„Шейтаните от тавана на гара Хитрино” е разказ, който тези дни придоби особена популярност в социалните мрежи, електронни литературни сайтове, печатни издания и ежедневници. Негов автор е д-р Хасан Ефраимов от Добрич, лекар по образование и професия, писател по призвание, чийто корени са от Делиормана, а детските му години са преминали в шуменското село Хитрино. Разказът е част от сборник, който предстои да излезе скоро от печат.
Старото име на Хитрино е Шейтанджък, разказва пред Дарик д-р Хасан Ефраимов. Амуджите от Делиормана за първи път видели влака да преминава през селото и за тях това бил шейтана. Оттогава шейтаните не са напускали това място, за да оживеят с пълна сила в разказ след трагичните събития от 10 декември тази година.
„Много хора се притесниха от последното изречение в разказа – „Мир на праха на България”. Естествено това е една метафора, но за да се разбере какво съм искал да кажа, трябва да сте прочели и предходните разкази в сборника” – обяснява д-р Ефраимов. Той определя случилото се в Хитрино като трагедия, чийто изкупителни жертви са обикновените хора: „Това е една трагедия. За мен се е случила авария, такива аварии стават по цял свят за съжаление и в България се случват и занапред ще се случват. Изкупителните жертви обаче винаги са хората и то обикновените. Шейтаните никога не са жертва. Шейтаните само се пирсмиват - дали от тавана на гарата в Хитрино, дали от някъде другаде. Обикновеният човек страда винаги, така е било и така ще бъде”- разсъждава докторът-писател. Самият той има близък роднина сред пострадалите от Хитрино, братовчед, чийто магазин е бил частично разрушен и опожарен.
Самото село е създадено заради жп – линията, връща назад спомените си д-р Ефраимов. Той разказва, че първо е построена гарата, а покрай нея са построили и къщите. „От двете страни на гарата има два големи завоя, които дори експресен влак не може да вземе с 80 км/ час. Мисля, че там ще излезе разковничето за катастрофата. Отделно инфраструктура е много стара, едва ли сигнализацията е била променяна от 50 години насам, едва ли имат компютризирана система и като им изгори някоя лампа едва ли получават сигнал в диспечерната, че не свети лампата” – коментира писателят.
За него дали да помагаме на пострадалите или не е въпрос на личен избор. Всеки от нас решава дали да помогне, който го усеща би го направил и без кампании и апели, смята лекарят и определя действията на властите в случая като адекватни.
За процеса на писане творецът разказва: „Никога не сядам да пиша заради самото писане. Винаги съм провокиран от събитие, дума, образ, жест и не довърша ли разказа в рамките на няколко часа, после процесът се влачи с месеци”. За него етническият произход няма никаква връзка с таланта. Етносите според писателя нямат значение, те са измислени от хората и всеки би трябвало да избира с кого да живее. „Още помня един милиционер на гарата в Хитрино по време на възродителния процес, който стоеше там цяло лято, два метра мъж, плачеше след всеки влак и се извиняваше на хората, без да е виновен за нищо. Описах го в разказа си „Корона от магарешки бодили”. От него взех пример и затова и аз никога не бягам от извинение. Затова и аз се извиних на българите за нещата, които моят етнос им е причинил” – връща лентата на спомените назад д-р Ефраимов.
Той е категоричен, че няма творец, който да е щастлив. „Щастливите хора ходят на почивка, на банкети, а писането е самотно занимание за нещастници. В момента, в който творецът се почувства щастлив, той престава да пише. Примери има хиляди в това отношение. Аз самият имам нужда от 10 лв. на ден, от нищо друго в материално отношение” – твърди д-р Ефраимов.
Категоричен е и за друго - че в Делиормана без караконджули и шейтани не може. И разказва: „Аз съм израснал с тях. В моите разкази караконджулът стана нарицателно име за емигранта, който е напуснал родния край и се скита някъде по света. В българската литература досега никой не е писал за Делиормана, което не е честно. Това е един огромен район от България и разказите за Делиормана заслужават да бъдат чути от целия народ. Често ме упрекват, че наричам тази област Делиорман, а не Лудогорие. Отговарям им, че Делиорман се използва още от времето на Аспарух и прабългарите”.
Писателят споделя, че никога няма да смени мястото, където живее, защото не може без аромата на лудите сливи и магарешките бодили. Колкото до шейтаните, д-р Ефраимов признава, че ние сме тези, дето ги създаваме. И от нас зависи дали ще им позволим да ни се присмиват – от тавана на гарата в Хитрино или от тъмните, дълбоки кътчета на душите ни.
За трагедията, сполетяла хората в Хитрино, за литературата и за уроците на живота – чуйте от д-р Хасан Ефраимов в репортажа на Таня Топалова в звуковия файл:
