В разгара на световната криза и броени месеци преди изборите най-сетне властта вчера се взе в ръце да обсъди с какво да помогне на сектора, благодарение на който се наричаме туристическа държава. Резултатът очаквано не е кой знае какво понеже от години, въпреки че се бием в гърдите с развит туризъм, пари за реклама не се дават, нито пък е имало заседания на правителството, на които по същество да се говори какво да се прави, за да се подпомогне секторът, който дава около 15% от брутния вътрешен продукт на страната.
По отдавнашна традиция шефът на туризма в България е натирен да се оправя както знае с оскъдния си бюджет. Резултатът от това е видим за всички. Държавата до такава степен не помага на туризма, че и за нищо не му пречи. Частната инициатива се развихри до такава степен, че ако в началото цъкахме от удивление какви хубави неща могат да се натворят и у нас, вече в ужас онемяваме пред бетонните гледки по красивото ни иначе Черноморие. И понеже нито се помага, нито се пречи – в блъскащите ни в главата с огромността си хотели и в заведенията покрай тях се нарои персонал, който има общо с обслужването на клиенти колкото аз с ядрена физика. Важното, обаче, беше, че кипи строителна дейност, която тласка икономиката напред, подмамват се неориентирани чужденци да си купят апартаменти до плажа и безработицата се стопява пред очите на социалния министър.
И още – дошлите посред зима на лятна почивка германци престанаха да се оплакват от шума и прахоляка от съседния на хотела им изкоп, защото просто всички изкопи вече са запълнени и някой и да иска вече нямаше къде да строи. Ех, че времена настанаха. Не смогвахме да отчитаме колко много германци, британци и други чуждоезични плажуващи са дошли тъкмо у нас. Българите никой не броеше, понеже не беше важно. Но ето, че времената се промениха и както се казва на жаргон – палачинката се обърна. С достигането на световната криза и до нашия черноморски бряг, изведнъж собственици на хотели и ресторанти се сетиха, че е май време да започнат да броят колко българи ще благоволят да им влязат в обектите, защото другите са го по-закъсали повече от нас и може този път да не хванат чартъра.
И така правителството седна да мисли как да закара на българското море всички онези наши съграждани, които отдавна са разкрили прелестите на гръцкия и турския морски бряг. И какво измисли – че понеже пак няма пари за туризъм е добре шефовете на държавни ведомства и частни фирми да стимулират служителите си да идат на почивка у нас. За частните как да е.
В министерствата обаче се оказа – пари за тая работа няма. Но се сетиха, че има един фонд със странното заглавие „Социално, битово и културно обслужване”, от което по принцип се дават два пъти годишно пари за прилично облекло. И сега чиновникът трябва да избира между море или костюм, понеже средства в допълнение няма. Ако го погледнем откъм харчене на нашите пари от данъци – добре. Те няма да се пилеят за почивката на служители, на които ние плащаме заплатите. Какво обаче ще се случи на практика? Ако човек твърдо смята да ходи на море въпреки кризата и се зарови в цифрите на офертите – не е много сигурно дали ще дотича при началника си да му каже онези пари за костюма да си му ги даде, за да отиде на родното Черноморие. По-скоро ще извади някоя близкочужбинска прилична оферта и ще запраши на юг от България. Така ще е сигурен, че сервитьорът няма да му се мръщи, а човекът на рецепцията ще знае точно защо е поставен там и няма да го гледа лошо само защото не показва германски или британски паспорт. Отгоре на всичко и без да си резервира почивката 3 месеца в аванс, ще разчита на прилични цени. А накрая върху хубавия загар ще си сложи новия костюм, който е купил с пари от оня фонд със странното име.
Защитата на родното може и да излиза на мода в развитата част на света, но ние тъкмо тръгнахме по пътя на безмилостния капитализъм и ни хареса да купуваме онова, което ни е изгодно и ни се предлага с усмивка, а не онова, което някой ни принуждава да вземем по силата на убеждения, които не са наши.
