Аз бих могъл да кажа, поне от моя опит като човек, който два пъти се е явявал, веднъж за научно звание, веднъж за научна степен по съответните процедури, че има няколко неща, които, струва ми се, биха могли да служат като база за обединение на хората, които виждат известни проблеми в тази област. Действително, вие споменахте, че законът е много стар. Освен, че той е много стар, към него има и един правилник за приложение, което допълнително влошава нещата, тъй като има известни противоречия между самия правилник и закона, различни вътрешни противоречия.
Аз мога да ви кажа любимата си разпоредба от Правилника за приложение на закона, а именно, че председателят на Висшата атестационна комисия се назначава от председателя на Министерския съвет, по предложение на председателя на Министерския съвет. Но като оставим куриозните разпоредби, разбира се, има и няколко принципни неща. Първият принципен въпрос, според мен, е трябва ли въобще да има промяна. Допускам, че има хора, които биха казали: “Не, системата е чудесна, перфектна. Тя е най-доброто, което 70-те години е родило и в Съветския съюз и в България”. Има известна вече традиция в това отношение. Всъщност нищо лошо няма.
Всъщност, за непросветените ни слушатели да кажем каква е системата. Кой казва, че един ще стане доктор на науките и кой казва, че друг пък ще бъде и професор? Сега, ще се опитам, не знам дали е възможно чак толкова просто, но ще се опитам максимално да опростя нещата. В България има паралелна система на научни степени и научни звания. Научните степени са две... Доктор и доктор на науките. Научно-образователната степен “доктор” и научната степен “доктор на науките”. За да стане човек доктор, просто казано, трябва преди това, разбира се, да е бил магистър, след това да направи докторат и да мине по съответната процедура, след приключването на която евентуално би станал доктор. Къде? В учебно заведение или научен институт? Това е от гледна точка на институцията, в която би се обучава или към която би бил зачислен. А от гледна точка на самата процедура – в България има тристепенна система, има специализирани научни съвети, след това има научни комисии и президиум на Висшата атестационна комисия. Сега, трудно ще ми бъде да разкажа цялата процедура, но това е просто казано системата. Що се отнася до званията, има малко шеговито малко като в армията, има младши звания и старши звания, така да го наречем. Съответно те са асистент, старши асистент и главен асистент във висшите училища и техните съответствия в научните институти, а що се отнася вече до длъжности, които изискват хабилитация, това са доцент, респективно старши научен сътрудник втора степен в научните институти и професор, респективно старши научен сътрудник първа степен. Ето това е системата. Аз бих искал обаче да кажа, тя сама по себе си, не е нито добра, нито лоша, тъй като добре е да се знае, че има хора, които казват: “европейският модел е такъв, европейският е онакъв”. Всъщност, европейски модел в тази област практически няма. Националните законодателства уреждат въпроса с научните степени и научните звания по доста различен начин. Така че не е това, което нас ни притеснява, че нашето не е европейско, пък еди кое си било европейско. Нашето със сигурност, ако трябва да бъдем още по-точни, това е немският модел, минал през Съветския съюз и дошъл в България. Но това е въпрос, разбира се, на възглед. Друг може да каже друго. Какво предлагате вие - първи вариант е да не се променя. Втори вариант – какво да се промени? Идеята не толкова министерството да предложи, колкото една работна група, която се води от председателя на Висшата атестационна комисия Кендеров, които още преди, струва ми се, две години и нещо направиха законопроект. Имаха доста срещи, доста разговори. Това ще бъде поводът да направим тази среща без, разбира се, по никакъв начин да има нещо предрешено, напротив. По-скоро на мен ми се иска да видим принципите, около които бихме могли да се обединим. И сега да кажа според мен кои биха били... Казвайте сега проблемите вече, че много дълги въведения направихме. Да. Така е. Кои биха могли да бъдат тези принципи? Сега, за да разберем за какво става въпрос и за това, че учените в България далеч не са много или хората с научна степен и научно звание не са много, тоест някой би могъл да каже: “Айде бе, всички станаха доценти” или “Всички станаха професори”. Нищо подобно. Ще ви дам малко статистика. В Европейския съюз, поне към 2004-2005 година според “Евростат”, на 1000 души заети има пет души и половина доктори, малък доктор. У нас, в България има 2.7, в Съединените щати има 9.1, в Япония над 10. Тоест ние сме два пъти по-малко доктори от тези в Европейския съюз и почти четири пъти по-малко, отколкото в Съединените щати?Точно така. Тоест ние трябва да търсим механизми да стимулираме младите да искат да постигнат тази образователна научна и степен, а не да търсим начини да препятстваме. Това е първият сериозен въпрос. Вторият сериозен въпрос е, че от гледна точка на възрастовата структура на хората с научни степени и научни звания ние наистина сме на едно, в едно много тежко положение. Ще кажа само, че в България няма професор под 35 години, а тези между 35 и 45 години по статистиката, с която аз разполагам, са 12. На този фон 600 от общо 1 290 професори в България са над 65 години.
