Властта загърбва умишлено проблема с бедността в страната, защото беден и зависим народ се управлява по-лесно. Това заяви в интервю за Дарик проф. Кръстьо Петков. Според него правителство и парламент дори не обсъждат онова, което се смята вече за национално бедствие в обществото - бедността и демографския срив.
Като един от основателите и първи председател на КНСБ проф. Петков разкритикува синдикатите за това, че не са мотивирани и уверени в способността си да поведат народа на социални протести. „Ако това продължи, гражданите сами ще се вдигнат и тогава в България ще се прави синдикализъм без синдикати", заяви той. Чуйте какво каза още Кръстьо Петков:
Малко над 6 млн. българи се оправят с доходи под нормалната издръжка на живот, която е около 2300 лева за четиричленно семейство за декември. Това означава, че толкова българи не смогват с най-насъщните си разходи по данни от изследване на КНСБ. Стряскащо звучат данните от това изследване на КНСБ, макар да не е нужно да четат такива изследвания, за да разберат българите, че едва свързват двата края. Вижда ли се светлина в тунела?
Тези числа звучат стряскащо, но те не са изненада, защото от три години и малко повече насам и Европейската комисия, и Евростат периодично дават оценки и публикуват информация за растящата бедност в България. В по-малка степен прави това статистиката. Институтът за синдикални и социални изследвания на КНСБ редовно излиза с своя социална статистика, която аз намирам за най-конкретна, детайлна и именно тя трябва да ни служи в момента за оценка.
Що се отнася до въпроса дали можем да вдъхнем оптимизъм, аз съм песимист и моят песимизъм се задълбочава с всеки изминат месец. Защо мисля така? На първо място, няма какво повече да се дава като доказателства, за да се стресне българското правителство и не само то, а и парламентът като цяло и да седне да обсъди българското национално бедствие, което има две измерения - бедност и демографски срив. Всякакви сигнали, в това число и вчерашните данни на КНСБ в момента срещат пълно безхаберие. И тук искам да кажа защо смятам, че така ще продължи и занапред. Доскоро ми се струваше, че безхаберието се дължи на подценяване на проблема с бедността, на некомпетентност, на липса на достатъчно експерти в това правителство. Сега вече мисля, че проблемите на бедността, на риска от бедност, на социално изключване и на социално неравенство съзнателно се загърбват. Защо? Защото беден народ, зависим народ се управлява по-лесно. Съжалявам, че трябва да бъда толкова остър в оценката, но това е моята оценка и като професионалист, който се занимава с тези въпроси от дълги години.
Ако властта, в частност последната, но принципно всяка власт има своите оправдания, че няма пари, настоящата власт пък винаги изтъква един иначе основателен аргумент - кризата, то къде е отговорността на синдикатите в България? Някак освен тези данни, които се изнасят, да, следи се степента на бедствието, ако можем така да го наречем, с обедняването, демографския срив, безработицата, но като изключим може би протестите срещу пенсионната реформа, не се вижда особена активност или аз греша?
Аз бих искал да възразя, че правителствата имат основания да се оправдават с кризата, тъй като кризата може да предизвика спад в равнището на доходите, на жизнения стандарт, но не и катастрофа. Поне досега нито една страна не е катастрофирала, в това число и в Африка и Азия, но това е друг въпрос. Тъй като ме запитахте пряко, няма да бягам от отговорността, не от вчера, аз съм заявявал многократно, че синдикатите трябва да престанат с експертните си оценки и с едно инерционно участие в преговори и да поставят въпроса ребром - или ще се приема стратегия за излизане от състоянието на крайна бедност, защото 80 на сто са на ръба, а 23 на сто по същите данни живеят под линията на бедност, тоест живеят така, както се живее в Бангладеш, или авторитетът им ще спада. С основание задават въпроса къде са сега, защо ги няма в протестните акции. Моето мнение е, че това, което КНСБ сложи на масата преди три месеца като предложение за цялостна промяна на стратегията и политиката за формиране на доходите, за изоставяне на една пагубна според мен догма и мантра, според която колкото по-малко се плаща на хората, толкова повече инвестиции ще дойдат у нас - инвестициите секнаха и не само заради кризата - и КНСБ да наложи това свое виждане. Неслучайно то бе неглижирано. На конференцията нямаше представители на правителството с ранг, който да им дава възможност да вземат позиция, в парламента ги приеха формално. Изходът какъв е? Както в Италия, Испания, Португалия - създава се граждански фронт начело със синдикатите и се тръгва за промяна на тази политика. Повече така не може! В момента, ако правителството продължи да бездейства - дали го упрекват основателно или не, но то по същество изпълнява програмата Ран-Ът, в която два елемента бяха водещи : безумно ниска цена на труда и намаляване на броя на населението в граници, които са неописуеми дори през националните катастрофи на България в историята.
Виждате ли опция, нагласа сред синдикатите за подобен ход и то броени месеци преди изборите, когато съществува рискът политически сили, най-вече от опозицията пък да яхнат един или друг синдикален протест?
