Визитка:
Той е „млад и невинен", както сам се определя, „преминал границата на 60-те години и счита, че вече всичко му е простено, защото скоро ще навърши 64 години".
Един от най- известните спортни журналисти в България.
В 40 от тях е верен на Българското национално радио.Има 3 деца и 3 внука и все още не е станал 100% дядо. Дългогодишен водещ на спортното предаване „Спорт и музика" по БНР, радио, което догодина ще навърши 80 години.
Кальо, както го наричат колеги, приятели и съратници, е непоправим оптимист, който сутрин се усмихва на огледалото.Зодия „Стрелец". Естет, който вижда и цени красивото. Вярва, че всичко в живота е чар и красота затова и след журирането на тазгодишния конкурс за избор на Царица Роза отправи недвусмислено и незабравимо послание към местните красавици: да бъдат класа. И да пазят класата в себе си.
Момче по дух и душа, което „обича движението във всичките му форми". Спортист, възпитаник на Спортната академия.Шампион по водни ски и виден голфист.
За себе си казва, че е „добър оптимист", защото винаги е убеден, че „чашата е наполовина пълна". Затова и вярва, че светът върви към добро.
Признава , че му липсва микрофона, откакто е минал на „по-горен етаж в радиото". С мандата на новото ръководство на националното радио, ечлен на УС на БНР. Гордее се, че през всичките си 4 десетилетия в радиото, 36 години от които в Спортната редакция, е дал път на много млади хора.
Затова и логично някак има радио семейство: съпругата му, Катя Катева е звукорежисьор в програма „Хоризонт" на БНР. Двамата са невероятен тандем, който заедно бори трудните периоди в личен план.
Г-н Катев, след 40 години работа в радио, кое е на- голямото предизвикателство на радиожурналистиката, на спорната радиожурналистика?
Това, че цели 90 минути не спираш да говориш, какво става на терена, при това говориш без грешка. Винаги ми е било чудно как може да пишеш за нещо, което е станало преди ден или седмица, ама ти пишеш сега. Изкушението на живото предаване е нещо невероятно, неописуемо, с много живот и адреналин. Това не се разказва, съпреживява се.
Вашият най- голям радио гаф пред микрофон за 40 години служба ?
Беше някъде през 1984-85 година. Тогавашният ни ръководител на Спортната редакция и водещ на „Спорт и музика", покойният вече Емил Кожухаров, ме праща да предавам мач от Плевен. След първото полувреме, когато звукорежисьорите прибират микрофоните и ние си водим разговор отвъд ефир, т.н „цивилен разговор" и той / Емо/ разговаря с мен. Пита ме, как си бе, какво правиш. Аз му отговарям съответно „а бе, няма смисъл какво да ти разказвам, къде бях снощи, кого видях с един наш познат, общ приятел там с една жена" и т.н разказвам му. Разговор по мъжки и свойски. След което започва второто полувреме на мача, аз продължава с коментарите, мачът свършва. Тръгвам да се прибирам от стадиона и на изхода, едно мъничко войниче, син на наша колежка ме моли да го прибера. Казвам, мога бе, качвай се в колата. И войничето ми казва: А бе бати Кальо, ти какво каза на Емил Кожухаров, че сте били роднини. Питам го: а бе, кой ти каза тези работи. А той отговаря: „Е, как кой? Ти ги каза по радиото." „А бе, ти чуваш ли се какво говориш?". Оказва се, че звукорежисьорът не прибрал потенциометърът на микрофона след края на полувремето и ние сме говорили в ефир. Разговорът беше едва 26 секунди, но се оказа, че аз понесох невероятни последици. Още в понеделник ми се казва: „Аха така ли?Роднини ? Най- после разбрахме!". Но по-страшното беше с другия наш колега, който изрично ме беше помолил и предупредели ден по-рано, че дори да го видя, да не казвам, че съм го виждал. А аз .. го разказах на цяла България, че е бил там и там, с този и онзи. Приказно просто!Уникални уроци.
Вашият урок от този комичен случай?
Видиш ли микрофон, мълчи! Мълчи си и пак си мълчи. Вижте, микрофонът е отговорна работа, трябва да се съобразяваш с това. Защото говориш за малки и големи, за знаещи и не дотам знаещи. Моето най- голямо послание и моя философия винаги е било това: когато си от тази страна на микрофона, никога не забравяй, че от другата страна има по-добри, по - можещи и по-знаещи от тебе. Съобразявай се с това нещо.
