В края на годината се очаква да бъде готов новият филм на Стефан Командарев с работно заглавие „Съдилището". Сега е започнал монтажът след края на снимките, които приключиха в края на декември, съобщи в интервю за Дарик режисьорът на филма Стефан Командарев. Голяма част от екипа на новия филм са всъщност хората, с които беше направен и „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" - филмът, който през 2010 година влезе в топ 9 на номинациите за наградите Оскар в категория „Най-добър чуждоезиков филм". Играта на табла присъства и в „Съдилището" като намигане към „Светът е голям...". „Табла има за кадем", разкри с усмивка режисьорът.
Стефан Командарев гостува в предаването „МеждУредие" в рубриката „20 години по-късно" - в един разговор за новите проекти, за успехът на „Светът е голям...", за прехода и българите.
„Най-тъжното, което се случи през последните 20 години, са ударите върху духовността и грамотността", каза в интервюто си за Дарик Командарев.
Стефан Командарев е гост рубриката ни „20 години по-късно". През 2010 година филмът „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" попадна в топ девет на лентите за най-добър чуждуезичен филм за Оскар. Всичко това е чудесен повод той да е наш събеседник в „Междуредие". Преди да се върнем две години назад, сега със сигурност съзнанието ви е заето от новия проект, върху който работите - филмът с работното заглавие „Съдилището". Снимки при доста ниски температури, на ръба на пропасти. Колко дни продължиха снимките и на какъв етап е проектът?
Свършихме снимки на 22 декември, живи и здрави въпреки тежките условия - минусови температури, актьори във вода, пропасти, големи групи каскадьори и така нататък. Слава богу, всичко мина както трябва. Живи и здрави свършихме. Иначе имахме пари за 42 снимачни дни и трябваше да го заснемем за 42 снимачни дни.
Това лимитира процеса?
Ами, щем - не щем, да. Но се справихме. Аз лично съм много доволен и днес е втори ден на монтажа на филма. Вече процесът на раждането на самия филм започна, което е страхотно и дай боже да сме си свършили добре работата във всичките етапи, като се започне от писане на сценарий, подбор на актьори, снимки, сега монтажът и крайният резултат от всички тези години работа да бъде още един добър филм.
Каква е историята на „Съдилището"? Как събрахте тези истории за сценария? Четох някъде, че доста варианти за сценарий е имало.
Ами аз се опитвам да работя по някакъв такъв, аз го наричам нормален европейски начин. Практиката в Европа е, че един сценарий - и то е утвърдено и това се знае - достига зрялост за минаване към снимки, ако се стигне поне дванадесет до шестнадесет варианта за сценарий. Това е нормалната европейска практика. Тук направихме дванадесет варианта. Мина през нормалното количество преработки, много консултанти по сценария имахме, така че това е нормалното.
Дали това ще остана заглавието на филма?
Знам ли. Предишният филм имаше много хубаво заглавие.
Дълго.
Дълго.
Но запомнящо се.
То беше повод за шеги на всички фестивали, на които филмът участваше. Като се запозная с колеги кинаджии, всеки ме пита „Кой е твоят филм?" и аз казвам „Този с най-дългото заглавие в каталога". Така че сега това определено ще ми липсва. „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" беше страхотно заглавие. Това беше и заглавието на книгата. Докато сега „Съдилището" е по-скоро работно. Аз предполагам, че по време на монтажа от самосебе си ще се роди едно по-хубаво заглавие, но нека да не избързваме. Иначе самият филм се роди от няколко документални филма, които аз снимах в един доста особен край и доста магичен - ивайловградския край. Прекарах доста време там. Много приятели си спечелих, което беше едно от най-хубавите неща. И всъщност там насъбрах много реални и истински истории, които трябваше да седна и да ги опиша по някакъв начин. И това беше, което правихме, когато писахме всички тези 12 варианта на сценария. Така че са истински истории от един много интересен край.
Най-общо от онова, което можем да кажем към днешна дата, да издадем на зрителя, който ще чака вече филма може би към края на годината, за какво е тази история?
Ами нормални човешки отношения между баща и син, свързани с много трудности, с борбата за днешния хляб, с тайни, които са се случили в миналото. Има и по-драматични, или по екшън епизоди, има по-житейски, има по-усмихнати. Участват страхотни български актьори. Асен Блатечки в главната роля прави наистина изключително различна и много хубава роля. Много различна от всичко, което той е правил досега. Доста от зрителите трудно ще го познаят в това му амплоа.
