Знаете добре вече за инициативата на Дарик „Най-добрите лекари на България", която се надяваме и вие да подкрепяте. Всяка седмица в сряда каним националните консултанти по отделни медицински специалности. Продължаваме със следващия гост, който е проф. д-р Огнян Хаджийски, национален консултант по изгаряния и ръководител на клиниката по изгаряния в "Пирогов".
С какво се занимавате в момента?
Ръководя центъра по изгаряния и тежестта, която пада върху мен и върху целия ми екип, е лечението на изгарянията в страната. Разбира се, лекувам и много други заболявания - различни травми, раневи дефекти, последствия от изгаряне, реконструктивни операции. Не е малък и процентът на естетичните операции, които извършваме в нашата клиника. Така че обемът на работата, независимо, че е лято, е доста голям при нас.
Как започнахте кариерата си? Имате опит из градовете на България. Кажете първо в Габрово какво се случи как попаднахте там.
Когато завърших медицина през 1970 година, все още стоеше на преден план разпределението на младите специалисти в различните области и градове. Аз съм софиянец, по това време в София беше абсурд да остана. Когато отидох на разпределението, желанието ми беше все пак да работя хирургия. Предложиха ми да отида в Габрово, един окръжен град тогава, с голяма хубава болница. Разбира се, аз се приех. Истината е, че не бях ходил в този град никога, дори не знаех как ще се стигне, спомням си, че на разпределението, като попитах как да стигна, ми казаха, че има влак, автобус, има и летище. До ден днешен летището все още се строи. Пътуването с влак тогава беше изключително неудобно, защото трябваше да се прехвърлям два пъти от София до Габрово. Най-удобно беше с автобус. И така на 1 февруари с едно куфарче с малко дрехи, повече учебници, след като се качих в автобуса, до 12 часа той ме изсипа на градската автогара в Габрово. До колене в сняг, с един куфар, въобще не знаех накъде да тръгна. Най-близката сграда, която видях, беше централната поликлиника на града. Отидох там, видях се с главния лекар, той ми предложи с една линейка да ме закарат до болницата. Отидох там, прие ме главният лекар. Разбрах, че ще работя в хирургията, както се бяхме уговорили. Но нямаше къде да живея.
Къде спахте тогава?
Тогава ми предложиха стая в приемното отделение на болницата, която беше за болни, които престояват един-два дни, докато се разбере дали ще се оперират или ще се лекуват. Аз се настаних в тази стая с идеята, че започвам месец февруари, а март да замина войник. Месец март мина, аз не заминах войник. И така изкарах една година в Габрово, докато замина в казармата.
След това какво се случи и как се озовахте в София?
След като приключих казармата, вече бях семеен, беше се родил първият ми син. Жена ми е русенка, разбира се, за София не можех и да мисля. Имаше възможност да отида в Русе, да работя в хирургията. И така се озовах в Русе, пак в град, в който бях ходил само веднъж или два пъти, за да се запозная с моите тъст и тъща. Попаднах в много добра болница, в много добър екип. Доц. Михайлов тогава беше шеф на хирургията, лека му пръст. Той беше човек с много голям опит, много ерудиран хирург. Там имаше отделение по изгаряния. Водеше го д-р Оджаков. Никой не искаше да работи в това отделение, защото операциите при изгаряния са много продължителни, много трудоемки, много „операемки", както казвам аз. Много лесно е да извадиш една жлъчка с малък разрез или да направиш една гуша. Всички се хвърляха в тези области. За мен пък беше интересно изгарянето. Така че „проходих" в изгарянето в Русе. Там престоях четири години. Бях се запознал вече с работата. Взех специалност по хирургия. И тогава се видях с проф. Червенков, който е русенски зет, беше дошъл на консултация. Казах му, че съм софиянец. Той се запозна с мен. Разбра, че съм работил в изгарянията, имаше свободно място в Пирогов. И така на 1 ноември 1977 година аз се озовах в Пирогов и до ден днешен , вече 44 години, съм в Пирогов.
Внушителна цифра, но има и още внушителна неща във Вашата кариера. Разкажете за Либия и престоя Ви там.
