Министерство на вътрешните работи е учредено с Указ №1 от 5 юли 1879 г. в състава на първото българско правителство. Знаете ли, че първият вътрешен министър на България е назначен през далечната 1879 година? Това е Тодор Бурмов, който е отговарял не само за вътрешните работи, но и за администрациите, за народното здраве, ветеринарното дело, пощите и телеграфите. Постепенно тези несвойствени функции са „разтоварвени“ от плещите на вътрешния министър през 1882-1893 г.
В дългата линия 1879–2026 се виждат два контраста. Първо, исторически има както ултракратки мандати (няколко дни през 1879 г.), така и „дълги епохи“ на относителна институционална стабилност (напр. 1973–1988). Второ, в демократичния период (след 1990 г.) темпът на смяна става чувствителен индикатор за политическа криза: кабинетни оставки, предсрочни избори и серия от служебни правителства „пренасят“ нестабилността върху МВР.
През последните около 20 години (2005–2026) средната продължителност на мандат на вътрешен министър е приблизително около 1 година, а най-кратките назначения са типични за служебни кабинети и/или преходни периоди.
Кой е Емил Дечев – служебен министър на МВР (БИОГРАФИЯ)
Като тематични „магнити“ за кризисни смени се открояват скандали за нерегламентирани контакти/корупционни зависимости, употреба/контрол на СРС и обвинения за политическо подслушване, полицейско насилие и управленска отговорност, изборна среда (купен вот, натиск, охрана на изборния процес) и миграционно-граничен натиск.
Ниско обществено доверие в полицията и „затвореният цикъл“ между недоверие–ниска сигналност–слабо разкриване е документиран в политики и изследвания, което превръща всеки министър в заложник не само на престъпността, но и на легитимността на институцията.
Към 20 февруари 2026 г. действащ служебен министър на вътрешните работи е Емил Иванов Дечев от 19 февруари 2026 г., в служебен кабинет с министър‑председател Андрей Гюров, чиято ключова задача е организация на предсрочни избори на 19 април 2026 г.
Министри на вътрешните работи (2005–2026)
Румен Петков (17.08.2005–24.04.2008)
Румен Петков идва от партийно-политическа биография в Българската социалистическа партия. Преди МВР е сред разпознаваемите лица в местната власт (вкл. кметски мандат). В края на мандата му темата „реформа в МВР“ е поставена на дневен ред с идеята за структурни промени и обществен дебат, в контекст на натиск за резултати срещу корупцията и организираната престъпност.
Напускането му е през криза на доверие – самият той обявява оставка, а публичната рамка е „кадрови грешки“, необходимост от промяна и силен политически натиск заради скандали и нерегламентирани контакти на висши служители/въпроси за зависимости. В модела „министър–обществен натиск“ неговият случай е емблематичен: когато вътрешният министър стане символ на системен проблем, оставката се превръща в инструмент за „ресет“ на легитимността – дори при наличие на заявени реформи.
Михаил Миков (24.04.2008–27.07.2009)
Михаил Миков поема ресора в края на управлението на кабинета „Станишев“ и е представян като министър в рамките на коалиционното правителство (2008–2009). В публичния дневен ред при него изпъкват управленски кризи с репутационен ефект за системата (скандали около инциденти в МВР и политически спорове за отговорност).
Причината за края на мандата му е типична за парламентарната цикличност – смяна на управлението след избори и нов кабинет през лятото на 2009 г., което е класически „структурен“ фактор, различен от персонална оставка. В ретроспекция мандатът му често остава в сянката на последвалата силна политизация на МВР в периода 2009–2013, което прави неговото време по-скоро „междинно“ звено, отколкото траен реформаторски отпечатък.
Цветан Цветанов (27.07.2009–13.03.2013)
Цветан Цветанов концентрира в една фигура политическа власт (вицепремиер и вътрешен министър) в първото правителство на Бойко Борисов и публичния образ на „твърда ръка“ в сигурността. Именно тук обаче се появява структурният риск, когато МВР се управлява с изразена партийно‑политическа идентичност, всеки успех или провал се интерпретира като партийно оръжие.
