Удивителни са стоицизмът и спокойствието на японците през тези мъчителни седмици. Но нашето смайване се обяснява не толкова с екзотиката на островния народ, колкото със собствената ни неспособност да разбираме другите.
От 11 март светът е насочил състрадателен поглед към Япония. Картините на ужаса ни заливат всекидневно, но все по-често съчувствието отстъпва място на удивлението от поведението на японците в тези тежки за страната времена. Какво все още ги задържа под радиоактивното небе и защо масово продължават да рискуват живота си? Докато в Европа презапасяването с йодни препарати достигна горната граница на безсмислието, а чужденците в Япония панически се втурнаха да напускат бедстващата страна, непосредствено след катастрофата в японската столица пред финансовите служби се виеха километрични опашки от желаещи да подадат навреме своите данъчни декларации. "Чуден народ!", коментира възхитеният средностатистически чужденец. Но тази преценка се дължи най-вече на неспособността му да види чуждата саможертва отвъд призмата на собствените си възприятия.
Същината на японския манталитет
За изумлението от японския стоицизъм още навремето писа есеистът Ян Бурума: "Какво означава да си японец, каква е същината на японския манталитет - това е нещо като болен зъб, в който човъркат какви ли не зъболекари." Истината е, че японският народ няма време за оплакване на собствената съдба. Предизвикателствата на деня са многобройни и далеч по-важни от отчаянието. Умрелите трябва да бъдат погребани, бездомните се нуждаят от покрив над главата и топла храна, а борбата срещу катастрофата в АЕЦ "Фукушима 1" още не е приключила. Западният възторг от спокойствието, дисциплината и реда на японците се усилва още повече, когато катастрофата се сравнява с други подобни бедствия - например урагана Катрина през 2005 година, когато се надигнаха хаос и мародерство, а козовете бяха в ръцете на по-силните и по-богатите.
Поредното потвърждение за самоотвержената смелост на японците са и "героите на Фукушима" - 50-те мъже, които се борят срещу фаталната авария с ясното съзнание, че шансът им за оцеляване е почти нулев. И все пак, колкото и неоспорима да е жертвоготовността на спасителите, не бива да им приписваме чак неповторим героизъм, защото етосът на помощта е познат на всички континенти. В САЩ например до ден днешен празнуват самоотвержения подвиг на пожарникарите, осмелили се да влязат в сградата на Световния търговски център на 11 септември 2001 година.
Да си наясно с преходността на тленното
За да разберем японците, трябва да се вгледаме по-внимателно не само в днешната трагедия, но и в историята на островната страна. Вярност, лоялност и готовност за саможертва са ценности, познати на островните жители още от времената, когато самураите са били готови до последния си дъх да следват и защитават честта на своя господар. Освен това японците никога не са живели с химерата, че имат стабилна почва под краката си. Земетресения, тайфуни и цунамита са неразделна част от тяхната цивилизация и затова те са наясно за преходността на тленното. Най-ценното шинтоистко съкровище - Великият олтар Исе - всеки 20 години бива разрушен и след това отново трябва да бъде издигнат.
Погрешно би било да се смята, че японците не тъгуват. Но погледната през призмата на историята, страната няма друг избор, освен да привикне към внезапните природни стихии. Японците се смеят и тъгуват както всеки друг човек, но се въздържат да дават израз на чувствата си пред обществото. Когато при трагична новина по японските лица забелязваме лека усмивка, тя е просто проявление на определена социална техника. Тя се корени във възпитанието на японците, поставящо ясна граница между личната и обществената сфера.
В страната на изгряващото слънце
Днес, в тежките дни след катастрофата, виждаме лицето на японеца за пред обществото - спокойно и умерено емоционално. То изразява една от най-централните за японеца добродетели - търпението, издръжливостта. Това е подход, с който се гарантира нормалното съжителство в едно гъсто населено място.
За японеца да запазиш спокойствие е равнозначно на това да не биеш на очи. Да не биеш на очи пък значи да не притесняваш другите, като същевременно оставаш част от общността. В страната на изгряващото слънце социалните норми стават част от живота на човека още в ранна детска възраст. Ориентацията към групата, йерархията, почитта към по-възрастните играят огромна роля. Това обаче не означава, че в Япония съвсем го няма модерният индивидуализъм. Просто за японците индивидуалният успех е точно толкова важен, колкото и успехът на групата.