В момента, в който защитих първата си дисертация през 1987 година, болницата в Пирогов, специално центърът по изгаряния поддържаше топли отношения с Либия, с тяхната централна болница, която започваше да прави отделение по изгаряния. В тази връзка много от шефовете в отделението по изгаряния в София бяха там. Първо е бил доц. Мирчев за две години, след това е бил доц. Бояджиев за две години и след това, макар че не бях доцент, дойде и моят ред. Така на първи ноември 1987 година, на същата дата, на която започнах работа, аз се озовах в Либия като шеф, надявах се, на българския екип, който работеше там. Оказа се, че аз трябва да бъда шеф на целия център по изгаряния, да отговарям, шефове си бяха местните, но трябваше да отговарям за целия екип, който се занимава с лечението на изгарянията в Триполи, екип, който беше повече от 120 човека и се включваха хора от 18 националности. Хич не беше лесно.
Но казахте, че имате топли спомени.
Много бързо самите либийци разбраха моите възможности, като лечение и като административни възможности. Звучи малко хвалебствено, но много бързо ме оставиха да ръководя екипа и в продължение на три години аз работих с тези хора. Нанесохме се в нов център по изгаряния, който работи и днес. Много хора се смениха там, много лекари, но шефовете на тази болница са и до днес шефове там. И до днес с тези хора се срещаме по конгреси, имаме топли връзки, поздравяваме се по празниците. Години след това посетих Либия още веднъж вече като визитиращ професор. До ден днешен сме заедно. Надявам се другия месец независимо от трудностите, които имат там, на Европейския конгрес по изгарянията, който ще бъде в Хага, да се видим отново.
Чувала съм, че сте спасявал хора, които по книга са неспасяеми. Бихте ли назовал някои от тях?
За 40 години много неща са минали през главата ми. Годишно минават по 1000-1500 души в клиниката по изгаряния. Много пъти са ме питали от колко процента нагоре едно изгаряне е неспасяемо. Много неща определят прогнозата за едно изгаряне. Безспорно най-голямо значение има колко е голямо изгарянето, големината определяме в проценти. Логично е, колкото е по-голям процентът, толкова по-малък да е шансът за спасяване. Веднага обаче ще дам един пример. Например едно слънчево изгаряне 80-90 процента, може би и повече, защото в днешно време хората нямат пари за дрехи и ходят на плажа без дрехи, може и 100 процента да се изгори - цялото тяло. Ако кажете, че някой е със 100 процента изгаряния, всеки ще каже, че този човек ще умре. Но всъщност тук става въпрос за сравнително повърхностно изгаряне, обикновено за млади и здрави хора, така че процентът е голям, но прогнозата не е лоша. А може и да е обратното - едно бебе например, което е паднало в съд с гореща вода, и е с малък процент изгаряния, а прогнозата може да е лоша. Така че процентът е важен, но не е единствен. Важно е колко е дълбоко едно изгаряне. Колкото по-дълбоко е, толкова прогнозата е по-лоша. Много е важно на каква възраст е пациентът. За двете крайни възрастови групи прогнозата е по-лоша. Важно е къде е локализирано изгарянето - области като лицето, ръцете, полови органи, прогнозата при такова изгаряне не е много добра. Важно е дали пациентът е вдишал пушека, важно е кога е започнало лечението, къде, как е провеждано. Много неща определят прогнозата. Но безспорно най-важно е колко е голямо и дълбоко изгарянето. Обикновено се говори, че над 50-60 процента, особено при възрастни хора, прогнозата вече е недобра. Губили сме болни с по-малък процент при възникнали усложнения, но има и болни с много по-голям процент, които сме спасявали. Последните две години имахме трима младежи, които бяха с 80-85 процента дълбоки изгаряния, оперирани по 10-15 пъти, защото операциите са многоетапни при нас, които се прибраха живи и здрави. И до днес се виждаме с тях, познаваме се. Тези младежо бяха с изгаряния от пожари. Имахме дечица, които бяха паднали в съд с гореща вода, със 75 процента изгаряния, които също са спасени. При нас смъртността е много под средните за този тип заведения граници.
