Днес е официален ден на траур в памет на починалия Пламен Горанов. Преди две седмици 36-годишният мъж се самозапали пред сградата на общината във Варна в знак на протест срещу управлението в държавата. Той не е единственият, който прибегна до подобно нещо - 26-годишно момче почина по същия начин в Търново, а баща от Раднево е в критично състояние. Самозапалванията като знак на протест са най-силно олицетворявани, поне сред източноевропейците, в името Ян Палах - 20-годишният чешки студент, който сложи край на живота си по този начин през 1969-а като протест срещу Съветската окупация на страната му. Скоро ще излезе игрален филм за неговата история в 3 части, наречена "Горящ храст". Той е създаден от полската режисьорка Агниешка Холанд, която е и политически активист още от времето на движението "Солидарност" на Лех Валенса. Какво обаче се е променило в десетилетията, изминали от Пражката пролет и от падането на Берлинската стена, и защо е нужно да си припомняме всичко това в днешния толкова различен свят?
В новия Ви филм "Горящ храст" се разказва за самозапалването на чешкия студент Ян Палах през 1969-а, като протест срещу съветската окупация на Чехословакия. Защо е необходимо днес да се преразкаже тази история, случила се преди 44 години?
Никой досега не я е разказвал. Миналото е една съществена част от настоящето. Независимо дали нещо се е случило преди 20 или дори 50 години, то не е приключило. То е част от нашата идентичност и влияе върху нашите действия и способности в настоящето. Комунистическата епоха в Източна Европа е един много заглушаван период, в който има безброй неразказани истории. Много е опасно за нашите държави, за човечеството като цяло, че една толкова важна идеология, една толкова важна политическо-историческа ера бива насилствено забравена и че хората не разбират какво представлява тя. За мен най-важното в този период са именно човешките истории - поколенията, които са били отровени от това нещо. Особено в Чехословакия, след 1969-а, хората преживяха още 20 години, изпълнени с особено силни лъжи и страх, в които дори родители не са разказвали на децата си какво точно се е случвало. Нашият филм улеснява диалогът между поколенията. Сега, благодарение на филми като нашия, който идва 20 години след комунизма и 40 след Пражката пролет, хората могат все по-лесно да обсъждат тази травма. Случаят не е много различен от едно дете, което бива малтретирано като малко и на което му остават психологически рани и белези. Един ден обаче то се събужда на 40-годишна възраст и чувства, че не сподели ли всичко с някой, ще умре.
Защо отне цели 20 години да се реализира този филм?
Проблемът е в съзнанието на хората! До днес реално не съществуват откровени филми за този период. В пост-комунистическите държави в Източна Европа, много рядко се случват истински артистични пробиви за този свят, съществувал преди 89-а година. Не говоря непремено за киното, а дори за обикновените коментари по тази тема. Причината, според мен, е защото хората се срамуват. Също така ги мързи да направят необходимите усилия за да вникнат в тази материя. Всички предпочитат да си направят някакви повърхностни изводи, вместо да обсъдят нещата, за които те самите са имали някаква вина или отговорност. Те не обсъждат тяхната лична вина за онова, което се е случило.
Мислите ли, че има хора, които започват постепено да мислят като Вас? Или може би е по-лесно малкото хора, които са готови да го правят, просто да заобиколят старото поколение и да говорят направо с младите?
Може би... В нашия случай, сценаристите ни са точно от това младо поколение и именно те отвориха думата. Главният ни сценарист Щепан Хулик беше на 27, когато написа сценария, а продуцентът беше на 25 г. Те искаха да оползотворят този гняв, който таиха по отношение на всичките тези ключови събития в миналото на тяхната държава защото чувстваха, че една важна част от историята им е била ампутирана, направо кастрирана. Като че ли спомените и познанията им са били узурпирани. Те споделиха с мен, че дори родителите им са заговорили истински с тях, чак след като вече е бил готов филма!
Намирате ли за странно, че много от младите хора в Чехия и в Полша дори не са чували името Ян Палах, нито за събитията от 69-а?
Името го знаят, но наистина рядко знаят повече от това. Не са запознати с обстоятелствата, причините, цената, която е платило цялото поколение на Ян Палах. Много време е изминало и има хора, които са стояли настрани от събитията тогава, които днес се възползват от липсата на знания и се представят за герои - а в същото време обвиняват истинските герои в разни измислени неща.
