Един „рицар” от детското кино призна ден преди първи юни, че е нямал късмета да работи с режисьорката Иванка Гръбчева, защото вече е бил прекалено голям, за да се снима в нейните филми. Олег Ковачев, който на 9 години изигра Ваньо от „Рицар без броня” гостува в предаването на Дарик „Реактивно”. „И да има рицари сега, те сигурно са се скрили, защото днес биха им се подигравали”, каза днешният режисьор и оператор в един разговор за децата и детството.
„Преодолявания” - сигурно тази думичка е сред любимите на тези, за които е любим и филмът „Рицар без броня” (бел. ред. малкият Ваньо от филма се хвали, че новата им кола може да мине „всякакви преодолявания”)?
Искам да благодаря, че ме върнахте 48 години назад - беше много мило. И да се похваля, че думичката „преодолявания” си я измислих аз. Валери Петров, който винаги беше до нас на снимачния терен веднага каза: „Какво, какво, я - преодолявания - точно така ще го кажеш в дубъла след това”. Той много обичаше да ни слуша внимателно, докато ние си играем и веднага поправяше купешките думи с наши такива жаргони. И може би затова филмът стана толкова детски, толкова валерипетровски.
Това ли е случаят, който прозвуча и в откъса от филма със скъсаната броня, където е било много трудно да ви накарат да се разплачете?
Ами то май беше вече за трети път и всичките химикали и по-простички неща като срязан лук под носа ти вече не действаха. Та се наложи с по-груби действия - една колежка ме ощипа, за да плача. Но вече съм ги забравил тези неща. Тогава ми беше много обидно, смятах че аз не заслужавам подобно поведение. Но сега разбирам, че когато 50-60 човека екип те чакат и ти вече половин час не можеш да се разплачеш - явно така се е наложило. Жената ме ощипа - простил съм й отдавна.
Казахте, че Валери Петров е бил неотлъчно до вас на снимките - следеше как се реализира сценария му.
Квартал „Хиподрума” тогава беше перлата на социализма - нов, чист, и там се разиграваха тези детски сцени. Доста дълго лято се снимаха и той стоеше непрекъснато там и ни подслушваше. А ние даже не си давахме сметка кой е той. Защото режисьорът е ясно, операторът - ясно, асистентът - Рударов, който ни пляска от време на време да влезем в час. А той се мотае там, пуши и не можем да разберем какъв е, но защото е готин човек, го допускаме до нас. Радвам се, че имам спомени от тогава. Ако бях малко по-малък, може би нямаше да помня нищо, но тъй като бях на девет, девет и половина години, всичко си спомням много добре. Чувствам се богат с тези спомени.
Сигурно оттогава до днес често ви питат, както и аз сега, има ли днес рицари без броня?
Сигурно има, но тях ги е срам, тъй като в момента да си рицар според мен хората биха ти се присмели, защото какво значи това?!? Да си честен, да защитаваш слабите, да се бориш срещу злото. В днешно време биха ти се подиграли повечето хора. Затова и да има рицари, те са свили и чакат да се случи нещо, а то става все по-лошо.
Какво - чакат да дойдат рицарски времена, когато думи като чест и достойнство биха имали смисъл?!? Защо я докарахме дотам рицар да не звучи гордо дори и в детското съзнание днес?
Вече близо 25 години чест и достойнство са думи, които се хвърлят в пространството само, когато да речем има избори. През останалото време всичко си идва на мястото и започва да се краде здраво. Така че, откакто Мерцедес и мобифон станаха мръсни думи преди много години… така се случва у нас, може би защото сме българи - такива сме си и винаги сме били такива.
Да, но поне децата, които раснахме с тези филми, ние сме друго поколение - за нас думата рицар имаш някакво значение, съмнявам се че днешните деца знаят…
Те сигурно знаят какво означава рицар, но надали с неговите морални качества. Те го знаят като външен вид - че язди кон, има броня и копие да речем. Но това, че рицар носи представата за Дон Кихот, надали знаят!
Много ще се радвам да видя днес дете, което си е направило броня от картон, вързана с ластик и с дървен меч играе пред блока - сигурно съм носталгична по миналото по своему.
Така е, имаше дворове, в които като нямахме мечове, играехме с най-обикновени пръчки. Те вършеха чудесна работа. Като нямаше брони, имаше едни кутии от филмова лента, които се пробиваха и се слагаше една дръжка и вместо щитове служеха чудесно. Само че няма дворове вече, но в края на краищата всяко поколение си има своето детство. Може би тогава аз имах компютър щях да съм най-великия в цялата махала, нали?!? Или поне електронна игра, каквито имаха моите деца. Не бива да сме толкова носталгично настроени по онези игри и онези времена.
По детското кино обаче трябва ли да сме носталгични?
