В деня, в който цяла Великобритания се подготвя за погребението на единствената жена премиер Маргарет Тачър, ще ви срещнем с един от хората, които дълги години стоят до нея в управлението на Обединеното кралство. Интересното за Питър Лили е, че той започва кариерата си при Желязната лейди като обикновен... писач на речите й. Младата надежда на Консервативната партия дотолкова впечатлява Тачър, че когато на 28 ноември 1990-а тя напуска „Даунинг стрийт" 10, Питър Лили е вече финансов министър. И досега, вече обикновен депутат в британския парламент, той остава един от най-верните привърженици на тачъризма - твърдата политика по отношение на индустрията и синдикатите, управлявала с желязна ръка Великобритания през 80-те години на миналия век.
„Не работниците, а интелектуалците мразят Маргарет Тачър, защото тя разби илюзиите им", казва Питър Лили в интервю за Дарик.
Да започнем от самото начало - старта на кариерата Ви при Тачър е като обикновен писач на речи. Как Ви откри тя и как се озовахте на работа при нея? Спомняте ли си първата реч или първия пасаж, който написахте за нея?
Запознах се с тогавашния й финансов министър Джефри Хау чрез Центъра за анализи „Боу Груп", където бяхме хора от по-младото поколение в Консервативната партия. Сближихме се и той ме назначи като писач на речи за партията, след което ме препоръча лично на госпожа Тачър. Не помня първата реч, която написах, но една от ранните, която най-ярко е останала в съзнанието ми, е при откриването на парламента през 80-та - втората година, след като я избраха за премиер. Всяка година парламентът се открива церемониално от кралицата, която чете тронно слово, подготвено от премиера. То включва приоритетите на правителството за съответната година, и след това започват дебати. Помагах в писането на тази реч, в която излагахме и защитавахме предложенията ни. Работехме цяла нощ...почти докато не стана време за закуска...
Как се отнасяше Тачър с подчинените си? Какъв тип хора харесваше и как се случи така, че от писач на речи стигнахте до член на правителството й?
Харесваше хора, които могат да отстояват позицията си и могат да се аргументират, когато тя ги „захапе", образно казано. Не обичаше хора, които се „свиват в черупката си". Уважаваше тези, които знаеха как да дебатират с нея, дори да не е съгласна с тях.
Това ще рече ли, че заседанията на кабинета са били доста оживени? Често ли се случваше министрите да спорят с нея?
Бяха много оживени! Много повече дебати се случваха по нейно време и конкретно със самата нея, отколкото с наследника й Джон Мейджър. Той по-скоро даваше на всеки да изрази мнението си, след което ги обобщаваше и базираше решението си на някакво „средно положение". С нея имаше по-скоро постоянни дебати - или докато някой не успееше да я убеди, или докато тя не успееше да ни убеди.
Случвало ли Ви се е да усетите суровата част от характера й, може би в някакъв момент на Ваше колебание?
По принцип не. В началото имаше момент, в който Агенцията по приходите беше решила да наложи данък върху депутатските харчове. Отговарях за Агенцията и трябваше да намеря начин да представя това пред парламента, без да предизвикам гнева на колегите ми, особено тези, които бяха от отдалечени региони и имаха големи транспортни харчове. Тя прояви особено голям интерес към този казус и ми се наложи много пъти да променям предложенията си и да ги обсъждам с нея, докато не ги финализирахме. Бях много впечатлен от огромното количество детайлна информация, която беше способна да възприема, дори за нещо сравнително маловажно, като това. Защото знаеше, че ако предложението не бъде представено правилно, този казус би ядосал колегите ни и съответно би навредил и подронил подкрепата и стабилността на правителството.
Описвал сте Тачър като много дипломатична и умела в разрешаването на спорове...