Вадите го от калъпа на лошото момче.
Абсолютно го вадим от калъпа, но то това вадене не става от самосебе си. На него самия много му се искаше да бъде изваден, така че някак си усилията ни бяха и от моя, и от негова страна. И всеки, който е гледал някакъв груб материал до момента, изключително много е впечатлен от това, което вижда от Асен и казва „Това не може да е Асен Блатечки, толкова е различно". Участва Мики Манойлович - за пореден път много по-различна роля. Тук той е по-лошият, да го наречем. Ованес Торосян.
След „Светът е голям..." по-лесно ли го убедихте да бъде част от екипа?
Изобщо не е трябвало да го убеждавам. Защото с Мики си останахме много близки. Той изключително харесва предишния филм и както той ми каза „За мен е чест, изобщо не ме убеждавай. Какъвто ще да е сценарият, идвам да се снимаме заедно". Та Мики, Ованес Торосян, Параскева Дужкелова, Зуека, Ина Николова, много хубави български актьори, които заедно с нас изкараха тези два месеца и нещо по чукарите и по планините там в Ивайловградско и Ягодинско. Така че се надяваме да сме свършили добра работа и да има добър резултат.
Защо все пак „Съдилището", дори да не остане като заглавие на филма?
То от там тръгна - защото беше една скала, която е реална на юг от Рудозем. Тя се казва Съдилището и е интересна с това, че също има една огромна пропаст под нея - 700-800 метра. Ние снимахме на подобна пропаст, но в Ягодина. И границата минава по ръба - отдолу е Гърция, отгоре е България. Та от там тръгнаха нещата, защото се завъртяха около тази скала.
Има някакви поверия ли?
Много неща са се случвали и се случват на това място и от там вече тръгна самият сценарий. А после е въпросът това, което ще се получи, сега да е интересно за зрителя, да е вълнуващо, да е увлекателно и човек да излезе от филма по някакъв начин с нещо в главата, което да му е останало, което да го е накарало да се замисли за себе си, за това какво прави, накъде отива и така нататък.
За парите да не питам. Трудно беше вероятно финансирането на този проект.
Аз винаги съм се опитвал да съм реалист и да се опитвам да си върша работата, без да се оплаквам. Нормално е финансирането да бъде труден процес от правенето на един филм. Естествено, минава се през всички етапи: в България, търсене на финансиране извън България, в крайна сметка свършихме това, което беше необходимо. Филмът е заснет с финансиране от България, Германия, Хърватия и Македония, плюс европейски фондове, плюс това, което беше много важно накрая, точно по време на снимките имаме и частно финансиране от България, което помогна и то изключително много. Така че има утвърдени механизми за финансиране - български, европейски, особено европейските вървят, правилата са ясни, прозрачни. Кандидатстваш и ако имаш хубав, качествен проект, имаш шансове да успееш, знае се кога са датите, знае се къде и как се кандидатства. Така е в Европа. Дай боже и в България имам чувството, че поне в областта на киното последните година-две нещата започват лека-полека да отиват към една нормалност. Примерно сега, още не беше дошла 2013-а година и излязоха всички дати за кандидатстване за следващата година, което е нещо за мен нормално и страхотно да бъде така. Тоест има яснота, прозрачност, планиране.
Точно това щях да ви питам - за отношенията държава-кино.
Отношенията държава-кино - това е много стара тема. Защото кинообщността от доста години настояваме държавата да няма толкова голямо участие, тоест ние да не зависим от държавното финансиране, а както е във всички нормални държави - да има национален фонд „Кино", който да акумулира средства и да ги вкарва в правене на филми. По този начин ние да не зависим от това какви пари се заделят от хазната, да не ни обвиняват, че лежим на държавната хазна и така нататък. В смисъл прост и ясен механизъм, който включително беше записано, нали сега наближават избори, имаше го и в програмата на политическата партия, която спечели последните избори - че ще направи въпросния фонд „Кино". Но някак си все нещо се случва и...
Първо беше реформата в театрите, после други неща и това остана на заден план.
Това от десет години, ако не и повече, се говори, знае се как да се направи такова нещо. Не е някаква бог знае каква философия, не трябва да откриваме топлата вода, но така или иначе не се прави. Което може би пък имат интерес да не се прави, не знам.