Тогава е имало една романтична и дори художествена картина за случващите се събития. Тази емоционалност неизбежно съдържа в себе си една вродена истина, която днес не може да бъде пресъздадена от хората, които говорят за тези неща в модерен политически контекст. Хората, които днес се борят за някаква съвременна кауза не могат достоверно да произведат тази вродена истина, защото техните изказвания са основани в настояшето и представят миналото в светлина, която им е изгодна. Затова е важно да се правят филми и да се пишат книги, които да представят миналото по аполитически начин.
Искреността пред самите нас е сред най-трудните и болезнени неща. Винаги ни е много по-лесно да обвиним митичния външен враг, винаги има някой друг, който да е виновен за нещастието ни. Да, хората имат нужда да им се помага, но в същото време е трудно да бъдеш силна, независима нация, ако имаш нужда от непрекъсната подкрепа. Хората трябва да носят отговорност за изборите си.
Изненадва ли Ви как се е развила Източна Европа, в сравнение с това как сте си представяла бъдещето преди 25 години?
Нещата са много по-добре от преди. Това е безспорно. Независимо че ситуацията е много по-зле, отколкото в Западна Европа. Като цяло, нещата непрекъснато се подобряват -Европейският съюз вкарва много пари в държавите ни. Но проблемът не е в икономическата ситуация, а в психологическата. Проблемът не е, че сме по-бедни от Франция или Германия, а, че хората не знаят какво да направят по въпроса. Те са пасивни относно случващото се и влагат усилията си в гняв. Все пак има и разлики между различните Източноевропейски държави - тези в централно-източна Европа и балтийските държави са сравнително по-добре, но има и такива в много лоша ситуация. Част от това се дължи на миналото, а част - на настоящето и на способността на всяка една държава да поеме отговорност за случващото се с нея. Способността на политиците да предприемат едни честни хуманни и политически действия.
Не искам да се изживявам като някакъв учител на нации, темата е огромна и няма един всеобхващащ отговор. Затова не искам и да давам такъв, за да не опростявам нещата. Например, когато Източна Европа беше изолирана от останалия свят, много неща бяха и много по-прости. Сега светът е отворен и всички виждаме проблемите, които има навсякъде; също така виждаме и някои съседни държави, където хората живеят по-добре от нас. Това, че имаме този избор е нещо хубаво, именно за това се бореше Ян Палах. Има и лошо в това, разбира се, защото вече има голяма емиграция, защото е по-лесно да седнеш на готова вечеря, отколкото да си я сготвиш сам. Това е голяма загуба за нашите държави. Затова задължението на сегашните ни политици е да създадат социални и душевни обстоятелства, които да дадат надежда на хората, така че да повярват, че си заслужава да се жертват за общото благо и да изграждат заедно бъдещето.
Познаването на миналото е голяма част от това да съзнаваме кои сме. Но не е ли голяма част от проблема в Източна Европа, че твърде много се средоточаваме в миналото? Дори вашите три номинирани за Оскар филми са такива - като два от тях са за Втората световна война. Дали твърде усиленото ни гледане назад не ни пречи да се движим напред?
Опасното не е в това, че гледаме назад към миналото, а в това, че често лъжем за него. Истината е нещо положително. Втората световна война е в основата на проблемите ни днес, а за да можем да решим днешните проблеми, трябва да можем да се примирим с миналото, да си признаем грешките. Няма как да говорим честно за настоящето ако се лъжем за това какво се е случвало преди.
В България в момента има масови протести, правителството падна и трима души се самозапалиха, както е направил Ян Палах. Защо някои държави като Полша започнаха доста бързо да се оправят след 89-а, докато други, като България - не?
В Полша също има проблеми. Може би не са толкова драматични, колкото са при вас, но пак ни е трудно. Полша също е страдала заради окупатори в историята си. Страната ни не е била независима през 19-и век, например. Трудно е да се научи един народ как да живее в мир! Отнема време. Моисей 40 години е разкарвал евреите през пустинята. Това всъщност им е помогнало, защото така старите поколения, които са живели като роби, вече не са били сред живите когато евреите са достигнали Обетованата земя. Така младите са могли да започнат "на чисто". За разлика от това, всички ние по някакъв начин сме преживяли това робство преди 89-а, затова ни е толкова трудно да бъдем свободни. Така че няма как една държава като България изведнъж да узнае как да построи демокрацията си, тъй като дълги векове е нямала такава. От значение е също така, че краят на комунизма дойде по различен начин в различни държави - едни си го извоюваха, докато за други дойде отвън, просто защото системата така или иначе се разпадна. В Полша, например, беше дълъг и труден социален и политически процес, хората много се бореха срещу тази система. Но в държавите, в които свобдата е била връчена, хората са били неподготвени и съответно не са знаели какво да правят с нея.