Най-тежката репутационна линия са обвиненията и дебатите около незаконно подслушване и използване на СРС – тема, описвана като „български Уотъргейт“ и атакувана от политически опоненти, което трайно свързва ръководството на МВР с подозрение за злоупотреба с инструменти за контрол. Краят на мандата му съвпада с оставката на първото правителство на Бойко Борисов (в контекста на силни граждански протести), което показва как „улицата“ може да прекрои вътрешната сигурност чрез падане на кабинет.
След изборите за Европарламент през май 2014 г. Бойко Борисов заявява, че в бъдеще няма да се ползва от персоналните министерски услуги на Цветанов при ново управление на ГЕРБ.
Петя Първанова (13.03.2013–29.05.2013)
Петя Първанова е министър на вътрешните работи в служебно правителство, обявено от президента, в период на криза и предсрочни избори. От 13 март 2013 г. тя е министър на вътрешните работи в състава на служебното правителство на Марин Райков. По този начин тя става първата жена-министър на вътрешните работи в историята на България. В този тип мандат основната „политика“ е процедурна – гарантиране на обществения ред и изборния процес при минимизиране на дългосрочни структурни реформи.
Причината за напускане е в самата конструкция на служебността.
Цветлин Йовчев (29.05.2013–06.08.2014)
Цветлин Йовчев идва с профил „служби–сигурност“, като е представян публично като кандидат за вътрешен министър с релевантен опит в сектора и поема допълнително тежестта на вицепремиер. Това е момент, в който МВР започва да функционира едновременно като полиция и като политически „буфер“ срещу уличен натиск, защото кабинетът е под постоянни протести и институционално напрежение.
В парламентарния дневен ред при него влизат и теми като миграционен натиск и контрол по границите, които оттогава остават постоянен тест за МВР. Краят на неговия мандат следва оставката на правителството „Орешарски“ и политическата развръзка през лятото на 2014 г., при което управлението преминава към служебен кабинет.
Йордан Бакалов (06.08.2014–07.11.2014)
Като служебен министър Йордан Бакалов фокусира публичните си послания върху изборната сигурност и противодействие на купуването на гласове – една от хроничните уязвимости на българската изборна среда. В интервюта той говори и за политизация на системата („квоти“ и деление на „наши/ваши“), което е ключ за разбирането на кадровите цикли в МВР, че всяка смяна на властта поражда очакване за „подмяна на върховете“.
Както при всички служебни мандати, причина за напускане е смяната на кабинета след избори и встъпване на редовно правителство. Но неговият период е важен като ранна артикулация на проблема „политизация ↔ демотивация на професионалния състав“, който по-късно се проявява в по-мащабни кадрови „вълни“.
Веселин Вучков (07.11.2014–11.03.2015)
На 7 ноември 2014 г. е избран за министър на вътрешните работи в кабинета „Борисов II“. В първото си изявление заявява, че ще работи за това да няма политизация на системата и за бърза поправка на новия Закон за МВР. Лансира връщането на ГДБОП в структурата на МВР, отнема правомощия на ДАНС да разследва престъпления по НПК чрез "разследващи агенти", въвежда Закона за държавния служител в МВР и преподчинява администрацията на него, въвежда фигурата на административния секретар на МВР и др. под. Подава оставка като министър и депутат на 4 март 2015 г. поради несъгласие с кадровата политика на премиера в службите за сигурност и в МВР.
Веселин Вучков е пример за министър, чиято оставка е предизвикана от конфликт по върховите кадрови позиции в сектора „Сигурност“. Публично се съобщава, че причината е неприемане на предложенията му за смяна на председателя на ДАНС и главния секретар на МВР. Този тип конфликт показва структурна особеност, че вътрешният министър е политически ръководител, но „оперативната машина“ се държи от професионални и междинни центрове на власт, чието пренареждане често е най-взривоопасната част от управлението.
Смяната му с Румяна Бъчварова е илюстрация на това как при коалиционни и нестабилни формули премиерът може да предпочете политически „щит“ пред конфронтация с институционалните пластове в сектора.