Кой е случаят, който завинаги ще запомните? Има ли такъв?
При нас има болни. Не се интересуваме как е станало, от това се интересуват полицията, следствието и т. н. Идва пациентът с голямо, тежко изгаряне, което трябва бързо да се оперира, болният да се интубира, защото има проблем с дишането. Обикновено помним пациентите, които са се заседели по-дълго време при нас, които са оперирани многократно. Конкретно за някакъв случай не мога да си спомня, но имаше например една майка, тя беше някъде от Ихтиманско, акушерка, която се беше докоснала до лечението на изгаряния и че те трябва да се охлаждат. Тригодишното й дете беше паднало в един котел с вряло мляко и се беше изгорило, след което тя го беше сложила в леген с ледено студена вода. И когато пристигнаха при нас, около час и половина след изгарянето, стоеше въпросът първо изгарянето или първо охлаждането на тялото да лекуваме. Връщам се назад в годините на комунизма, когато карахме запорожци и трабанти. Имаше един пациент, който искал да му се изплати застраховката за запорожеца, на един жп прелез, когато се събират много коли, той запалва колата си, за да може тя да изгори и да има свидетели и то този начин да вземе застраховката. За съжаление обаче не може да отвори вратата. Тогава нямаше колани, но не можеше да отвори вратата. Донесе изключително тежко изгаряне при нас, колата изгоря. Дълго време след това се води по следствия и по милицията, за да може да се оправи с колата си. Имаме и такива куриози. Но за нас е по-важно принципното лечение на болните.
Казахте, че много хора от масови аварии идват при вас. Какви са най-често случаите там?
Центровете по изгаряния в България, които са с възможности, са центърът в Пирогов, в Пловдив има център с 20 легла. Във Варна и в Русе има с по 10-15 легла. В София е центърът, който се занимава с лечението на всички болни с изгаряния от цялата страна, които са по-сериозни. Слава Богу, в последните години нямаме много групови аварии, но всичко това, което с по-голям брой пострадали, идва при нас. Когато в „Мини Марица Изток" се разляха едно цистерни с вряла вода, ние отидохме със самолети и хеликоптери през Стара Загора. Мисля, че 18 или 19 бяха пациентите, които транспортирахме при нас. Всичките групови и масови аварии в последните 10-15 години са били при нас. Болницата е с огромни възможности, с екип, който е свикнал и е подготвен по приемането и лечението на такива болни.
Лекарските сериали колко са близо до действителността?
Аз не гледам медицински сериали. Вкъщи никой не гледа такива. Когато гледам телевизия, предпочитам да чуя новините, както и да видя нещо по-леко, нещо по-забавно, някое спортно предаване. Може би е модерно да се казва, че сме страшно заети, има истина в това. Но аз мисля, че когато човек иска да намери време за нещо, той винаги ще го намери. Ще откъсне от работното време. Ще си започне навреме, да се мине бързо на визитация, ще се вземат решенията, да се разчете времето за операционната. Винаги остава време. Остава време и за консултация, и за близките. По отношение на личния живот също може да се намери време. Аз не си тръгвам никога преди 17-17.30 часа от работа, лошото е, че работното ми време е до 13.30. това не е защото не мога да се оправя, а защото освен лечебната работа имам и административна и научна работа, която трябва да върша. По-удобно е в следобедните часове, когато е малко по-спокойно. Винаги намирам обаче време за семейството си, да си почина малко. Обичам да пътувам.
Къде обичате да ходите?
Не обичам да ходя на ски. Навсякъде другаде обичам да ходя. Обичам водата, топлото. Имам колеги, които са женени за колежки. С моята съпруга се запознах, когато бях студент. Аз живеех на Сточна гара, тя беше студентка в СУ, филоложка. В семейството аз съм единствения лекар.
Имате ли деца?
Имам две големи момчета. Едното се роди, когато започвах работа в Габрово. Сега вече е 40-годишен. Малкият се роди седем години след това. Той отскочи през Америка, Англия, в момента е много далече от нас. Работи в банковото дело.
