Съединените щати в Близкия изток – слабост или нов реализъм?
Съединените щати в Близкия изток – слабост или нов реализъм? / netinfo

Всички вече знаят, че САЩ имат сериозни проблеми в Ирак. Тези проблеми не се ограничават с неумолимото увеличение на броя на цивилните жертви. Дори когато Америка се опитва да направи нещо добро, например да издигне бариери за защита на уязвимите зони на Багдат, хората се присмиват. Неотдавнашно проучване на общественото мнение показа, че според три четвърти от иракчаните смятат че САЩ играят "негативна роля" в тяхната страна; повечето от тях искат американските войски да си отидат. Продължаващата борба на президента Джордж Буш с неговите опоненти - демократите в Конгреса - за графика на изтегляне на американските войски засилва усещането в Близкия изток, че администрацията САЩ е притисната до стената.

Но проблемите на САЩ в Близкия изток не свършват на иракската граница. Проучване на общественото мнение в четири мюсюлмански държави (Египет, Мароко, Пакистан и Индонезия) миналата седмица показа, че според 79 на сто от анкетираните целта на Америка е да разедини и отслаби мюсюлманския свят. Голямо мнозинство от хората иска американските войски да напуснат всички ислямски държави. Най-учудващото е, че в Египет - един от най- близките съюзници на САЩ в арабския свят - 91 на сто от анкетираните подкрепят нападенията срещу американски военни в Ирак и Афганистан.

Подобни настроения се проявяват не само в неофициални разговори, а и в поведението на правителствата в региона, в това число и в на традиционно обвързаните с Америка страни. Недоволството от единствената велика сила, подсилено от усещането, че поражението в Ирак е изтощило волята й, засилва съпротивата срещу американската политика и насърчава и други да покажат ноктите си. По широка гама от въпроси - от иранските ядрени амбиции до непримиримостта на Судан за Дарфур, от арабско-израелския конфликт до въпроса за демократичните реформи - натискът върху местните правителства да изпълнят американските желания често е по-малък от натиска върху администрацията на Буш да възприеме по-умерена политика.

През последните години, Америка категорично, а според някои арогантно, отказва контакти с държави или структури, които счита за враждебни. Подтикнат от европейските си съюзници, миналата година Буш все пак се съгласи, че по принцип Америка ще преговаря директно с Иран, но след като ислямската република спре обогатяването на уран в съответствие с международните искания. Признавайки, че Иран не може да бъде пренебрегнат, американската администрация работи усилено, за да привлече Техеран към многостранните преговори за Ирак, въпреки че до последния момент не беше ясно дали дали Иран ще присъства на международната конференция, състояла се на 3 и 4 май в Египет.

Америка все още критикува Сирия, че се намесва в Ирак и в Ливан. Но отношенията на Сирия с Европа и с арабските държави, включително и с Ирак, се подобряват. Въпреки възраженията на Белия Дом, делегация от американския Конгрес наскоро посети Дамаск. Вероятно е въпрос само на на време Сирия, която е най-близкият съюзник на Иран в региона, да излезе от изолацията.

В палестинските територии едногодишният бойкот, чийто инициатор бяха САЩ, не успя да свали избраното правителство, начело с радикалното ислямистко движение Хамас. Това накара Саудитска Арабия да се намеси, като изигра ролята на посредник в сформирането на ново правителство на националното единство, в което което Хамас вече няма пълен контрол, но въпреки това запази непримиримата си позиция към Израел. Въпреки несъгласието на Израел американската администрация поднови отношенията с палестинското правителство, макар да избягва министрите, свързани с Хамас, и да залага на предпочитания от САЩ посредник - палестинския президент Махмуд Абас. Макар че отказа да приеме сериозно арабските мирни инициативи, лансирани за пръв път през 2002 г., миналия месец администрацията на Буш активно подкрепиха подновяването й по време на арабска среща на високо равнище.