Следователно ако ние искаме да запазим научния потенциал на нацията, трябва да направим някакви много сериозни усилия. Първо, разбира се, да стимулираме младите да искат научна кариера или дори да искат научна степен без научна кариера, защото масов е случаят да речем в Съединените американски щати хората придобиват докторати, работещ да бъде доктор. Това е въпрос на по-добра квалификация, на по-добра подготовка с елементи, разбира се, на научно мислене.
Тоест искате да кажете, че за разлика от България, в Съединените щати и в другите държави от Европейския съюз представата за професор не е грохнал белокос старец, който едва се движи по коридорите на университета? Тъкмо обратното. Не е така. Наистина няма такава представа в по-голямата част от света, пък в Съединените щати най-малко. Но причините за това разбира се са различни. Аз не бих искал да кажа, че научните степени и звания са единственият проблем и тромавата процедура е единственият проблем. Разбира се, ясно е, че социално-икономическият статус на учения е основният проблем. В крайна сметка един човек, който може да получава няколко пъти повече извън университета, трудно ще отиде в университета, ако ние не направим нещо по-сериозно да изравним или поне да приближим социалния статус. Второто нещо, което ми се струва много важно, това е отсъствието в много случаи, не винаги разбира се на модерна инфраструктура. Човек, който иска да се посвети на науката, той иска да разполага и с такава научна инфраструктура, която да му даде възможност да покаже това, което може. Главно в областта на природните науки разбира се, не толкова хуманитаристите. Телескоп, микроскоп.Примерно единият ще иска телескоп или еди каква си друга, или когато се занимаваш с ядрени изследвания, ще искаш да имаш експериментален ядрен реактор или поне да имаш достъп до такъв в друга държава на принципа на някаква мобилност и така нататък. Третото нещо, което също ми се вижда много важно, е сравнително ниската популярност на научната кариера в цял свят. Това може би понякога звучи малко екзотично, но всъщност, ако се замислим в литературата и въобще в изкуството на 19-ти век ученият най-често е представен като един положителен герой, с много малки изключения. Обратното, в края на 20-ти век и началото на 21-ви век ученият обикновено е представен в общественото съзнание като злодей.
Ако видите повечето филми, които се въртят, ще видите, че новото научно изобретение и откритие, то по-скоро е заплаха за човечеството. И колкото и да звучи така невероятно, но след прожекцията на филма “Приятели”, ако помните един от героите Рос се занимава с палеонтология, интересът в съответната държава към палеонтологията бързо нараства. Тоест науката се нуждае от реклама, ако така мога да се изразя. Това, може би, в очите на някой снижава нейното значение, но всяка професия, всяка човешка изява се нуждае от съответната реклама. Човек да се посвети на научните изследвания, ако бъде, разбира се, достатъчно социално и икономически гарантиран и има достъп до научна инфраструктура, е въпрос ние малко да го убедим, че това е нещо, което си заслужава той да прави в живота, нещо, което може да го погълне, нещо, което ще му запълни живота с големи неща.