Казахте, че районът на Дондуков 82, където се намира сградата на Дарик, е Вашия детски квартал.
Наистина е моят детски квартал. Живеехме в една голяма кооперация. Сега брат ми живее там. Завършил съм 11-та гимназия, сега Математическа гимназия. Практикувах автомонтьорство, още от последната ми ученическа година имам шофьорска книжка. Сточна гара беше съвсем близо, понякога ходехме да крадем дини като разтоварваха влаковете. Събирахме оловните капси на товарните вагони и ходехме да ги предаваме за вторични суровини. Като малки ходехме да гледаме голите статуи на двете жени в парка „Заимов". Те до днес са там, фонтаните даже работят от време на време.
Ще Ви върна малко към нашата кампания. Идеята е да бъдат избрани лекарите, които ще попаднат в класацията. Задачата е трудна. Нашият екип и консултанти трябва да представят най-добрите лекари в редица специалности. За целта на изследването се използват и подробни данни за медицинския персонал в лечебните заведения в София и информация за спазването на здравните стандарти и т. н. Основен фактор ще бъдат едни специални анкетни карти, които водещите лекари в София, вие самите, ще оценявате своите колеги. Колкото повече препоръки получи даден лекар, толкова по-напред ще бъде поставен в класацията. Как Ви се струва тази идея?
Това е много хубава идея. Мисля, че на първото място не може да бъде само един. На него могат да бъдат не по-малко от 20-30-40-50 човека, защото наистина имаме страхотни лекари, страхотни специалисти. Аз се срещам с много лекари в България. Познавам провинцията, пътувам много, срещам се с много хора в болниците там. Невероятни са българските лекари, медицински сестри. Просто екипите са със страхотен професионализъм, това го видях и в Либия, където най-търсените, хората с най-голямо чувство за отговорност, бяха българите. Каквото и да се говори, има много неща, които са измислица, но българските лекари са страхотни. Затова мисля, че ще е много трудно да намерите един. Аз съм бил член на Висшата атестационна комисия, чул съм много дисертации там, гласувал съм за много хора, бил съм член на специализирания съвет по хирургия и анестезиология в Медицинска академия. Чул съм много дисертации и там. В момента съм член на научния съвет на Пирогов. Научните постижения също са много добри, като се има предвид, че невинаги оборудването е толкова добро. Просто българският лекар прави чудеса.
Занимавате се доста и с научна дейност.
Моята позиция е такава, че се занимавам и с научна дейност. Това не е толкова интересно, но публикациите ми вече сигурно набъбват до към 300. може би ¾ от тях не са в България, защото тук хората, които се занимават с изгаряния и реконструкция, са 30-40 човека. Познаваме се с всички поименно. Голяма част от младите хора са специализирали при мен и аз съм ги изпитвал. Едната ми дисертация е пряко за лечение на болни с изгаряния на долните крайници, втората ми дисертация е за лечение на болни, пострадали при групови и масови аварии. Цялата е преработена в едно методично указание, което е издадено от МЗ, за поведение при групови и масови аварии с изгаряния, т. е. оценена е така, както трябва. Имам много специалности - обща хирургия, пластична хирургия, спешна медицина, медицина на бедствени ситуации, организация на здравеопазването, здравен мениджмънт. Много е трудно да се прецени кой ще е най-добрия лекар, много сериозна задача е. но идеята е хубава. Плюе се много по българския лекар. Аз не казвам, че няма лоши, но във всяко стадо мърша има. Отделни единици, които са изключение, не могат да поставят под общ знаменател цялото съсловие на здравеопазването.
Бягат ли специалистите във Вашата област в чужбина?