Таблата вкарахме един епизод. Така или иначе на нас ни беше необходим чисто драматургично епизод, в който да видя, че в отношенията между баща и син, между Асен Блатечки и Ованес Торосян има топлота, близост. И какво по-хубаво от епизод, в който баща и син играят табла. Решихме едно че обслужва историята, но едновременно да бъде някакво намигане към предишния филм. Даже подобни реплики те разменят. От което и екипът се забавляваше, и някак си стана хубаво. Така че табла има за кадем.
През 2010 година „Светът е голям..." попадна в топ девет за наградата за чуждоезичен филм за „Оскар" на американската фирмова академия. Как си обяснявате този успех на филма?
Имам някакво обяснение. Винаги е комбинация. Първото е да имаш читав филм, оттам насетне трябва да имаш голяма щипка късмет, за да те забележат нужните хора в нужния момент, което при нас се случи, слава богу. И другото нещо, което определено тогава ни беше малко, но по някакъв начин успяхме да компенсираме с много ентусиазъм и приятели в Америка, които помогнаха, и без това нещо не може - това са пари, бюджет за промоция на филма. Когато представяхме „Светът е голям..." в Палм Спрингс и в Лос Анжелис, бяхме като някакви бедни роднини. Защото всяка държава - Гърция, Израел, Испания, Холандия, на чиито филми аз бях на представянето, правеха едни невъобразими партита, където канеха цвета на филмовата академия. Ние от такова нещо бяхме изключително далеч и не можехме да си позволим. Единственото, което успяхме да направим: на жена ми братовчеди държаха в Ел Ей малък италиански ресторант и там направихме вечеря за десет човека на разноски на тези роднини. Направихме вечеря за кинокритици и членове на американската филмова академия. Така че нещата бяха...
На минимума, по нашенски.
...несъизмерими с всичко това, което беше. И много усилия тогава хвърли българският продуцент на филма Стефан Китанов. Така че то е една смес от неща, които се случват.
Всичко е важно.
Не можем да кажем това или онова.
Не мога да извадя. Добрите актьори, добрата история, доброто снимане, добрата музика, добрият монтаж. Киното се състои от много неща накуп. Трудно едно нещо може да се извади. Затова казвам - комплекс от много неща.
Като казахме добрата музика, сега отново ли работите със Стефан Вълдобрев?
Да, със Стефан. Голяма част от екипа е същият. И една част от актьорите - Христо Мутафчиев, който игра блестяща роля в „Светът е голям...", тук има една по-малко, но много важна и хубава роля, в която той се справи добре в новия филм. Така че голяма част от екипа е същият. Аз много вярвам в човешките взаимоотношения и приятелството и някак си работя с приятели, с които това приятелство е изпитано и вярвам в тях и това е някаква инвестиция във всеки следващ филм.
Колко години от живота ви „отне" филмът „Светът е голям..."?
Отне е силно казано, да. Осем години работихме по „Светът е голям...". Новият филм ни отне четири години.
Скъсявате сроковете.
Дай боже. Ако трябва да бъда откровен, особено в България, особено и на европейска сцена „Светът е голям..." ми отвори много врати. Успехът му помогна много след това за европейското финансиране, фондовете. Примерно поканиха ме и за член, пак благодарение на „Светът е голям...", вече от две години съм член на Европейската филмова академия. Някак си един успех ти отваря много врати, но те задължава изключително много за това след това какво ще се случи и това е една отговорност, която определено си тежи.
Той не влезе в топ пет на номинациите за „Оскар" тогава, но това е един от най-големите успехи за българското кино въобще. Вярвате ли, че един ден ще имаме наш филм на финала за най-добър чуждоезичен филм? Или това не трябва да ни е мерило за това, което правим, показваме? Защото „Светът е голям..." пък обра толкова награди и много на публиката.
Да, половината ни награди са на публиката. Над 20 на награди на публиката от общо над 40 награди. Тази работа не става с вяра. Тази работа става с работа. Тоест ако всяка година се правят достатъчно много, под достатъчно много за държава като България разбирам, поне едно петнадесетина, ако не и нагоре, нови български филми. Това нещо в един момент ще доведе до правене на все повече по-добри и по-добри филми. Защото някак си вариантът да се правят няколко филми на година и тези филми да са невероятни е абсурден сам по себе си. Трябва да има натрупване, трябва да има киноиндустрия, за да може да се стигне до „Оскар"-и и всякакви други награди.