Не, не виждам. Моите разговори допреди седмица с лидерите и на едната, и на другата централа показват, че картината им е ясна, но те нямат готовност, според мен нямат и мотиви, нямат и увереност в собствените сили, че могат да вдигнат образно казано народа на социални протести, които да доведат до промяна в политиката. И затова какво ще се случи, ако продължават да действат по този начин и ако се оправдават, че ако протестират, видите ли, някой щял да им яхне протестите? Ще се случи това, че народът и гражданите сами ще се вдигнат. Вижте имаме за първи път, аз не съм наблюдавал в моя доста дълъг професионален живот деца да се вдигат на протест. За първи път имаме гладни бунтове. Хората се вдигат не за по-високи заплати, а за парче хляб - в Кърджали, сега във ВМЗ-Сопот. Ако това не може да стресне синдикатите и те не поведат хората на един сериозен национален протест, на генерална стачка и да наложат своите виждания, то тогава ще се случи следното: ще се прави синдикализъм без синдикати. Аз преди четири години написах такава статия по повод бездействието тогава на двете централи, когато се вдигнаха младежите и еколозите. Доктор Христов (д-р Желязко Христов - президент на КНСБ до 2010 година - бел. ред.), лека му пръст, се разсърди, но след това седнахме на един приятелски разговор и мисля, че успях да ги убедя, че няма начин, когато народът е в бедствие и се вдига по съсловия, професионални групи, региони да си търси правата, синдикатите да стоят и все едно имат пълно доверие на това правителство, което и да е то, не политизирам въпроса и чакат то да реши проблема. Няма да го реши. Казвам още веднъж: те искат да управляват беден народ и нещастна нация, те са по-послушни.
Казахте част от синдикатите създават впечатление, че вярват в способностите на властта да реши част от проблемите. Когато говорим на тази тема, не ви ли изглежда ненормално един синдикален лидер да бъде и общинар от управляващата партия? Ако не се лъжа шефът на транспортните синдикати в КНСБ е и общински съветник на управляващите в София. Сигурно има и още такива случаи. Но в такъв момент хората се питат кого и чии интереси ще защитава един такъв синдикалист.
Вие засягате един изключително кардинален въпрос. И в България, и в Европа, казвам го с болка, тъй като съм доста активен като експерт в европейското синдикално семейство, се надига вълна на негодувание, на недоверие срещу синдикатите тъкмо поради такива примери, които сега цитирахте. Когато един синдикалист е вътре в държавната администрация и заедно с това заявява, че ще защитава социалните интереси на работниците, доверие не може да има. Затова днес почти навсякъде казват на синдикатите и социалдемократите - няма защо да го крием - „Вие сте част от Системата, вие сте част от статуквото". Час по-скоро и КНСБ, и „Подкрепа" трябва да се отърсят от подобни рецидиви на оня миналия, казионния синдикализъм. То беше някакво профсъюзно, имитация на синдикати начинание и да се върнат към онова, което им е основното в занаята - защита на интересите на хората, преди всичко социалните интереси, а те опират ето до такива въпроси: заплати, пенсии, бедност, минимални заплати, линия на бедност и така нататък.
Сам заговорихте за протестите във ВМЗ-Сопот. Как оценявате поведението на двата синдиката в тази ситуация? Иска се изплащане на дължимите дотук заплати, по-малки съкращения от предлаганото. Това ли е начинът да се извоюва възможно най-доброто за работещите?
Не. Категорично не, не и не, да употребя станалата напоследък модна фразеология.
Три „не"-та.
Сегашната тактика на двата синдиката е отбранителна и ограничена. Тя води до това да се компенсират последиците от една поръчкова полукриминална, неясна приватизация, която има за цел всъщност да ликвидира предприятието и то да бъде препродадено веднъж като е взето на безценица, а втори път е препродадено с огромна печалба. Затова тези дни моят апел, аз говорих и с колегите във ВМЗ, е „Вдигайте се, братя синдикалисти!". Цял Сопот не да обявява бедствие, а начело с кмета да застане на барикадите. Следвайте децата си! Те ви показаха как трябва да се действа. А останалите в защита не на това колко работни места да останат и дали да се платят заплатите, а спасяването на завода в рамките на държавната собственост, запазването й до момента, в който ВМЗ се преструктурира, оздрави и започне да печели. После може да се мисли. А така унищожаване чрез ликвидация, както се казва, и баба знае!
Е, да, но виждате, че дори и децата, които излязоха в подкрепа на родителите си на този протест, и те не могат да постигнат онова, което блокира очевидно и провокира все по-голямо напрежение в Сопот.
Има си хас да очакваме от децата и внуците да направят интифада.
Не, дори този знак.
Права сте. Аз оценявам високо факта, че те се вдигнаха, тези няколкостотин тийнейджъри дадоха пример, не е необходимо те да влизат в боя. В боя отиват старците и опитните бойци, както се казва. Тоест апелирам за граждански и социален бунт, за да се поставят на мястото онези, които са намислили да ликвидират флагмана на българската оръжейна промишленост - ВМЗ-Сопот. Стане ли това, започнете ми думите, следващата плячка, „за съжаление" няма да е така лесно, към която са насочили алчните си погледи, е „Арсенал" - Казанлък. Ами ние останахме с една шепа заводи, в които можеш да намериш повече от 1000 работници. Така че децата са светъл пример. Невероятен, грандиозен пример в историята на прехода. Другите трябва да решат проблема. И апелът ми е и към КНСБ, и към „Подкрепа". Ако не, казах ви - ще се появят алтернативи. Хората сами ще се изградят синдикални или някакви други съпротивителни структури.