„Бягат" е доста силно казано. По мое време не можеше да се избяга никъде. Можеше да отидеш да работиш в Либия, Тунис, Мароко и Йемен. След „промяната", както я наричам аз, вратите се отвориха, беше се събрала дълго пара в шишето и беше нормално да се отпуши малко. Тръгнаха някои хора - някои тръгнаха с големи амбиции, но се върнаха защото видяха, че като отидеш в другата държава, не влизаш в езеро, пълно с долари, които да слагаш в джоба си. Иска се не яка, а много сериозна работа, сериозно учене, спазване на протоколите и др. За всичките тези години от моя екип са заминали един хирург, който сега отиде в Германия - една новозавършила докторка и един анестезиолог, който отиде във Франция - двама човека. Може би защото при нас работата е много разнообразна, много интересна, работи се уж с една болест - „изгаряне", а човек трябва да знае доста други неща - вътрешни, педиатрия, всички усложнения, които минават инфекциозно на болните, често има белодробни проблеми и много други. Има много интересни неща, болните са много тежки. Един млад доктор може да се утвърди. Гледам какво правят специализантите - те напират да дойдат да карат стажа си при нас по отношение на реанимационните неща. По отношение на хирургията - ние сме по изгарянията, но всъщност сме реконструктивна хирургия - много голям шлагер, естетична хирургия. Има много хора, които смятат, че естетичната хирургия е върха, с която всеки ден ще слагат хиляди в джоба - не е така. За да можеш да направиш такава операция се иска да си общ хирург, да си сръчен и след това чак да имаш опит да работиш естетиката. Това, което се говори по медиите за пластични хирурзи, които така ще те оперират, че няма да остане никакъв белег и ще станеш по-хубав от това, което си бил - всичко това е чудесно, но то е за телевизията. Някои неща стават по-добре, но при опитни хора, които наистина могат да го направят. Рекламата е реклама, аз не я отричам, нека да се рекламира, всеки търси място под слънцето. Но когато тръгне да се прави нещо такова трябва сериозно да се направи проучване на пазара, да се види за какво става дума, преди да отиде и да почука на дадена врата. Когато купуваме стара кола, 100 пъти гледаме тенекето какво е, но когато става въпрос за здравето ни, малко прибързано се вършат неща и след което пък ние се оправяме с усложненията.
Всички сме чували за хора, които са били некадърно оперирани.
Чак некадърно е силно казано, но хората трябва да знаят, че всяка манипулация има процент усложнения. Този процент може да бъде 0,1 %, но когато се падне на този човек за него усложнението става 100 %. Така че човек винаги трябва да прецени дали трябва да направи нещо, ако трябва - в какъв обем да го направи и след това идва въпросът кой и къде да го направи. Много често се казва „ще отида в чужбина, за да ме оперира професор хикс". Много малко хора обаче знаят истината. Бил съм на много места по чужбина и съм виждал как се работи в операционните по големите градове. Влизат асистентите, които подготвят болния, правят голямата част от оперативната интервенция, след което влиза професорът, прави два разреза или поставя три конеца и се обръща и излиза. Другото се довършва от по-младшите или по-старшите асистенти. Така че професорът да ме вземе, да ме прегледа, да ме оперира и да свърши всичко това, е един мит, който хората лека полека започват да го разбират и да се ориентират. Екипът те приема от добре дошъл до довиждане. При нас често ме питат кой е лекуващ лекар. Няма такъв, при нас има лекуващ екип. Има хирург, анестезиолог, старши лекар, началник, който гледа за всичко. Предварително се консултираме какво да бъде поведението и лечението, винаги старши лекар влиза в операционната, той е през цялото време там, по-младите работят с него и под негов контрол. И затова резултатите при нас са по-добри.
Как решихте да станете лекар? Като дете мечтаехте ли си да сте доктор?
