Град Котел е едно от онези наши малки градчета, които и днес, ревниво продължават да пазят възрожденския дух на България и ни карат да обръщаме взор назад, към героичното минало на народа ни. Като родно място на д-р Петър Берон, Неофит Бозвели, Георги Раковски, Софроний Врачански, Стефан Богориди, Гаврил Кръстевич, както и на цяло поколение други видни българи, Котел свято носи пеметта за делата им през годините и поддържа будни националното ни съзнание и самочувствие.
Заедно с богатата си история и красива възрожденска архитектура, Котел и неговите околности привличат туристите с богатството от природни дадености, мекия климат и възможностите за разнообразни познавателни маршрути. Единият от тях е съвсем лесен за откриване. Само на около 5 километра северно от Котел, без никакви указания и табели - погледът ви сам ще открие веригата от бели варовикови скали, издигащи се величествено над пътя - Урушките скали. Тяхната площ от 6,8 хектара е обявена за защитена територия. Докато изпращате възхищението си някъде високо - по ръба на белокаменните възвишения, не забравяйте старателно да проучите със сетива и земната повърхност в подножието на скалите.
Формата на камъните е куповидна, стените са със силен наклон; почти всички са с изравнен връх с вдлъбнати кръгове - във формата на панички и прави улеи. Очевидно, мястото не е случайно и действително е обслужвало древнотракийските вярвания, традиции и обичаи, а с представянето му, се добавя още една към неизброимите туристически посоки из Котленския край. На 6 км. от Котел се намира антична преградна стена при Демир капия, която е била свързана с крепостта Вида на едноименния връх, в подножието на който е местността Гръцки дол, където според преданието са били разбити византийците от войските на хан Крум през 811 г.
Днешният град е бил заселен в началото на турското владичество. Котел е най-старият и един от най-значимите центрове на килимарството у нас, базирано на силно развитото овцевъдство. Като древен занаят изработката на килими и пътеки в Котел има дълбоки исторически корени. За това свидетелстват запазени модели на килими още от XVIII век. Посветени на конкретни народни обичаи, те са съхранили своята привлекателност през вековете.
Векове наред българките са тъкали облеклото, завивките, постелките си и други предмети за своя бит.
Наред с козяците и топлите завивки килимът е бил неделима част от покъщината на котленския дом. За зараждането и развитието на килимарството е помогнал планинският терен с изобилни пасища, които позволяват да се отглеждат големи стада овце и едър добитък. През лятото тези стада са били пръснати по целия Балкан, през зимата са ги откарвали в Беломорието, а по-късно в Добруджа. От вълната са изработвали аби и шаяци, които са продавали в различни градове на Отоманската империя, а килимите са били предназначени за лична домашна употреба. По броя на килимите, които някоя фамилия е притежавала, се е съдило за нейното благосъстояние.
Понеже един килим се тъче бавно, за да се улеснят котленките са образували работна група или задруга, която след като изтъче един килим, помага на друга жена от групата. Мястото, а по-точно подставката, където се държали тъканите, се нарича „диплуз".
Тя представлява скована от дъски площадка, която е окачена с въже, тел или синджири за тавана. На тази площадка се нареждали ценните тъкани, които са вадили при семейни тържества и народни празници.
Експозицията на котленската тъкан „Старокотленски килими и тъкани"е приютена в забележителното Галатанско училище от 1869 г. - последната училищна сграда от епохата на Възраждането и единствената обществена постройка, оцеляла от опустошителния пожар през 1894 г. Експозицията показва цялостното развитие на килимотъкачеството: от обикновената черга през килимената, бележеща прехода към същинския килим - неговия класически котленски образец, донесъл голямата слава на града, до съвременните измерения на това изкуство.
Високата художествена стойност на котленските тъкани, уникалността на класическия котленски килим, оригиналността в по-новите творчески решения, както и виртуозното изпълнение в тъканите пана извеждат майсторството на котленските килимотъкачки и тяхното безценно дело до най-големите висоти, пръскащи национална гордост и нетленна хубост.