Добре, след като сега поставихте проблемите, какви идеи имате за решаването? Самият аз не бих си позволил на този етап да давам идеи... Например, трябва ли да си остане съветският ВАК? Въпросът аз бих го перифразирал така. Това е Атестационната комисия, висшата, която се назначава председателят й от министър-председателя по предложение на министър-председателя. Дори от председателя на Министерския съвет, каквато длъжност няма в България по новата Конституция. Аз бих го перифразирал въпроса така, ако това е неговата идея – трябва ли да запазим националния характер на научните степени и научните звания, давани от един централизиран орган. Това е принципният въпрос. Моето лично мнение е да, трябва да го запазим. Считам, че централизираният характер на научните степени и научните звания в България е по-скоро нещо добро, отколкото нещо лошо. Така ли е в другите държави? Различно е в различните държави, различно е в различните държави, но считам, че в този случай това е нещо добро. Но много е различен опитът. Ще ви дам един пример. Да речем в Македония формално системата е децентрализирана, но доколкото всичко става в Скопския университет, по същество тя е централизирана. Така че трябва все пак да се видят отвъд формалната правна норма. Тоест вие ще сте по-скоро против всяко висше учебно заведение и всеки институт да може сам да си решава кой какво степен и звание ще има? Мисля, че това е правилното. Но, второто нещо, което пък... Кое е правилното? Всеки сам да си решава, а не Висшият атестационен да бъде последна инстанция? Това, което казах. Мисля, че трябва да имат национален характер, а за да имат национален характер, трябва да има един сертифициращ орган, да кажем. Един централизиран орган. Що се отнася до малкия доктор обаче считам, че би могла да се направи една крачка към децентрализация. Самата научна институция да участва по-активно в даването на научната степен с уговорката, че поне половината от членовете на научното жури, което ще решава, ще бъдат външно за научната организация. Мисля, че това е правилното. Тоест вие предлагате децентрализация на малките доктори, тоест на обикновения доктор, а решенията да се взимат от съответните институти или университети, но в комисиите да бъдат от другите институти и университети хора, повече от половината? Не ми се сърдете, аз го казах по-точно, но ако искате и така можем да го приемем като цяло е така. Да. Аз се опитвам да ви разбера какво... Научно жури да има, което се състои както от, половината, да речем, от институцията, която обучава доктора, а другата половина да бъдат външни. Да речем, ако вие защитавате в Юридическия факултет на еди кой си университет, да, половината ще са вашите преподаватели, но другата половина ще бъдат други. Понеже по Кодекса на труда се дават някакви пари отгоре, не че са много, но да не стане едно общо докторосване, заради парите? Няма да стане, тъй като не вярвам хората да се стремят към този вид рента, която да идва от дипломата. Други са изкушенията от това човек да стане доктор. Какви са – други да ти викат докторе? Аз съм доктор от доста години, не ми викат “докторе”. Поне не съм чул някой да ми вика: “Докторе”. Някои държат. По тази тема дебатът ще бъде в понеделник с участието на премиера. Но все пак най-важното нещо, което според мен си заслужава да обсъдим в понеделник е друго едно нещо и то е, че в момента, ако да речем Софийският университет открие място за доцент, обявява се една конкурсна процедура и не ректорът на Софийския университет в крайна сметка ще реши кого да назначи, а друг някой и това е Висшата атестационна комисия. Тоест ще му дадат на Софийският университет да назначи някого. Това е така в момента. Това е така в момента, но не би трябвало. А как трябва да стане? Трябва да бъде така. Ето вие искате да станете доцент, аз искам да стана доцент. Вие станахте вече. Въпреки че вече съм, но все едно не съм. Професор ще станете. Примерно. И няколко души искаме. Правим съответната хабилитация извървяваме си процедурите, а когато Софийският университет открие място за доцент кандидатстваме всички и ректорът Илчев решава кой от нас да назначи. Тоест, трябва сами да решават университетите. Категорично. И институтите на БАН, разбира се. Тоест, по друг начин казано трябва да се отдели научното звание от научната длъжност. Нещо, което ми се струва ключово. Но така или иначе всичко това предстои да бъде дискутирано. Сега съм убеден, че за голяма част от слушателите ни този разговор звучи като разговор за Лисабонската стратегия, но той всъщност е в много тясна връзка с точно тази стратегия, защото нали идеята на Европа е да стигне американците. А стигането става с иновации, става с наука. Американците имат по 10 казахте вие доктора, а Европа има по пет, пък България хептен няма. Тоест, има по два и половина- три. Така е, но в крайна сметка