Пиарът също е важен.
Да, но това е следваща стъпка. Погледнете - пак с идеята да не откриваме топлата вода, - вижте какво става в държавите около нас. Румънците под 25 филма на година не падат и като резултат от всичко това имаха и „Златна палма", и номинации за „Оскар", и всякакви други награди. Просто има един минимум, под който нещата изглаждат несериозни и някак си непрофесионални. Тоест ако искаме „Оскар"-и, ако искаме успехи, ако искаме все повече и повече българската публика да гледа и харесва български филми, трябва да има и адекватна индустрия и адекватно правене на бройки филми. Вижте какво стана със сериалите. Същото е и в областта на киното. Така че пиарът, вяра, всички тези неща са много хубави, много важни, но трябва да има базата. Базата от нормално работеща киноиндустрия с ясни правила, с ясни механизми на финансиране, с прозрачни механизми на финансиране и тогава нещата ще вървят. А не с магическа пръчка.
Кога за последно гледахте „Светът е голям..."?
Последно съм го гледал на 15 март 2007 г., когато му беше премиерата в НДК. От тогава не съм го гледал.
Защо?
Ами трябва да минат бая години, за да си го погледна отново. Вълнувам се много - аз във всеки един филм влагам изключително много и усилия и емоция. Някакси съм си го сравнявал като отношения примерно с любима жена, с любов, в която си вложил много емоции, сълзи, радости и т.н. Не може след като се разделите, след две седмици да се видите да пиете кафе - все едно, че сте добри познати! Аз лично така съм си с филмите - трябва да минат бая години, за да мога да седна да погледна. Примерно „Пансион за кучета" - първият ми игрален филм, го видях преди няколко години по някаква телевизия и се загледах, стана ми интересно.
Остава ли ви време да следите събитията в България?
Опитвам се доколкото мога. Имам смартфон и по него си следя.
През 2010-та - годината, за която говорим, в традиционната анкета на Дарик тогава слушателите ни посочиха като събитие номер едно „Кризата в здравеопазването и смяната на здравни министри". Малцина сигурно знаят, че сте лекар по образование - май всяка година от последните 20 години това трябва да е събитието, защото в здравеопазването не се вижда изход?
Да, аз наистина съм завършил медицина и както винаги казвам, в тези условия в България аз и моето семейство оцеляваме благодарение на това, че имам много приятели и състуденти по болниците. И аз съм си задавал въпроса как човек, който няма такива приятели и познати и човек, който няма пари - а това е немалка част от българското население, оцелява. Както скоро каза моят приятел Харалан Александров - защо българите си честитят „да са живи и здрави"?!? Защото при тази здравна система, ако не си здрав, много скоро няма да бъдеш и жив в крайна сметка. Но там отново е малко като в киното - ясни са нещата, които трябва да се направят. Както в киното толкова години не се прави въпросният фонд „Кино", така и в здравеопазването има ясни стъпки - какво трябва да се направи като реформа, като система на здравно осигуряване, която да работи и да обслужва хората. С идеята да не се открива топлата вода, а да се види как е в нормалните европейски държави.
Уви, обаче тъпчем на едно място - и лекари са недоволни, и пациентите.
Ами защото на някой трябва да му стиска, за да седне и да направи тези реформи, които най-вероятно в първите моменти ще са трудни и по-мъчителни.
Когато Дарик стартира преди 20 години, в същата година - 1993 г. завършвате Медицинската академия. Какво си мислехте за бъдещето си тогава?
Наскоро си мислех за ония години - началото на 90-те години. Имаше много повече вяра, много повече идеализъм тогава. И то вяра не в абстрактния смисъл на думата, ами вяра в собствените сили. Бяхме убедени като студенти тогава, че ако учим много, ако работим много, всеки един от нас може да изгради живота си, да постигне сам някакви неща. С течение на времето ми се струва, че започнахме много да забравяме за това нещо и все повече и повече да чакаме да дойде някой да ни спаси. С годините се появяваха един, втори, трети, четвърти спасител и като че ли не му се вижда краят на това нещо. Т.е. все повече изчезна идеята, че ти сам си господар на собствените си неща, че нещо от теб зависи, че от твоя труд зависи твоят живот и на обществото, в което живееш. Това по някакъв начин изчезна и беше подтиснато, за сметка на това, че някой някъде трябва да ни спаси и т.н. Това е регрес към едно много по-примитивно мислене, което по принцип не е на добре.
