Холивуд по нашенски
96115
Холивуд по нашенски
Мине се известно време и филмовите дейци у нас надигат глас. Че нещо не е както трябва, че наградите, които раздава българската филмова академия са много провинциални, че начинът по който става организацията на местните Оскари е направо смехотворна и още куп такива, все в тоя дух.
Кинаджиите у нас постоянно циклят върху проблема откъде да идват парите, защо няма ясен регламент за всичко и така нататък. Спорът за финансирането, къде с крясъци, къде с язвителни подмятания, е един и същ от поне 10 години.
Как умозрителни творения за козли и бутикови екзистенциални опуси за смисъла на живота, когато си артист на почти 80 години, получават лъвския пай, а интересни ленти, обещаващи много зрители в салоните остават с пръст в уста. Аз не работя в тази област и никога няма да дам рецепта, но ми е повече от ясно – в така наречената пазарна икономика на съвременна капиталистическа България, продължава да битува мисълта, че да изработиш комерсиален филм, който да се хареса на повече народ, е нещо мръсно, грозно и неестетично.
И за равновесие, масовата публика, която затъпява от американски бози, трябва да гледа свежо родно кино как двама млади си шепнат, вгледани в небитието, от тяхното мърморене не се чува нищо, а зрителят подскача в адска уплаха, когато след такава сцена гръмне с умопомрачителна сила някаква абстрактна музика.
Ако някой нов филм или театрална постановка, теглил майната на държавната хранилка, все пак пълни зали и „Арена Армеец“, безспорно доказаните творци го наричат „чалга“ и леят горки сълзи по сутрешните канали колко се е опростачил народът, че да дава луди пари да гледа такава пошлотия.
Според тях, (както казваше Иван Славков Батето, но за БГ футбола) гледката трябва да е камерна, да не се харесва на масата. И това е истинското изкуство. Изстрадано и изкристализирало до чистия идеал – человеческото възвишение.
От телевизионно предаване, посветено на горния проблем, разбрах че в подготовката и излъчването на така наречените родни Оскари, участвали общо осем професионални кинаджийски организации. И разковничето било в това те да се разберат помежду си, а не само Съюзът на филмовите дейци в България да посочва кой и как. То хубаво да се разберат, обаче досега никой не казва как да стане това. А, още нещо. По повод туй отде да идва финансирането за
Оскарите (които у нас кой знае защо се раздават през лятото, а не както навсякъде – в началото на годината), един продуцент много на място отсече: „Финансирането да идва от членския внос на всичките осем организации. И така ще стане ясно в коя колко хора участват, кой има право на глас и дали изобщо в този или онзи съюз има 900 членове.“
Чудесна идея! Но тогава кой ще плаче по телевизията „Държавата е абдикирала и не дава пари за изкуство“?
Кинаджиите у нас постоянно циклят върху проблема откъде да идват парите, защо няма ясен регламент за всичко и така нататък. Спорът за финансирането, къде с крясъци, къде с язвителни подмятания, е един и същ от поне 10 години.
Как умозрителни творения за козли и бутикови екзистенциални опуси за смисъла на живота, когато си артист на почти 80 години, получават лъвския пай, а интересни ленти, обещаващи много зрители в салоните остават с пръст в уста. Аз не работя в тази област и никога няма да дам рецепта, но ми е повече от ясно – в така наречената пазарна икономика на съвременна капиталистическа България, продължава да битува мисълта, че да изработиш комерсиален филм, който да се хареса на повече народ, е нещо мръсно, грозно и неестетично.
И за равновесие, масовата публика, която затъпява от американски бози, трябва да гледа свежо родно кино как двама млади си шепнат, вгледани в небитието, от тяхното мърморене не се чува нищо, а зрителят подскача в адска уплаха, когато след такава сцена гръмне с умопомрачителна сила някаква абстрактна музика.
Ако някой нов филм или театрална постановка, теглил майната на държавната хранилка, все пак пълни зали и „Арена Армеец“, безспорно доказаните творци го наричат „чалга“ и леят горки сълзи по сутрешните канали колко се е опростачил народът, че да дава луди пари да гледа такава пошлотия.
Според тях, (както казваше Иван Славков Батето, но за БГ футбола) гледката трябва да е камерна, да не се харесва на масата. И това е истинското изкуство. Изстрадано и изкристализирало до чистия идеал – человеческото възвишение.
От телевизионно предаване, посветено на горния проблем, разбрах че в подготовката и излъчването на така наречените родни Оскари, участвали общо осем професионални кинаджийски организации. И разковничето било в това те да се разберат помежду си, а не само Съюзът на филмовите дейци в България да посочва кой и как. То хубаво да се разберат, обаче досега никой не казва как да стане това. А, още нещо. По повод туй отде да идва финансирането за
Оскарите (които у нас кой знае защо се раздават през лятото, а не както навсякъде – в началото на годината), един продуцент много на място отсече: „Финансирането да идва от членския внос на всичките осем организации. И така ще стане ясно в коя колко хора участват, кой има право на глас и дали изобщо в този или онзи съюз има 900 членове.“
Чудесна идея! Но тогава кой ще плаче по телевизията „Държавата е абдикирала и не дава пари за изкуство“?