Най-справедливо би било да кажа, че можеше да бъде дипломатична...но не винаги го правеше! Помня веднъж, когато Кенет Бейкър трябваше да предлага политиката си в областта на образованието и по-конкретно за учебната програма. Тя винаги е имала топли чувства към него и той започна като каза, че много ще й хареса предложението, защото е разработено от група експерти, които самата тя му е препоръчала. Тачър съответно много се зарадва и попита: „Проектът нали съдържа преподаване на граматика в училищата?", но той избегна въпроса и продължи да обяснява плановете си. Тя продължи да му задава същия въпрос, докато в един момент не стана ясно, че проекта не съдържа нещото, на което тя най-много държеше - строгото преподаване на граматика. Предложенията бяха отхвърлени в този им вариант, като Тачър отбеляза, че явно ще трябва да се дообмислят. Ситуацията можеше да остане доста унизителна за него, но тя просто му каза: „Кенет, толкова си кадърен - знам, че не те притеснявам, когато те налагам с дамската си чанта!" Умееше да изглажда ситуациите - все пак го увери, че дори и да се е държала строго пред останалите министри, го подкрепя и му има доверие. Ще се наложи да поправи политиката, но не може да става и дума за разочарование или сърдене!
Какво си спомняте от онзи 28 ноември 1990-а? Разкажете как подава оставка премиер като Маргарет Тачър?
Беше изключително емоционален и неспокоен период. Винаги съм бил неин поддръжник и, ако тя беше решила да остане на поста, щях да я подкрепя 100%. Повика ни в кабинета си един по един, за да ни съобщи решението си. Когато дойде ред да вляза при нея, казах съвсем откровено, че положението й е много несигурно. Чувствах, че останалите министри и уж приятелите й не са казали същото. Много се опасявах, че просто й казваха онова, което си мислеха, че иска да чуе. Тя беше доста шокирана от прямотата ми, най-вече защото много добре знаеше, че я подкрепям.
Правят впечатление протестите и дори празненствата, които се случиха по повод смъртта на баронеса Тачър. Защо толкова много хора във Великобритания я мразят и кои части от обществото са най-засегнати от решенията й като премиер?
Има две групи хора. Едните са тези, които наистина много пострадаха, загубиха работата или бизнеса си и дори бяха принудени да напуснат домовете си. Наистина през този период бяха причинени много щети заради необходимостта да се сблъскаме с реалността. Тя тогава каза: „Не можем да продължаваме да продаваме стомана при положение, че са ни необходими двойно повече хора да я произвеждат, отколкото нашите конкуренти на пазара". Същото важеше и за останалите индустрии. Трябваше да се пренастройваме, което означаваше, че всички тези хора, които произвеждат стомана или автомобили, ще трябва да загубят работните си места. Те, разбира се, бяха много гневни и аз напълно ги разбирам. Но трябваше да насочат гнева си към онези, които бяха позволили в продължение на 20-30 години преди това да се развие тази неефективна система. Разбира се, че те все още са ядосани, но най-интересното е, че точно тези хора се държаха доста умерено. Спомням си, че точно по това време, още преди да стана министър, дойде един телевизионен екип от Америка. Той беше от една доста лявоориентирана щатска телевизия и бяха дошли да направят документален филм за „експеримента на Тачър". Те си бяха решили предварително да стигнат до заключението, че така нареченият „експеримент' е тотален провал. Най-напред интервюираха министри, след което отидоха в Южен Уелс и говориха със стоманолеяри. Искаха да съпоставят страданието им с твърдото и безчувствено убеждение в Уестминстър, че закриването на тежката индустрия е необходимо. Но екипът се върна в Лондон тотално изумен, защото не беше успял да намери нито един работник от стоманената индустрия, който да им каже, че е имало някаква алтернатива. Колкото и да страдаха, колкото и да я обвиняваха, всеки един от тях осъзнаваше, че тези промени са неизбежни. Истинската омраза към Тачър идва от интелектуалците - от хората, които смятат, че „реалността е по избор", както казва американският политически коментатор Томас Соуел. Тези хора си мислят, че е възможно да се избяга от задължението да се изправяме пред реалността, че тя може просто да се изгони, ако ни се вижда неприятна, че можем да си измислим собствена, по-приемлива реалност. Именно тези хора ненавиждаха реалността и, когато тя ги принуди да се сблъскат с нея, проектираха омразата си върху нея. Хора, на които им се демонстрираше, при това редовно, че политиките им са погрешни, ненавиждаха това. Хората, чиито илюзии за социализма изчезнаха благодарение на нея, мразеха факта, че тя разби тези илюзии. Това са хората, които всъщност я мразят.