Румяна Бъчварова (11.03.2015–27.01.2017)
Румяна Бъчварова поема МВР след оставката на Вучков, в условията на политически дебат за причините за смяната и за реалната управленска автономия на вътрешния министър. Част от публичния ѝ подход е защитна рамка – критиката към МВР се представя като рискова за националната сигурност, а самата тя акцентира върху цената на институционален вакуум при оставка.
При нейния мандат теми като битова престъпност, кадрова стабилност и синдикален натиск се запазват като постоянни, а излизането ѝ от поста е свързано с преминаване към служебен кабинет през януари 2017 г.. Тук се вижда и институционалната цена на предсрочните избори, че всеки цикъл „оставки–служебен кабинет–нов кабинет“ прекъсва политическата приемственост в МВР.
Пламен Узунов (27.01.2017–04.05.2017)
Пламен Узунов встъпва като служебен министър при смяната на властта към служебното правителство, представено в края на януари 2017 г. Като типичен служебен мандат, фокусът му е в „управление на изборите“ и краткосрочни оперативни мерки – напр. публично заявени действия срещу телефонните измами чрез ново звено, както и поддържане на обществен ред в кампанията.
Излизането му е процедурно до приключване на служебния кабинет при формирането на редовно правителство през май 2017 г. Неговият кратък период е полезен като ориентир, че служебните министри най-често „заключват“ системата в режим на изборна администрация, а не на реформаторски импулс.
Валентин Радев (04.05.2017–20.09.2018)
Валентин Радев е министър в редовен кабинет и публично обяснява оставката си с „политическа отговорност“ след тежката катастрофа край Своге (която предизвиква серия оставки). В неговия случай се вижда модел „кризисно събитие → символна отговорност“, когато общественото очакване е за санкция, оставката е политическо действие, независимо дали причинно‑следствената връзка с МВР е пряка.
Ключовото за анализа е, че именно при такива мандати МВР се оказва „буфер“ за всяка национална криза – от пътна безопасност до миграция.
Младен Маринов (20.09.2018–24.07.2020)
Младен Маринов е избран за министър през 2018 г., като в публични профили се подчертава полицейската му кариера и ръководни позиции в МВР преди политическия пост (вкл. главен секретар и ръководство на столичната полиция). Краят на мандата му идва в контекст на политически натиск и искани оставки на министри през 2020 г.
След напускането му МВР публично оповестява информация за негови стари контакти (видео от среща с криминално проявени лица), което показва колко дълго „биографични мини“ могат да чакат момента да бъдат политически активирани. По-общо, неговият период захранва дебата за това дали МВР може да бъде деполитизирано, когато кадровата памет и вътрешните файлове се превръщат в аргумент в политическа битка.
Христо Терзийски (24.07.2020–12.05.2021)
Христо Терзийски е представян като дългогодишен служител на МВР с оперативна кариера и образование (публични номинационни профили подчертават професионалния му път). Неговият мандат се припокрива с остър обществен дебат за полицейско насилие и за начина, по който МВР оценява и разследва действията на свои служители (вкл. критики от журналистически организации за институционално „прикриване“ или омаловажаване).
Самият Терзийски публично отхвърля насилието и призовава да се разглеждат и нападенията срещу полицаи, което е типичен институционален рефлекс на системата – преформулиране на проблема като „двустранен конфликт“. Напускането му следва смяната на властта и назначаването на служебен кабинет през май 2021 г., което подчертава как политическият цикъл (а не само скандалите) определя съдбата на вътрешния министър.
Бойко Рашков (12.05.2021–02.08.2022)
Бойко Рашков е профилиран като юрист и университетски преподавател, с предишен опит в следствието и контрол по използването на СРС (Национално бюро за контрол на СРС). Първо влиза като служебен министър в правителството на Стефан Янев в периода на серия избори през 2021 г., а после остава като редовен министър в кабинета на Кирил Петков (13.12.2021–02.08.2022).