Бяхте жури на тазгодишния конкурс за избор на Царица Роза. Видяхте красотата на нашите момичета. Това, което обаче ги впечатли тях, а и нас, бе вашето послание, което им отправихте. Защото точно да запазят класата си им пожелахте? Обикновено жената се радва на пожелание да опази красотата си, чара си.
Тези момичета трябва да осмислят първо факта, че вече поемат голяма отговорност чрез своята красота. Те трябва и да опровергаят философа Волтер, който някога бил казал, че „жената е човешко същество, което се облича, дърдори и се съблича". След това им казах ,че красота им сега е от природата и тя е единственото, което имат към този момент от многото неща, които могат да направят, за да бъдат привлекателни. Но за да бъдат привлекателни, те трябва да следват съвета на Коко Шанел, която казва: „момичета, бъдете класа, бъдете класа и пак класа! И усилвайте умението в себе си, да бъдете неотразими и пак неотразими."
Имате ли идол за жена?
Винаги съм вярвал, че жената трябва да бъде в рокля. Винаги съм обичал епохата на Ренесанса и малко по-късно, заради роклите. Воалетките, шапките, шаловете. Това е чарът на една жена, а тя, жената, трябва да бъде чаровна във всяко едно отношение. Абе, чар си е жената! И като се сещам, че Господ ако не им беше дал ябълката на Адам и Ева, а змията, Адам щеше да изяде змията.
И как щеше да изглежда светът тогава?
Още по-чаровен и привлекателен. И щяхме много да се радваме един на друг.
Вие не веднъж сте били в Казанлък, в годините назад и в служебно качество, като коментатор на колоездачната обиколка на България, която преминаваше през Казанлък, като етапен град. Оказва се, че дори сте ловували раци на язовир „Копринка" . Големи раци. Знаете ли , че сега там раци няма?
О, някога, преди 20-тина години там ловяхме ей- такива отромни раци. Сега разбирам, че вече нямало раци в язовира. И от основно заради нашата дейност, заради човешкото ни безхаберие. Мъчно ми е, защото природата се променя, но ние сме виновни много за това нещо, защото не се грижим за света, част от който ме и ние. Вярвам в мои неща, като висша сила, Бог, но съм сигурен, че ние сме частица от едно Голямо. И ако то е татко наш, то ние сме част от него. И Той със сигурност иска да се върнем към него, за да разберем колко сме могъщи и колко можем. Същевременно понякога заради глупостта ни сме толкова наивни и правим толкова грешки, че даже не мога да го осъзная. С годините човек се променя, не знам доколко поумнява и дали това е добре. Но аз съм щастлив с това, че съм запазил в себе си емоцията и частица и от детето, и от юношата, и от младежа, и от мъжа , че и в тази възраст, когато осмислям повече от преди. Но емоцията в мен си остава. Харесвам безкрайно природата, движението и енергията, която ми дава тази природа и се радвам, че съм на този свят, с тези хора около мен. Има толкова мили същества, на които можеш да кажеш блага дума. Тук се сещам за Ръдиард Киплинг, който казва: „огледай се около себе си и осмисли всички тези часове, дни, месеци, които са около теб и в които си с близките си. Направи едно вдишване, за тази една минута и ще разбереш каква сила ,какво очарование има тази природа около теб". Винаги съм вярвал в доброто и никога не съм обичал мрънкащите хора. Вярно, ние сме си малко такава порода: обикновено гледаме виновни да са ни другите, а пропускаме нашите собствени грешки по другата лайсна, но съм убеден, че един ден нещата ще стоят иначе. Вярвам в това, защото в нашето общество има един закон, една философия, необорена до момента. И не вярвам някой да може да я обори. Тази философия е свързана с три думи: собственост, законност и те формират третата дума - морал. Ако те се отстояват и са разпределени правилно, бъдете сигурни, ще живеем в прекрасно общество. Защото не може една България, която преди 70 години е хранила цяла Европа, сега, наследниците на тези хора да не се обърнат един ден към земята им с онова благоволение, което отново ще ни изведе на онези висоти, на които сме били. Вярвам в това. Да, знам, трудно е сега, но този период, през който преминахме и преминаваме, е толкова малък от времето, от живота на едно общество, че да се мръщим и мрънкаме. Аз съм оптимист! Да се залавяме за работа.
