„Домашното образование" не е детският избор, но и училището не е детският избор - не темата за образованието у дома ме интересуваше толкова във филма, който направих, а позицията на човека, който има избор. Това коментира в интервю за Дарик режисьорът и сценарист на филма „Аз съм домашен ученик" Ралица Димитрова.
Лентата, чиято премиера беше миналия февруари, показва историята на няколко български семейства, които са избрали да не изпращат децата си на училище - те са първото поколение домашни ученици в съвременна България. Божидар Маринов от Смолян, който стана известен в медиите с това, че не ходи на училище, но печели състезания по информатика, е само един от героите във филма на Ралица Димитрова.
В ефира на Дарик авторът на филма разказа, че е открила темата, снимайки друг филм. Ралица Димитрова призна, че с интерес би се срещнала с тези деца след 10 години, за да види тяхната реализация.
Сигурно често се опитват да ви вкарат в ролята на арбитър, когато се говори за филма. Всъщност как стигнахте до тази тема, до домашното образование като проблем?
Стигнах до него през един друг филм „Който тръгнал е сам...". Имах известни проблеми с героите на филма и се наложи за известно време да прекъсна. И докато прекъснахме бях провокирана от тяхна реплика: „Други като нас няма!". Естествено други такива като тях няма, както и това, че нито един човек не се повтаря, но при тях имаше нещо, от което бяха започнали - това беше, че тяхното дете никога не беше ходило на училище. И аз се хванах за тази тяхна реплика и реших да проверя има ли други такива родители. И се оказа, че има. Отидох първо при единия, той ме прати при друг, при трети и така постепенно ги обиколих из цяла България.
Междувременно се оказа, че това е един друг филм. Моята идея беше да направя общ филм, просто станаха два филма - свършено различни. Онзи по-интровертен, въпреки че като че ли структурата е подобна. Отново имаме семейството, което е срещу обществото, семейството, което се е затворило, капсулирало. Но при тези хора - с децата, които се обучават у дома, понеже те са и асоциация, поне тези, с които се запознах, те си помагат. Примерно в обучението на децата си - ако някой родител не може да даде достатъчно на децата си, се обръща към друг свой колега. Т.е. някак беше невъзможно да се съчетаят онези герои и тези герои и станаха два различни филми.
Извадих за слушателите моменти от репликите на героите във филма „Аз съм домашен ученик" - видно е, че в три минути не може да се събере идеята...
Това е един друг монтаж на филма.
Но вие сте напипали един особено актуален казус, един нерешен казус - тези дни един репортаж привлече вниманието на медиите към темата, но вие много преди нас журналистите сте свършили нашата работа с този филм.
Мен не ме интересуваше толкова казуса „домашно образование". Интересуваше ме позицията на човека, който е индивид и който смята, че независимо от държавата има избор, има право на избор. Това бяха и най-тежките разговори, които съм водила с хората, които са гледали филма.
Винаги се обръщаше въпросът на това имат ли право или нямат право тези хора, това да правят. Законно ли е или не е законно?!? И много рядко се поставяше въпроса: „Мога ли аз да направя нещо такова? Имам ли смелостта в себе си да направя нещо, което е съвършено неприемливо в обществото или неприето, или съвсем различно от това, което е нормата в обществото? Мога ли въобще да мисля по различен начин?". Това е за мен интересното.
Колкото до това, че сега се заговори покрай Божидар за това как децата намират своята реализация в обществото, например децата на Слава /бел. Радослава Петкова/ , която ще чуем в предаването - както си говорим сега за Цвети Пиронкова с голяма радост, те непрекъснато печелят състезания по тенис на маса. Показвали са ми техни дипломи - на другите пише имената на децата и класа им, докато на техните са само поименни и не пише откъде са /бел.ред. от кое училище/. Не знам защо така изведнъж този казус прие такъв обществен отзвук!
Може би филмът и сега конкретната история на Божидар от Смолян, разказана в медиите, дава шанс да се говори по темата. Една от героините във филма казва, че това й помага, защото повече хора ще чуят. Не изхвърляме ли директно темите, които не са ни познати - заклеймяваме ги на първо четене?
По принцип човек е свикнал да се движи в едно русло - нещата, които правиш всеки ден и са обичайни. Първата премиерна прожекция, която направихме в кино „Одеон" - залата беше претъпкана, не очаквах толкова хора. Понеже не мога да си гледам филмите и стоях отвън, слушах какво си говорят, когато излизаха от салона, как обсъждат. Млади хора, които казваха „Е не, това не е за мен! Никога не бих се решил на такова нещо! Това е прекалено екстремно за мен!". А пък то е може би наистина много нормално!
Филмът не се опитва да взима страна, но все пак изправя в съзнанието ни тези две неща - училището и семейството.