според мен много е важно, когато говорим за наука, включително и в България да имаме предвид две принципно различни неща. Мнозина у нас през последните години гледат на науката като на нещо, което участва във формулата пари-стока-пари-прим, имаше една такава формула, не знам дали помните по политическа икономия. Сега не знам как се казва това. Тоест, ние влагаме пари в нещо, да речем в един научен институт, той измисля нещо, което струва много повече, от това което сме вложили, продаваме това нещо и обществото става по-богато от това капиталовложение. Това е възможно в някои науки, възможно е като цяло да се получи дори и при фундаментални изследвания, но има много научни области, в които тази логика не е възможна. Да речем в областта на тракологията. Значи, вие не може да откриете нещо за траките, което да доведе автоматично пряко до ... Е, как, ние точно това правим. Да, примерно. Непрекъснато изкопаваме нещо, което да излагаме и почват да идват хора и идват хора да късат билети и развиваме туризма. Това от икономическа гледна точка, уверявам ви не може да бъде много силно. Разбира се, има някаква връзка, но тя далеч не е пряка. Или в областта на Римското право. Каквото и да откриете в римското право, то едва ли ще доведе до благосъстояние на българското общество. Но, този втори тип, ако щете изследвания или този втори поглед по-скоро към науката също има много важно значение. Защото дори да нямаме върхови постижения в една или друга научна област, дори да нямаме такъв вид инвестиция, която ще доведе до голямо нарастване на благосъстоянието на българите, всяка една държава и с много голямо основание България трябва да поддържа такъв научен потенциал, трябва да покрива целия спектър от научни изследвания и научни области, тъй щото да може да пренесе познанието, да възпита следващото поколение учени, в крайна сметка натрупването на научно познание е въпрос на научно познание на обществото. Така че според мен това е много ключов въпрос - да се разбере, че науката и вложенията в науката имат пряк икономически ефект. Понякога имат и трябва да имат. Да не би в желанието си да има повече доктори да сте решили да отваряте образователен телевизионен канал, за който разказва вашият директор на Дирекция “Информационни и комуникационни технологии” Орлин Кузов тази седмица, двадесет и четири часа по сателита и интернет, според пет годишна стратегия... Да. На образованието и като се сетих миналата седмица как обсъждахте с председателката на СЕМ как няма достатъчно честоти, за всички които желаят да правят телевизии... Орлин... ... и си представих как и образованието...Орлин е един много модерно мислещ човек, действително тази идея ние сме я обсъждали. Може би идеята не е точно това да е телевизионен канал, но идеята да има интернет базирано постоянно двадесет и четири часова възможност да се теглят образователни програми и да се гледат онлайн образователни програми е една идея, която между другото се реализира в доста държави вече.
То имаше и у нас една програма “Знание”.
Е, да но това беше по-скоро програма в рамките на телевизионен канал. Докато тук не става дума за същински телевизионен канал, въпреки че теоретично и това не е изключено, а по-скоро за интернет базирана платформа. Но, искам да кажа друго. Ние не можем да се правим, че не разбираме какво се случва в света. И не можем да се правим, че не разбираме, щото информационните и комуникационни технологии променят отношението учител-ученик (...) на преподаване.
Или къде живеят крокодилите, или защо на един полюс има пингвини на другия мечки и така нататък. Тези неща са напълно достъпни като информация. Училището не е мястото където се дава светая светих знанието. Училището е мястото където се подрежда знанието. И това е вече фундаментална промяна в отношенията учител- ученик. Това, за съжаление е въпрос поколенчески и той в цял свят стои горе-долу по този начин, не само в България. Учителят иска да научи ученика, а всъщност ученикът се счита донякъде научен и някак си е резистентен към това. Голямо е умението на учителя или голямо умение трябва да има и слава Богу, допускам, че мнозина имат такова умение, щото от големия информационен хаос в главата на нашите деца, които стоят часове наред в интернет да може да подреди знанието, такова каквото ще му бъде нужно в живота. Това е големият въпрос.
Сега обаче слушателите ни, които са чели днес примерно “Новинар”: закриват 400 училища още през юни. Това гръмко заглавие. А в 1263 много учители ще бъдат съкратени заради недостиг на пари.
Това прилича като нещо, казано от синдикатите.
От синдикатите идва информацията. Но те сега като прочитат това заглавие и си казват какви доктори, какви интернет платформи като децата няма да имат училища, в които да учат. Колко училища ще закриете и какво става изобщо с подреждането на училищата в България?
