Здравка Евтимова: За да оцелеем, правим сърцата си на камъни. Но това е временно
Здравка Евтимова: За да оцелеем, правим сърцата на камъни. Но това е временно
100417
Здравка Евтимова: За да оцелеем, правим сърцата на камъни. Но това е временно
Здравка Евтимова: За да оцелеем, правим сърцата на камъни. Но това е временно
Разказът "Кръв от къртица" на Здравка Евтимова намери място и учебник по литература в САЩ, редом с творби на Рей Бредбъри, Айзък Азимов, Едгар Алън По и Хауърд Лъвкрафт. Разказът й, който в Съединените щати е със заглавието „Кръв“, бил публикуван в литературното списание на университета Антиок, след това намира място в антология на съвременни разкази, които съдържат под 2000 думи. Именно там го прочели и харесали, за да дойде идеята да бъде поместен и в учебник за 8 клас.
Защо е избран, как трябва да изглеждат програмите по литература и какви послания отправя към читателите си, разказва самата авторка Здравка Евтимова:
Вие имате много разкази. С какво смятате, че точно "Кръв от къртица" е спечелил комисията, направила подбора?
В имейла ми написаха, че "със своя непреклонен хуманизъм". Само това си спомням, беше много кракът имейл.
Има ли Ваш разказ, който да е намерил място в учебник в България?
Не, няма. И не смятам, че пък толкова съм заслужила да влизам където и да е. Просто се моля за себе си и за всички хора, които познавам и които не познавам, да са здрави, за да може, да живеем в мир и добро.
Как според Вас трябва да изглеждат програмите по литература, така че да са адекватни, интересни, да грабват вниманието на младежите?
Според мен трябва да бъдат изградени така, че да се избегне зазубрянето. Ако успеем да накараме нашата хубава, красива младеж сама да мисли, да поощряваме споровете в часовете по литература, да даваме пълна свобода на младежите да изказват мнение... Може да бъдат много спорни мнения, да критикуват остро някои класически произведения, но да им дадем възможност да го правят. Аз смятам, че ние имаме много красива литература, която отваря очите и сърцата на хората, запознаващи се с нея. "Железният светилник" ще осветява пътя за напред на поколения читатели, стихотворенията на Вазов, на Дебелянов, разказите на Йовков. Те са една такава вселена, която именно ни прави способни да се издигнем на ситото на продажността, на меркантилността. Като е важно да се чете не за произведението, а да се чете самото произведение. Ако аз съм учител, ще се опитвам да разбера дали учениците са прочели произведението.
Ще дам пример с малкия ми син, който е програмист отдавна, но не беше чел "Под игото" до края и тръгнал да изкарва шестица с една назубрена тема. И аз се обадих на неговата учителка - Лили Николова от Перник, от Езиковата гимназия, и казах, че не го е чел, да му пише двойка, защото не искам един мой син да не е чел "Под игото". И тя, за да го хване дали е чел, го пита какво е станало с Колчо Слепеца. И нашият не знае, че той е обесен, подсказват му от класа все едно някой ги души, и той казва, че са го удушили. Той получи двойка, а след това за срока - четворка, и не ми говори един месец, обаче прочете "Под игото" и си изкара за годината шест.
ThinkStock/Getty Images
В едно Ваше интервю казвате, че първостепенно е да имаме сърце за това, което се случва около нас. Имаме ли сърца за това, което се случва около нас?
Този въпрос ме затруднява. Животът ни не е лек и за да оцелеем, да се справим, се стягаме и правим сърцата си в много висока степен на камъни. Но човек не може да бъде камък през цялото време. Той ако бъде камък, наистина ще заличи себе си и ще се превърне в крачеща мъртва материя. Затова смятам, че каменното състояние, в което влизаме, е временно.
Винаги се отърсваме и щем, не щем, ние носим сърца. Дори да искаме да ги притиснем в тинята и да ги накараме да раболепничат, може моментно да го постигнем, моментно да бъдем мили към хора, които не можем да понасяме. Но това е състояние, което трае само седмица, месец, повече не. Защото не човекът, пред когото раболепничим се съсипва, съсипва се раболепничещият човек. А никой не би желал да сложи кръст на себе си. Затова сърцата ни от камъни ние ги превръщаме отново в сърца. И това е присъщо на човека, както е присъщо дишането.
Често говорим, че сме станали твърде меркантилни, че живеем в консуматорско общество, в което материалното има абсолютен приоритет. Смятате ли, че това е така? Има ли според Вас обезценяване на духовността?
Светът винаги е бил меркантилен, много меркантилен, което ни учи да бъдем много прецизни в своите финансови отношения. Не смятам, че това е нещо пагубно. Пак съм дълбоко убедена, че наред с тази меркантилност, в най-меркантилния човек живее човещината. Тя понякога му пречи да сключи някоя добра сделка. Но всъщност именно този провал в сключването на сделка ще го направи щастлив в далечна перспектива.
Меркантилността е едно от ситата, които ни държи с отворени очи и не виждам нищо лошо в това. Виждам лошо в това, когато я сложим само нея и единствено нея. Но човек така е устроен, че тя никога не може да вземе връх в една ежедневна перспектива. Човек си прави сметката, но от друга страна той е човек, зад него стоят хилядолетия еволюция. Ако е тръгнал да бъде само хищник, щеше да го направи природата и щеше да се роди не човек, а ракова клетка, да речем. А той е човек и точно затова не може винаги да бъде търговец.
БГНЕС
Можем ли с няколко думи да обобщим посланието във Вашите творби? На какво ни учат?
Аз не съм литературен критик, но много ми се иска това, което съм написала, да даде смелост на хората. Разказът да се превърне в стъпка, може да е един милиметър по посока добро, смелост човек да не се огъва. Или ако се е огънал, да се усети, че сам на себе си вреди. Може в материален аспект да получава пари, но иначе самооценката му страхотно се съкрушава и пада. Затова си мисля, че ако нещо съм написала и ако съм благодарна, е когато човек го прочете и каже: "Абе, гледай, няма смисъл да се мазня на този. Няма смисъл да съм такъв човек - легнал. Аз съм много по-силен и достоен, като се изправя".