За мен по-важно беше да се покаже обикновеността и нормалността на това. В този монтаж, който сте направили вие от по-проблемни реплики, не може да си проличи токова структурата на филма. Проблемът е, че аз исках да покажа отделните семейства и за мен това беше тежко чисто авторски как да го реша. Понеже бяха доста и различни герои от цяла България и когато започнах да ги представям в самото начало в един момент се уплаших, че зрителят няма да може да ги различи. И за мен беше интересно как от конкретните индивидуални истории и семейства изведнъж се получи едно цяло и една обща идея като отношение към света.
Съдбите на тези хора провокира ли българите да се отключат и да погледнат на различното с малко по-отворени сърца, тъкмо през личната история....
Това беше моята идея, затова исках да ги покажа как живеят всеки ден, какво правят, с какво се занимават. Да видиш, че това не са някакви чудовища, не са някакви сектанти, както често ги обвиняват, не са опасни, не са врагове на обществото. Защото знаете във форумите могат да се прочетат страшни неща, дори сега по повод конкретния казус с Божидар. Повечето хора ги нападат и повечето хора, не че не ги разбират, те не желаят да ги разберат. Те не желаят да помислят защо тези хора по този начин са постъпили.
Отсича се, че майката си тормози детето, че ще го направи нещастно и му отрязва шансовете за образованието ....Може пък класическото училищно образование да погледне на тази история като шанс?!?
Има една история във филма, за която не споменахте, но на която всички ахкат - този разказ, на едното дете, което плаче и казва колко му е тъжно и колко иска да ходи на училище. Хората, които първоначално са направили асоциацията за домашно образование, казват, че когато при тях дойде някой и каже, че иска да обучава детето си в къщи, те винаги му казват, че не е хубаво да се прекъсва този процес. Т.е. ако веднъж вече детето е влязло в нормалното училище не е хубаво да се прекъсва този процес, защото е много трудно вече. Това е едното, а второто е, че същото това дете, което плака във филма, на премиерата дойде при мен и каза: „Искам да ви кажа, че аз вече не мисля по този начин". Което е прекрасно - все пак филмът показва някакъв момент от развитието на децата. На самата мен би ми било много интересно да ги видя след 10 години.
Да се види кой къде е, с какво мислене и как се отнася, поглеждайки назад към избора на собствените си родители. Защото пък това не е и детският избор...
Училището също не е детския избор. Никой не го питат: „Искаш ли да ходиш на училище?". Всяко дете, когато тръгва на детска градина, прегръща майка си и започва да крещи „Не, мамо, не искам!".
Да, много разплакани първолаци виждаме на първия учебен ден.
Разбира се. Това също не е техният избор.
Може би историята на Радослава и семейството й, на Божидар и другите герои във филма ви - това е шанс за темата, за техния проблем, а и нагласата на обществото към различните да се промени?
Дано! Много от хората, които срещнах покрай снимките на филма, се притесняваха да обръщат общественото внимание към себе си. Според мен те не вярваха, че нещо може да се промени от това, че хората ги видят. Имаше хора, които чаках почти година, докато се съгласят да се снимат. Имаше такива, които просто отказаха, други пък много съжаляваха, че са влезли във фокуса на зрителския интерес. Има една известна предпазливост у повечето хора.
Вероятно дори и заради този закон, който ги вкарва в графа „нарушители"? Друг е въпросът, че те са избрали не само риска да бъдат глобени, но и съзнателното решение да инвестират сами в образованието на децата си.
А освен това се налага да се обяснява на всеки човек поотделно, да се отговаря на всеки въпрос, което си е трудно и отнема страшно много време. В крайна сметка те имат една позиция, те са го приели за себе си и според мен не би трябвало да се поставят непрекъснато в позиция на защитаващи се.
Те го играят защита и сами признават, че дори през собствените си роднини трябва да обясняват, че децата им няма да останат социално изолирани. Ако погледнем към събитията в днешна България обаче...
От хората, които съм срещала - включително и покрай тази тема за домашното образование, все пак си мисля, че е по-важно човек да отстоява собствените си разбирания. Малко както го е казал Русо - ако ние всички си копаем нашата градинка, може би в крайна сметка ще постигнем една голяма градина около нас. И всъщност това, което правят моите герои във филма е точно това.
Няма да ви питам за творческите ви планове, надявам се следващият ви проект да ви доведе в студиото. Това е трудна работа ...
Трудоемка и много финансово обременяваща.
Доколко днешна България дава благодатна среда за теми за документалистика?
Теми дава - да, но иначе откъм финанси последните два филма, които сме правили, сме си ги правили самостоятелно с наши средства. Почти без никакво финансиране.
Какво ще пожелаете на слушателите?
Да се обърнат към себе си повече!