Защо само по детското кино, заради първи юни?!? Не, по цялото кино трябва да бъдем носталгично настроени, защото въпреки че се забелязват някакви проблясъци напоследък, че започват да се съживяват нещата, никога няма да се върнат времената, в които кино дейците получаваха добри заплати, имаха време да работят спокойно и един филм можеше да се прави по две години.
Сега първо чакаш някакви пари да се намерят и после трябва да го свършиш в най-кратки срокове?
По най-бързия начин трябва да се направи и по най-талантливия, ако може, което много рядко се случва. Така че щем не щем ще живеем задъхано оттук нататък, пък който помни старите времена… Днешните деца пък след 40-50 години, те ще си спомнят колко добре е било. Кой знае тогава какво ще се случва, те сигурно ще си спомнят, че сега е било тихо и кротки. Преди 45-50 години на нашата улица имаше само една кола, сега не може да се паркира по никакъв начин. Тогава предполагам, че ще летят с реактивни раници.
Само това, че живеем по-бързо ли напоследък кара децата да растат по-бързо? Или то си и до съзнание и личен подход - колко дълго ще успееш да запазиш детето в себе си?
И навремето живеехме бързо. Аз примерно бързах да ям, за да мога да си чета или да изляза да ритам топка. Сега пак бързат да хапнат, за да могат да скочат върху компютъра или да гледат някой детски филм. Т.е. децата пак си живеят задъхано както преди, в училищата пак е шумно и пак е весело. Чудя се как тия учители са издържали нас, как издържат сега и тия хлапета около себе си. Така че всичко си е на мястото си, само че дето някои от нас са по-остарели и нещата сега им се виждат по-трудни. Затова имам носталгия, аз не съм чул млад човек да е носталгично настроен.
Къде приспиваме и скриваме детето в себе си обаче?
Ами зависи. Аз примерно нито съм го скрил, нито го приспивам, защото това е единственото спасение. Човек трябва винаги да носи дете и не го казвам само от куртоазия. Човек не трябва да го мързи, не трябва да забравя, че е едно дете и че животът е една игра в края на краищата.
В тази игра - вашия живот, работил ли сте с Иванка Гръбчева.
Не с нея не съм имал късмета да работя. Бях много голям, когато тя започна да прави тези филми. Бях вече войник и бях извън периметъра на нейните действия, но си спомням едно прекрасно лято, в което бяхме заедно с нея, много готина жена беше. Много мъчно ми стана като научих, че си е отишла от този свят, но животът е такъв. Така пък ще я запомним с добро, а и тя може би не успя да се измъчи докрай както някои нейни колеги доживяха дълбока старост и какво…Разбрах, че тя е била с 241 лв. пенсия, други нейни колеги доста по-възрастни починаха с по 140 лв. пенсия, което е жива подигравка. Никола Рударов в един мой филм преди десетина години каза, че българският режисьор сега гладува, но е горд и няма да протегне ръка да иска милостиня и ще умре гладен. И така се случва.
Защо творците ни си отиват така - гладни?
Не само творците, то милиони българи си отиват гладни… дори хора, които изобщо не помним, които са работили по 30-40 години. Не трябва да се делим на творци и на обикновени хора. Просто всичко е сбъркано при нас, всичко. Много ми е мъчно, много ми е жал! Мисля си, че в момента сме в началото на една гигантска национална катастрофа и се чудя, когато преди това е имало национални катастрофи дали хората така са се усещали или са си мислели, че ще ни се размине. Не виждам как ще ни се размине! Това което се случва сега е извън представите ми за трагедия, а гледам, че някои са оптимисти.
Мнозина се надяваха, че това е краят на един тежък период?
Ще поживеем, ще видим, както казват руснаците. Според мен следващата пролет, които се оцелели, ще се броим. Този път не наесен, а напролет.
С много усмивки дано да е пълен 1 юни за децата и за родителите, независимо дали вали…
Особено за децата това не е проблем. На тях им е още по-весело да джапат в локвите. Какво по-голямо удоволствие от това?! За ужас на родителите!
Имате ли нещо любимо като стих, като спомен около първи юни? Казахте Валери Петров….
Когато той навърши 60 години, отдавна е било, с брат ми отидохме при чичко Валери с 60 лалета. Говорихме няколко минути и му казах „да знаеш, че нашето поколение в момента живее с твоите стихове и музиката на Бийтълс”. Той се трогна много и каза хайде стига толкова. Това ми е любимото - имам десетина стихотворения на Валери Петров, които ме разплакват често. Това е гордост, значи че усещам изкуството. И естествено музиката на разни велики групи от старо време, това са ми любимите деца. Пък за първи юни, сегашните деца имат други удоволствия, други приказки и стихотворения. Въпреки че „Зайченцето бяло” ще си остане вечно.