Първо, да подчертая за не знам кой път, че министърът на образованието и на науката не прави инициатива за откриване или закриване на училища. Той само финализира една процедура, която правят финансиращите органи. В 90 % от случаите това са общините. Това е едно. Никой не кара общините да закриват училища. В крайна сметка те самите трябва да преценят каква е мрежата, която им е необходима. Но от друга страна трябва да сме наясно, че демографската ситуация в страната е такава, че през следващите пет-шест години не се очаква нарастване на броя на учениците. За съжаление, това е така.
Изпълнителният директор на Сдружението на общините Гинка Чавдарова казва пред “Капитал” в предишния брой, че след детските градини ще има криза и за местата в училище.
Това е така в четири или пет големи града. така че много е различна ситуацията. Но като цяло демографски, това разбира се може да се промени, този спор е, според мен, безсмислен. Много лесно може да се види демографския тренд в България, че децата през следващите няколко години ще продължават да намаляват, в училищна възраст имам предвид. А отдолу, че идва по-голям випуск, това е нещо много хубаво. И дай, Боже, по-бързо да се увеличат децата в страната. Сега. Дали ще се оптимизира или не мрежата, това решават самите общини. Но искам да кажа едно нещо.
Смисълът на делегираните бюджети е в крайна сметка да има някакви относително равни стандарти, при които има издръжка на едно училище. Защото в момента, до скоро, какво се получаваше? Издръжката на един ученик в едно село еди-кое си е четири, а понякога и повече пъти по-голяма, отколкото издръжката на един ученик в София. Добре, защо това е така? В крайна сметка, ако местната общност по някакви емоционални или други причини не иска училището да бъде закривано, а аз допускам, че това е така, тъй като човешко е след като дядо ти е учил там, баща ти е учил там, ти си учил там и изведнъж се окаже, че няма деца за училището. Добре, нека да направят необходимото да си го издържат.
Въпросът е какво качество ще дава такова училище... да наемем един учител и защо да завърши това дете в някакво село, където няма да си е подредило, както вие казахте, знанията.
Сега, освен икономическата страна, за която говорих, има разбира се...
Как ще стане после доктор по вашата нова схема?
Разбира се и този въпрос, който е много по-важен за качеството на образованието. Ясно, че при едно такова училище при слети паралелки и при маломерни, и т.н.
При взаимоучителната метода.
Кажи-речи взаимоучителната възрожденска метода, много трудно децата могат да придобият необходимото качество на знанията. Въпросът е, че емоцията по някога е много силна.
Какво ви показват разчетите, все пак са, да кажем някаква новина някаква, до момента какви са заявките при вас? За нови, за затваряне на училища, за отваряне на училища?
До момента, нямам числата пред себе си, може би ще сгреша с до 2-3, не повече, има около 200 предложени за закриване на училища и мисля, че 16 за сливане.
200 в цялата страна?
В цялата страна.
За всякакви училища?
За всякакви училища като искам да отворя една скоба и да кажа, че в България от 3 хил. училища над 800 са с под 100 деца.
Т.е. има потенциал? Ако ще се правят сериозни училища, които да произвеждат доктори, ще трябва тези 800 да мислят как да ги сливат и затварят?
Не бих казал така. В крайна сметка понякога, ако е добре оптимизиран персоналът и добре са направени паралелките, съвсем спокойно едно училище със 100 деца може да си съществува. Целият въпрос е, че там не може да има 40 човека персонал обаче, както понякога има. Това също трябва да бъде ясно. Според мен, по- важното е обаче да си даваме сметка какво представлява училищната мрежа в България. Мнозина като че ли нямат ясна представа за това. Всъщност в 1/3 от българските училища учат 5% от децата на България.
Другите 95 учат в 2/3.
В 2/3. Затова ние говорим за тези, ако бъдат засегнати, деца. Аз си давам сметка, че не е приятно едно малко дете да пътува до съседното село на 3 или на 4 км.
Ще има ли рейс да пътува?
Да. Само за тази година 200 автобуса още ще дадем и те ще станат общо над 800 тези, които сме дали. Училищни автобуси.