Случайно ли влезе наистина киното в живота ви?
В моя живот влезе наистина случайно. Това е стара история, много пъти съм я разправял. Но от друга страна пък...
Няма случайни неща?
Да, какво значи случайност?!? Това, което ние наричаме случайно, е проявление на някаква воля. Сега на кого е тази воля различните философии и религии отговарят по различен начин. В смисъл случайността е нещо, което е трябвало да се случи, а ние го наричаме случайност.
Работил сте в детска психиатрия. Плаши ли ви това, което виждате днес - от една страна, агресията сред децата, от друга страна, изобщо психичното здраве на българина?
Категорично смятам, че то се влошава от година на година. Агресията винаги е знак на несигурност, на напрежение, на инфантилност, знак на някаква незрялост. Т.е. нещата са комплексни в крайна сметка - агресия има там, където чакаме някой да ни спаси, както говорихме преди малко. Те са двете страни на едно и също нещо. Дай боже, единственият шанс, който виждам, е да могат българите все повече и повече да пътуват. Забелязвам примерно деца на мои приятели, които стават студенти и излизат от тази странна действителност, която е в България. Изведнъж те попадат в един нормален свят на цивилизовани отношения и правила - първата половин година те се чувстват като в небрано лозе. Виждат свят без силикон, без мутри, без мощни коли, свят на нормални облекла и отношения. И които успеят да се адаптират там, имат големи шансове. Т.е. българинът като пътува и като вижда, че наистина светът наистина е голям и че има много различни неща от нашенския гьол, все се надявам, че той ще донесе нещо тук. Както след Освобождението от турско робство повечето големи български държавници, хора на изкуството и културата са били завършили на Запад, но след това са се върнали и са донесли нещо тук.
Лошото е, че много от младите сега не се връщат.
Надявам се да започнат и да се връщат, но това е въпрос на техен избор в крайна сметка. Аз също имам две деца и все си мисля, че те трябва да решат къде да живеят и това е тяхно решение.
Връщате се към комунизма във филмите си - подозирам, че това става и в „Съдилището"?
В „Съдилището" има само два епизода такава ретроспекция към нещо, което се е случило преди 25-30 години. Иначе цялото действие се развива днес.
Още ли не сме прочели тази част от историята си - кога ще дойде редът пък да прочетем и годините на прехода?
Ние със сигурност не сме ги прочели и това дава огромно отражение върху всичко, което се случва днес. Даже се забелязва от седем-осем години как отново излизат на мода някакви неща от социализма. Обърнете внимание колко много в рекламите на хранителни продукти съществува носталгията по едно време. Но ние не сме го прочели това минало най-вече от чисто психологическа гледна точка. Т.е. да живееш свободен е нещо, което хич не е лесно. Неслучайно една от любимите книги навремето беше на Ерих Фром - „Бягство от свободата". Доста тежко нещо. Ние по време на комунизма свикнахме да живеем несвободни и след това получихме една свобода, която малко ни дойде в повече. И търсим нови поробители или нови спасители, защото то реално е едно и също. Т.е. когато нещата отново не зависят от тебе, не вярваш в своите сили, а чакаш някой да ти направи нещата, то е горе долу същото робско мислене в крайна сметка.
Ако се направи филм за последните 20 години в България?
Ами то ще е малко като танц - едно напред, едно назад, едно лутане. И с хубави моменти и с доста тъжни, но като че ли най-тъжното в това, което се случи през последните 20 години, са ударите върху духовността и ако щете и грамотността. Наскоро четох някакви таблици и тестове за това какво се е случило с грамотността на българския ученик през последните 15 години. Ако 1989-1990 г. е било едно от най-високите нива в Европа, в момента сме на последните. Лично съм бил свидетел за това хора на по двайсет и няколко години, хора с претенции, правят по три правописни грешки на ред.
Докато сега монтирате „Съдилището", сигурно работите паралелно по следващи проекти?
Работя по няколко следващи неща - един документален филм подготвям, два игрални проекта. Включително и един, който искам аз да продуцирам. Той е на режисьора Атанас Христосков, който спечели „Златна роза" с предишния си филм „№ 1". Един изключително добър филм, който така и никой не видя. Изобщо не беше разпространен в България. Проекти има - да сме живи и здрави, да имаме сили да работим здраво, за да станат нещата!
Разговора можете да чуете в Radio.DarikNews.bg
