Винаги съм си мислил, че социалистическата идея е толкова ценна, че затова се барикадира. Или зад берлински стени, или партийни домове, или зад милиционерски щитове. И колко хубава дума е „барикада”, и колко хубава може да бъде една барикада сама по себе си!
Отворете всеки тълковен речник и ще откриете, че барикада значи предмет или структура, която създава бариера или препятствие, чиято цел е да попречи на трафика да се движи в желаната посока. Ами да. Колко точно казано.
Може и първите барикади да са били по улиците на Париж още от Деня на барикадите, 12 май 1588 година, но истинското им усъвършенстване идва в комунистическите години на 20-и век. И тъй като барикадите по същество са градско образование (на село си имат комбайни), те били издигнати в градовете. „Да отидем на барикадата” е другарски апел, който носи огнен революционен заряд. А и самата барикада може да бъде всичко, от дебелата стена на исполинската фигура на партийния дом до свирепо охраняван граничен пункт.
Ако има “година на барикадите” това без съмнение е 1968, когато вълна от улични протести залива Европа. Именно през 1968 година излиза песента на Джон Ленън Revolution, която носи духа на онези дни. По улиците са синовете и дъщерите на всички, които вярвали в лявото, старото ляво. Едни комунисти, други социалисти, останалите пацифисти, млади философи, феминистки или обикновени либерали, обикновени марксисти, а може би и обикновени хора.
По улиците били студентите, които се бунтували срещу системата. Те твърдели, че трябва да се прави любов, а не война. Че не трябва да се вярва на никого над 30 годишна възраст. Че целият свят нас гледа. Че цветята, музиката, LSD и рокендролът не пречат на протестите, а помагат.
Интересното в случая, поради което днес си говорим за барикади, няма общо с това дали действието се развива зад барикадите на Прага, Париж, Москва или София. Интересно е участието на хората, разположението на барикадите и повторяемостта на събитията. Веднъж барикадите парализирали работата на френското правителство, друг път административни сгради в Лондон били окупирани от студенти, съветски танкове се разхождали из пражките улици или информацията била скривана зад дебели стени.
Барикадите идват в различни форми, цвят и състояние. Създадени на улиците и защитавали студенти, те се обърнали от другата страна на монетата и били превърнати в стени на партийни домове, защитаващи правителства.
Трудно ми е да повярвам, че в Прага днес може да има барикади. По време на посещението на Барак Обама и лидерите на европейските страни барикади нямаше. Движението беше свободно, като в думата “свободно” влагам един по-особен смисъл. Полицията беше невидима, очевидно е, че жителите на Прага не обичат барикадирането и биха въстанали срещу него. Сигурен съм, че и Путин да беше дошъл, пак нямаше да има барикади.
В София обаче си обичаме барикадите. И миналата седмица, без Обама и лидерите на европейските страни, столицата беше барикадирана. И всички чакаха нещо да се случи от руската страна, информация някаква да дойде от руската страна.
А всички забравят, че по традиция от руската страна нищо не може да дойде, защото на 26 април тя винаги се барикадира и не казва нищо. Същото е и на 27 април. Излиза се с някакво становище едва на 28 април, т.е. днес.
На 26 април 1986 година се случи аварията в Чернобил. На 27 април беше отказана информация (в днешно време това звучи като Медведев отказа да приеме Станишев), а на 28 април беше спусната малко информация (в днешно време това звучи като Медведев прие Станишев).
И ето, днес, 28 април, чакаме барикадиралата се както винаги руска страна да каже какво се е случило в Чернобил, разбирай Медведев и Путин да съобщят на Станишев какво според тях се е случило и какво трябва да се случи занапред. Звучи тъжно, но е истина – 28 април е денят, в който една руска информационна барикада рухва, за да се появи друга.
И така ще бъде винаги.