Тачър е известна с външната си политика и с дипломацията си по отношение на Съветския съюз и Михаил Горбачов, тя беше основен катализатор за падането на комунистическия режим. Но какво беше отношението й към по-малките „сателити" на Москва?
Беше много загрижена за всички държави в Източна и Централна Европа. Искаше всички те да се освободят, за да могат да следват собствената си съдба. Не бях много навътре във външната политика, но помня как тя говореше за „великите европейски градове" като Варшава, София и Букурещ (бел. ред. - по аналогия с прочутата реч на Уинстън Чърчил от 5 март 1946 г., произнесена във Фултън, Мисури, която се смята за начало на „спускането на Желязната завеса" в Европа. В нея Чърчил казва: „От Шчечин на Балтика, до Триест на Адриатика през целия континент е спусната „Желязна завеса". Зад нея са всички столици на старите държави от Централна и Източна Европа - Варшава, Берлин, Прага, Виена, Будапеща, Белград, Букурещ и София, всички тези знаменити градове са в това, което трябва да нарека съветска сфера, и всички те в различна степен са обекти не само на съветско влияние, но и на нарастващ контрол от страна на Москва... Там комунистическите партии получиха сила, значително превъзхождаща реалната им численост, и се стремят да постигнат във всичко тоталитарен контрол.") по същия начин, по който говореше за Париж, Берлин или Рим. Искаше те да се завърнат в европейското общество.
Каква беше реакцията й на това, което се случи в Източна Европа в края на 1989-а?
Вероятно не го е очаквала да се случи толкова внезапно, но за сметка на това беше един от малкото политици, които не отписваха възможността това да се случи. След като падна Желязната завеса, основните й опасения бяха дали е редно Германия да се обедини. В крайна сметка обаче, видя, че това е неизбежно.
Ако позволите два странични въпроса - не са ли прекалени опасенията на властите във Великобритания, че българи и румънци ще нахлуят масово на трудовия ви пазар след падането на ограниченията на 1 януари 2014 г.? Дали тази тема не се ползва и като „плашило за вътрешна употреба" от правителството на Камерън?
Британците реално са загрижени, че голям брой хора биха могли да дойдат - и дори се подценява броя на тези, които вече са дошли. Това е защото трудно се изчислява точния брой на тези, които са използвали „вратичката", позволяваща им да работят на частна практика. Така че никой не знае точно колко ще дойдат. Всъщност отношението не е конкретно срещу българите и румънците, просто вече се осъзнава огромния брой на имигрантите, които Великобритания е приютила през последните 15 години. Според някои статистика, откакто лейбъристите на Тони Блеър дойдоха на власт през 1997-а в страната са дошли около 5 милиона... Може би са малко повече от 3 милиона - 5 са влезли, от които 2 са се завърнали по държавите си...
Известен сте с това, че сте поддръжник на легализацията на канабиса. Марихуаната за кратко беше декриминализирана във Великобритания преди десетина години, а наскоро щатите Вашингтон и Колорадо напълно я легализираха. Продължавате ли да смятате, че тя трябва да бъде легализирана и да се продава със специални лицензи?
Аз съм един от малкото политици, които никога не е пушил марихуана! Аз съм против взимането на наркотици, но смятам, че би било разумно тя да се легализира, така че хората, които настояват да я пушат да могат да я намират без да се налага да я търсят от криминални групировки, които не само им я продават, а също така ги насърчават да минат на хероин, кокаин или крак, които са много по-опасни. Така че не съм си променил становището по този въпрос - макар че то нямаше да бъде одобрено от госпожа Тачър!