Т.е. ще стане това, което гледаме всъщност по филмите, американските и европейските, всъщност децата ги събират с едни рейсове и ходят така на училище.
То става така. И искам да ви кажа, че мнозина родители предпочитат дори понякога самите те да водят децата, детето си, до по-големия град в по-сериозното училище, без нищо лошо да искам да кажа за по-малките, разбира се. Но така или иначе самите родите мисля, че достатъчно разбират вече за какво става въпрос.
Т.е. процедурата е докога ще приемате предложенията на главно общините за закриване на училища.
Има няколко срока, сега да не ви занимавам с това. Но най-общо казано до 31 март е голямата вълна.
Така и до момента, то почти изчете 31...
Е, допускам, че ще има още предложения.
... има 200 предложения за закриване и 16 предложения за...
С риска да съм сбъркал до 4-5, но това са числата.
И вие кога ще взимате решение? Вие няма автоматично. Ще прегледате нещата.
Разбира се.
Може да остане цяла планинска област,примерно, без училище?
Не, не може, тъй като кметовете и общинските съвети достатъчно добре знаят какво правят. Разбира се и второ, винаги в предложението за закриване на училища има ясно предложение къде ще отидат децата, къде ще пътуват, с какво ще пътуват, колко време, дали в новото училище има достатъчен брой класни стаи.
Т.е. вие проверяват всичко това до края на учебната година и от новата учебна година няма да ги има тези 200 училища.
Така е. Ако решенията са коректно взети, отварям една скоба, за да кажа, че за тези общини, които оптимизират училищната си мрежа, ние сме предвидили 29 млн. бонус, за да може всяка такава община да може в средищното училище, там, където ще отидат децата...
Да осигури транспорт и по-добри условия.
Транспорт ние го осигуряваме по една друга програма. Но по-добри условия, ако е необходимо стол, някаква топла храна за децата, целодневна организация на труд, занимални, някъде нови класни стаи.
Чинове, нови дъски.
Е, чиновете и новите дъски ние имаме една нова голяма. Мисля, че вече почти навсякъде има бели дъски. Ако случайно някъде няма, до 15 септември ще има.
Още ли сме на дъски, не трябва ли вече да взимаме проектори?
Направили сме го. Е, дъската винаги е... Човек ще трябва нещо да напише. Всички училища имат мултимедия от миналата година.
Защото по Лисабонската стратегия трябва да сме всички с компютри и мултимедии.
Всички училища имат вече подвижни компютри и мултимедии. В 30 училища или тридесет и няколко тази година правим един експеримент, в хубавия смисъл експеримент, една пилотна програма. На всеки един от учителите, а те са около стотина във всяко едно от тези училища, даваме по един подвижен компютър и ще минат а електронни дневници. Да видим как ще се развие тази програма.
И ще ни пращат на моето дете оценките по и-мейл.
По sms или по и-мейл, да.
Бележникът, губи се.
Хартиеният носител не бива да се подценява на този етап с оглед на 42 паралел, където живеем. И още нещо искам да кажа, че тази година за пръв път започваме нещо, което, според мен, не е правено откакто аз или поне вие сме били ученици, а именно изцяло ще преоборудваме кабинетите по химия, физика и биология. Отделили сме един сериозен ресурс. Сега в момента търсим изпълнител. Едно време имаше едни магазини “Учтехпром”, не знам дали знаете, но там продаваха колби, епруветки, ебонитова пръчка с вълнен парцал и т.н., с които се правят опити.
Сега няма откъде да ги вземе ли?
Не, оказа се, че има. Сега ще пуснем поръчките и да не казвам голяма дума, но мисля, че поне в 300 училища ще успеем да направим чисто нови кабинети по химия, по физика, по биология със съответно поне двадесетина микроскопа, със съответните колби, епруветки, Бехерови чаши и каквото се сетите. Със съответните плакати по стените, със съответния инструментариум.
Дежурният въпрос за матурите. Промяна няма, ще има матури. Нова форма на протест обаче - в Попово младеж доброволно щял да се яви вместо на две на цели девет матури.
Това е похвално.
Това било обаче форма на протест- записват се на много матури.
Дай Боже всички деца да протестират като учат и се явяват на изпити. Това е една чудесна форма на протест. Дай Боже всички българи да се научим така да протестираме. Обикновено ние протестираме като не правим нещо, а не като правим.