Промяна претърпя и американската политика към Судан претърпя промяна, макар и само в тактическо отношение. След продължително настояване правителството в Хартум да приеме солидно присъствие на умиротворителни сили на ООН в Дарфур,

Америка накрая се примири със споразумение за далеч по-малък по численост контингент под "хибридното" командване на ООН и Африканския съюз. Отстъпката, направена от Судан, се дължеше повече на натиска на Китай, а не на САЩ. В същото време Буш обяви, че Америка ще наложи редица санкции на Судан, ако правителството в кратък срок не "изпълни задълженията" за Дарфур.

Може би най-очевидната промяна е свързана с демократичните реформи. Веднъж натрапена като "прогресивна стратегия за свобода", американската политика се състоеше в оказването на натиск върху репресивните режими да отворят политическо пространство, с надеждата, че демокрацията е най-сериозното препятствие за екстремизма от типа на Ал Каида. Такъв натиск преди няколко години изглежда успя да постигне някакъв успех, като накара някои някои еднолични режими да приемат някакво подобие на избирателна система.

В последно време политическият прилив като че ли се обърна срещу реформите. Някои правителства решиха, че Америка лае, но не хапе, докато в други държави, отчитайки резултатите от наложената от САЩ демокрация в Ирак, решиха, че е малко репресивност би била добра цена за постигане на социален мир.

Сирия, например, скоро осъди на пет години затвор най-известния си защитник на човешките права заради "разпространяване на невярна информация". Едва зародилото се реформистко движение в тази страна затихна, тъй като активистите му се уплашиха, че ще бъдат набедени за подставени лица на САЩ.

Много сирийци, чувствителни към собственото си религиозно и етническо многообразие и уплашени от сектантското насилие в съседен Ирак, реагираха пасивно на последните строги мерки на правителството им.

Египетското правителство изглежда с удоволствие продължава да държи в затвора по скалъпени обвинения Айман Нур, конкурент на Хосни Мубарак на последните парламентарни избори в Египет през 2005 г., само, за да покаже, че може да парира упреците на САЩ. Реформите в абсолютната саудитска монархия замряха напълно спряха, но от Вашингтон не се чу дори звук на протест.

Може би още по-сериозен проблем от прекършените американските надежди е недоволството, което започна да набира сила в правителствата на регионалните съюзници на САЩ. Турция, например, едва ли е имала такива противоречия с Америка от присъединяването си към НАТО през 1952 г. В политиката си спрямо Ирак Анкара в много по-голяма степен споделя мнението на Иран и Сирия поради тревоги, свързани със собственото й голямо и непокорно кюрдско мнозинство. Египет и Йордания също са тясно обвързани със САЩ, но техните правителства са принудени непрекъснато да парират критиките на такива популистки и анти-американски настроени противници като Мюсюлманското братство.

Въпреки всичко, следите от военното присъствие на САЩ в региона са осезаеми. За богатите на петрол и рядко населени монархии в Персийския залив САЩ е важен защитник. Американците поддържат тесни връзки с Бахрейн, Кувейт, Оман, Катар и

Обединените арабски емирства и все още усилено утвърждават военното си сътрудничество с редица държави в района на Сахара в тяхната война срещу ислямския тероризъм. Египет, Йордания и Израел все още разчитат на американската помощ продължават да бъдат символи на факта, че приятелството със САЩ носи много облаги. Въпреки появата на Европа, Китай и Индия като политически сили, нито една от тях няма средствата или волята да се заеме с решаването на проблемите, която единствено Америка успява по традиция да играе в района.

Дали тези промени в американската политика разкриват слабост, гъвкавост или нова форма на реализъм? Тъй като нео-консерваторите във Вашингтон преминават на заден план, Държавният департамент, начело с Кондълиза Райс, може би възприема по-малко агресивна политика в региона. "Те осъзнаха, че многостранният подход може да бъде по-ефективен", заяви арабски посланик. (БТА)
Последвайте ни

Коментар