех и с времето си дадох сметка, че за да продължа да го правя качествено, се налага да създам собствена фондация. Така тръгна всичко.
Няма да се учудите, че в България сте особено популярна. Бихте ли посетили страната ни, може би за да се видите с тези, чийто живот върнахте?
Бих била възхитена да се върна в България, защото реално не видях нищо друго освен асфалта на летището. Ще се радвам да се срещна и със сестрите, както и с доктора.
Разговаряла ли сте с тях оттогава?
Не. Предпочитах да е така, тъй като те са прекарали изключително дълго време на предела на нервите си, и в един момент човек просто трябва да премине към нещо друго. Затова предпочетох да не ги притеснявам...