Задавали са ми го много пъти този въпрос. Осми-девети клас в училище започнахме да мислим кой накъде. Имаше хора, на които повече им вървеше математиката и те явно се ориентираха към математическите университети. Имаше и такива като мене, които не мога да кажа, че не ми вървеше, но не обичах математиката, не обичах алгебрата, българският език - не ми беше любим, физиката не харесвах. Докато химията, биологията, географията и историята ми бяха предпочитаните предмети. И така лека полека с последните две три години се разбра. Тези мои съученици тръгнаха към МЕИ, ХТИ, а такива като мен, четири или пет души, тръгнахме към хуманитарните институти и специално към медицината. 11-та гимназия беше елитна, учехме много. Моята жена е филолог и до ден днешен казва, че новите българи не знаят български език. Вярвам й защото виждам какво се пише и какво се чете. Познанията ни бяха много добри, аз завърших с много добра диплома и приемните ми изпити също бяха много добри, което показваше, че ние бяхме добре подготвени. И така записах медицина. Може би една от прабабите ми е била самоука акушерка, но това не мога да кажа, че е човек с медицинско образование в нашата сфера, брат ми е инженер, децата ми също са настрани от медицината, съпругата ми е филоложка, аз съм единственият медик в семейството. Силно казано е да ми е било детска мечта, защото не знаех каква е. Тогава гледахме да се разходим, да играем футбол, да тичаме малко, да отидем ако може да поритаме на голямото игрище на Герена. Това беше - футбол, волейбол, плуване, спорт и разходки.
Не сте си мечтали да порастнете?
Не. Имаше забранени филми, на които не се пускаха деца. Тогава носехме шинели в училището, имаше един ученик, който имаше балтон и той се предаваше от човек на човек, за да го обличаме, за да ни пуснат да влезем да гледаме филм, забранен за деца до 16 години. Разбира се, разпоредителките се смееха, сега го отчитам след години, но това беше мечтата ни. А голямата ни мечта беше да бързо да вземем шофьорска книжка. Още от 9ти клас започнахме да практикуваме в авторемонтния завод на гара Искър и уговорката ни беше в края като навършим 18 години да минем шофьорския курс, който може и който успее и да вземе книжка. На един от моите съученици, с когото и до днес сме приятели, баща му беше военен и като се пенсионираха военните и даваха много пари и той купи един москвич. И този москвич ни беше на сърцето на всички. Аз съм роден през април, а Бойко, чиито баща купи москвича, е роден през юни. Всички взехме курсовете, но аз си взех книжката още през април, като направих 18 години. На 24 май завършихме училище - аз с книжка, имаше кола, а Бойко, собственикът на колата, нямаше книжка. Нямаше и необходимите години за това. И тогава ходехме с едни дълги уговорки при родителите му да дадат колата, аз да карам и да отидем на море. И наистина, те я дадоха, направихме го, отидохме на Харманите на Созопол за 4 или 5 дни. Спахме в колата, защото нямахме повече пари да спим на друго място. Но това тогава ни беше мечтата - да можем да покараме колата. Този москвич го помним, имаме няколко стари снимки, останали от край време. Някой път като ги пререждаме с жена ми се смеем, защото и тя се познава с Бойко и другите ми съученици. И за това искахме да станем големи. След това ни завъртя университетът и тръгнахме по своя път.
И Ви се прииска пак да сте малки...?
Да. Да сме млади.
Планирате ли отпуска или море?
Аз имам отпуска за три години и половина назад. Нашата отпуска е 45 дни, умножете ги и ще видите колко много имам да взимам. По новите закони трябва да чистим отпуските, директорът ни натиска. Разбирате, че шефовете не че сме незаменими, но не можем да отсъстваме за дълго, защото има много задачи да се решават. Края на август планувам едни десетина дни да прескочим до морето и да си починем малко. Миналата седмица бяхме за два дни до Слънчев бряг с малкия ми син, който е далече от България и си пристигна да си смени паспорта. Използвахме няколко дни да сме заедно и прескочихме до Слънчев бряг. Убедих се, че това място не е за хора на моята възраст, отдавна съм убеден в това, а и не е място за почивка. Там е място за млади хора, за инверсия на деня и на нощта - нощем по заведенията, денем - спане в хотелите. Може би за тях е хубаво, аз предпочитам да е малко по-спокойно.
Кои са най-добрите имена във Вашата област, които бихте посочили?
Шефът на пловдивската болница - доц. д-р Иван Трайков, с него работим дълги години заедно, той ме смени в Либия, така че той е утвърден специалист в Пловдив. В София вече пенсионери са проф. Васил Червенков и проф. Елисавета Въгленова, които аз заварих като старши лекар, които вече ги няма. Също и доц. Дяков, току що се пенсионира, той беше мой заместник дълго време. Сега идват младите хора.