Звънят ли да питат на телефона… Има ли реален интерес да се готвят за матурите?
Много голям интерес, много голям интерес имаше на телефона. Аз в момента нямам пред себе си числата, но имаше много позвънявания и съответно нашата уеб-страница имаше много въпроси, ние имахме една активна кутия, в които можеха да се пускат въпроси. Интересното е, че всъщност след като изтече срокът за подаване на заявленията за държавни зрелостни изпити от децата, сега пък почнаха да звънят най-много учители, директори и от Регионалните инспекторати по образованието, тъй като вече, как да кажа, организацията излиза на преден план, мисля, че всичко ще бъде наред, ще разберат, ако някои случайно не е разбрал, че матурата е нещо в полза на децата, а не нещо, което е измислено, за да тормози децата. Това е нещо, което в цял свят го има и това е нещо, което според мен ще се отрази много добре на образователната система.
Накрая вие все пак с матурите, със закриване на училищата с опита за промени, който ще направите в научните степени и звания, правите опити за непопулярни, не много популярни решения, често пъти противно на това, което носи вълната и обществото. Питах в началото Ивайло Калфин, който обясняваше признаването на Косово, което е особено трудно да го обясни на съмишлениците си от ляво за готовността му да плати политическата цена за това, че гледа напред, а не в политическата си кариера, а вие?
Г-н Вълчев, едва ли някой може да си представи, че ставайки министър на образованието и науката оттук нататък ще става народен любимец. Според мен това е една такава сфера, в която каквото и да бъде направено, то разбира се от една страна ще бъде оспорено, от друга, като много радикално, от друга като недостатъчно и винаги ще има дискусия по тези въпроси. Аз съм се опитвал, вие защо искате да правя някаква равносметка, сега да попитам.
Вие защо почнахте да я правите?
Шегувам се. Аз съм се опитвал две неща да направя. Първо това, което смятаме да правим в образованието да не бъде изненада. Т.е. да го декларираме достатъчно рано, хората да свикнат с него, да има достатъчен дебат преди да бъде взето окончателното решение и едва тогава да го вземем, т.е. да не ги изненадваме. Самият аз и като ученик, като родител допускам, че повечето хора в България винаги са били изненадвани от някакви решения, нали в петък са се сетили, в понеделник влиза в сила.
Мисля, че в този смисъл направихме и национална програма преди вече около две години, хората, всеки, който иска да я чете я е прочел, разбрали са, че предстоят матури от достатъчно дълго време. Изпит-тестовете за седми клас ние ги направихме първата година, направихме ги втората, казахме, че има замерване на знанията на децата след четвърти, пети, шести и така нататък постепенно ги въвеждаме. Това е първото нещо. И второ винаги съм се стремял като кажем нещо да си удържим. Значи казахме, че ще има матури, постоянно се казва – ама ще има ли матури. Сега, казали сме, че ще има матури, не знам какво се очаква.
Това предаване откакто го водя, половината значи от годините все някой казваше, че ще има матури всяка година преди вас.
Дано не звучи как самохвално, но сега все някой може да е казвал, но сега като ви казвам, ще има.
А вие защо, а вие пък защо започнахте да правите равносметка.
Де да знам.
Какво говори слухологията по израза на Симеон Сакскобургготски, това му е последният термин, който използва.
Добър термин, наистина. То слуховете в България наистина вече почват да имат научно значение.
Пак се върти, че ще ви махат от НДСВ. Вие в слухологията какво научихте?
Аз не бих могъл да коментирам неща относно самият мен, в крайна сметка имали сме няколко пъти с вас повод да ги дискутираме тези въпроси, всеки от нас си работи, пък сега докогато дотогава. Ако има някой мераклия да прави матури той, нямам нищо против, да заповяда, да е жив и здрав и така. И въобще, само едно изречение дали мога да кажа по повод и на други неща, които в научната общност се случиха. Ние веднъж завинаги трябва да така някакси да се разберем и да свикнем, че сме преходни. Човек идва, свършва определена работа, по-добре или по-зле, след което се оттегля и идва друг човек. Това е някакси нещо, което трябва да се разбере. Никой не може да бъде увековечен на мястото си, най-малко с дълго стоене.