Политическият стил на Рашков е силно конфликтен – той обещава нови кадрови смени, които едни наричат „проветряване“, други – „чистка“, и поддържа публични обвинения срещу партии за купуване на гласове, което превръща МВР в активен играч в политическата реторика за изборна легитимност. Този подход има двуостър ефект - от една страна, мобилизира очакване за разследвания, а от друга усилва усещането, че МВР е част от партийната война.
Напускането му съвпада с края на редовния кабинет и назначаването на служебно правителство от 2 август 2022 г., което конституционно се случва при невъзможност за устойчив кабинет (чл. 99).
Иван Демерджиев (02.08.2022–06.06.2023)
Иван Демерджиев е представян като адвокат с дългогодишен опит и предишни служебни роли (вкл. в правосъдието), а през 2022 г. става служебен вицепремиер по обществения ред и министър на вътрешните работи в служебно правителство, назначено с президентски указ. Още при встъпването си той заявява принципи „професионализъм, почтеност и прозрачност“ и обещава законът да се прилага еднакво спрямо всички – стандартна, но важна формула за възстановяване на доверие.
Като политики/инициативи при него се виждат две трайни линии: (1) акцент върху Шенген като национален приоритет и международна координация по миграционен натиск; (2) публични намерения за мерки при тежки ПТП и по-широки стратегии за пътна безопасност. Така служебният мандат се опитва да „излезе“ от изборната администрация и да постави тематични цели, които да се наследят от следващи кабинети.
След мандата му остава и юридическо-политическа полемика: през 2025 г. медии съобщават за обвинение срещу него, свързано с обществени поръчки и спор по Закона за обществените поръчки (по информация за съдебни действия). Това е характерен „постмандатен“ риск за служебни министри: при промяна на конюнктурата управленските решения лесно се преформулират като наказателноправен сюжет.
Калин Стоянов (06.06.2023–27.08.2024)
Калин Стоянов е номиниран и поема МВР в редовно правителство (каб. „Денков–Габриел“) през юни 2023 г., с биографичен профил на кадрови полицай и ръководител на ГДБОП. През април 2024 г. той остава вътрешен министър и в служебния кабинет „Главчев“, назначен с президентски указ и положил клетва на 9 април 2024 г. – факт, който показва колко „системна“ става ролята му в период на чести избори.
Като постижения МВР под негово ръководство изтъква капацитет за охрана на външната граница на ЕС и мерки по подсилване на Гранична полиция (вкл. доставки на техника и кадрови планове), в контекст на процеса по Шенген. Но паралелно върви силен политически спор за „чии квоти“ представлява МВР и доколко министърът е политически независим – спор, който излиза на преден план при кадрови и институционални конфликти.
Смяната му през август 2024 г. е направена от служебния премиер Димитър Главчев, който предлага нов вътрешен министър преди избори – ход, интерпретиран през призма на политически зависимости и влияние на партийни центрове (вкл. публични твърдения за обвързаности). Това е класически пример как вътрешният министър се превръща в „ябълката на раздора“ между партии при входа към избори.
Атанас Илков (27.08.2024–16.01.2025)
Атанас Илков е номиниран и встъпва като служебен вътрешен министър в „Главчев 2“ преди парламентарни избори (27 октомври 2024), като медийни профили подчертават, че идва от професионалната система на МВР (директор на ГД „Национална полиция“). Още в началото той заявява готовност за противодействие на престъпления против политическите права и за гарантиране на обществения ред в периода на избори.
Като „основна политика“ на служебния му мандат се откроява именно изборната сигурност: МВР провежда национални операции, засилено полицейско присъствие и междусекторна координация (с ЦИК, прокуратура и ДАНС), описани в официален доклад за дейността на МВР около изборите на 27 октомври 2024 г. Това е ценен първичен документ за реалния „режим“ на МВР в изборни периоди – оперативен щаб, планове по структури и фокус върху купения вот.
Около Илков възниква и политическо оспорване – например позиция на ПП–ДБ заявява недоверие към номинацията му и я свързва с предишни спорни операции и политически влияния. Този конфликт подчертава постоянния проблем, че служебността по Конституция цели неутралност, но реалната обществена битка се води именно за това кой контролира МВР в изборен момент.
Даниел Митов (16.01.2025–19.02.2026)
Даниел Митов е избран за министър на вътрешните работи с решение за избиране на Министерски съвет от 16 януари 2025 г., а кабинетът с министър‑председател Росен Желязков встъпва на 16 януари 2025 г. Той е политолог и политик, свързан с ГЕРБ, с предишен опит в изпълнителната власт (вкл. външна политика).
Като политики по линия на МВР при него се виждат активна европейска ангажираност (участие в Съвет „Правосъдие и вътрешни работи“ и теми като оперативна съвместимост на системите и вътрешна сигурност на ЕС) и кадрови решения по върховете на професионалната йерархия (назначения за главен секретар).
Периодът му обаче се оказва засегнат от два кръга политически напрежения. Първо, дебати „на ръба“ на смяната на властта – например кадрови решения в края на мандат/в оставка. Второ, парламентарни скандали и обвинения за институционално прикриване или пропуски по конкретни случаи (напр. „Петрохан“), което отново връща МВР в ролята на политически „щит“ или „чадър“.
Краят му като министър следва падането на кабинета (оставката на министър‑председателя Росен Желязков е приета от Народното събрание през декември 2025 г.) и последвалото назначаване на служебно правителство през февруари 2026 г. на фона на протести и политическа нестабилност.
Емил Дечев (от 19.02.2026)
Емил Дечев е вписан като ръководен орган „Министър на вътрешните работи“ с дата на встъпване 19.02.2026 г. Той е част от служебен кабинет с премиер Андрей Гюров, който встъпва в длъжност на 19 февруари 2026 г. и заявява приоритет „честни избори“ преди вота на 19 април 2026 г.
Той има юридическо образование, магистратски/правосъден опит и кариера в системата на правосъдието. Официално е документирано, че преди това е бил заместник-министър на правосъдието и е освободен от тази длъжност през април 2024 г. Това го позиционира като типична фигура за служебен кабинет: експертно-професионален профил, целящ да редуцира партийния фактор в подготовката на избори.
1989–2005: Кратки профили и преходни особености
Преходът от края на НРБ към демократичния период е белязан от чести смени и „преплитащи се“ управленски контексти, като самият официален списък на МВР свидетелства за последователността на министрите и кратки интервали (особено 1989–1991). Тук профилите са по‑кратки, защото изискваните полета (подробни политики, скандали, причини за напускане) често не са унифицирано документирани в един първичен регистър за периода.
Атанас Семерджиев (27.12.1989–22.09.1990) и Пенчо Пенев (22.09.1990–20.12.1990) са министри в ранния преход, когато МВР се пренастройва от структура на НРБ към институция в нова политическа среда – т.е. ключовото е институционалното преориентиране, а не устойчиви политики. Христо Данов (20.12.1990–08.11.1991) и Йордан Соколов (08.11.1991–30.12.1992) вече работят в рамка на конституционализиращата се демокрация и сменяемостта на властта; при Соколов правителството е назначено на 8 ноември 1991 г.
Виктор Михайлов (30.12.1992–16.10.1994) е министър в период на политическа нестабилност, последван от първото служебно правителство след 1991 г.: Чавдар Червенков (17.10.1994–26.01.1995) е служебен министър в кабинета „Инджова“. Любомир Начев (26.01.1995–10.05.1996) и Николай Добрев (10.05.1996–12.02.1997) са в редовен кабинет, предхождащ тежка политико‑икономическа криза и служебно управление през 1997 г.
Богомил Бонев е особено показателен – той преминава от служебен кабинет (Софиянски) към редовен кабинет (Костов) и остава на поста до декември 1999 г. Това е ранна форма на „приемственост“ в МВР, рядка за по-късния период. Емануил Йорданов (м.12.1999–24.07.2001) и Георги Петканов (24.07.2001–17.08.2005) вече работят във фазата на относително по-дълги парламентарни цикли, но все още с постоянна чувствителност към теми като организирана престъпност, корупционен натиск и институционални реформи.
