Да, взех назаем от Либия. През април 2006 г. имахме само обещания – от Европейската комисия, правителствата на държавите от ЕС, България, САЩ и частни компании. Беше поставено и условие – тези обещания ще бъдат изпълнени, ако българските медици се завърнат в София. В началото на юли тази година започнахме да организираме нещата – отворихме банкова сметка, за да сме готови да събираме средствата във фонда. В последния момент обаче на 15 юли семействата от Бенгази заявиха, че те няма да бъдат удовлетворени от обещания да им бъде платено, а че искат да видят с очите си парите, чековете. Искаха да им бъде платено преди да подпишат документа, с който се отказват от смъртното наказание. Без това отмяната на смъртните присъди от Висшия съдебен съвет нямаше да може да стане.
Проблемът беше, че ние не можехме да направим и крачка напред без да имаме парите, а точно в този момент нямахме достатъчно време да съберем обещаните по-рано пари от различните донори. Ето защо ни се наложи да вземем парите назаем от Фонда за икономическо и социално развитие на Либия. Сумата от 1 милион долара за всяка жертва бе договорена между правителството и семействата от Бенгази, а не от международната общност. Това беше една допълнителна трудност. Всичко, което направихме, бяха сложни операции, които много трудно можеха да бъдат обяснени на външния свят. Това обаче не променя същността на фонда – той е хуманитарна организация, която не изплаща компенсации, а хуманитарни помощи и постъпленията в него са доброволни.
Кога фонд „Бенгази” ще върне парите на либийската държава? Няма краен срок по простата причина, че работата на фонд „Бенгази” не е ограничена във времето. Сумата ще бъде възстановена на Либия, когато съберем даренията. Изнудвала ли е либийската власт някои от частните компании да внесат пари във фонда? Не, всички компании казваха, че правят това по хуманитарни подбуди. Ставаше въпрос за сравнително малки суми пари, не говорим за милиони, а за десетки или стотици хиляди долари. Всички тези компании казваха, че ще преведат парите, когато българските медици бъдат освободени, защото не искаха бизнесът им да се обвързва със СПИН-процеса. Някои от тези компании въобще нямаха никакъв бизнес в Либия. Какво спечели и какво загуби ЕС от споразумението с полковник Кадафи? Споразумението, което подписахме в малките часове на 24 юли на летището в Триполи, е проект за бъдещите отношения между ЕС и Либия. То съдържа „списък от покупки”, който ще бъде включен в новото споразумение с Либия. Преговорите по това споразумение ще продължат според стандартните процедури на ЕС. Европейската комисия трябва да обсъди всички въпроси със страните членки, а след това трябва да получи мандат за преговори. Процесът започва този месец и най-вероятно ще завърши след няколко серии от разговори – три или четири. Аз самият ще председателствам поне едната от тях – в Брюксел или Триполи. Това, което печелим, е реинтегрирането на Либия в международната общност. Либия също печели от това. Не си и помисляйте, че Либия има нужда от 10 или 100 милиона долара! Те нямат нужда от пари, а от модернизация – политика, институции, обучение. Те искат това. Смятате ли, че развръзката беше достойно за всички страни? Да, това е ситуация, в която няма унижение. Няма победители и няма победени. Вероятно от дистанцията на времето всичко това не прилича на майсторство на дипломация. Знам това. Когато започнахме да преговаряме имаше медици, които очакваха да бъдат екзекутирани и хора, които бяха отчаяни, защото децата им не получават необходимите медицински грижи. Мисля, че на финала постигнахме това, което искахме. Запазихме своите принципи. Защо 5 минути преди френският правителствен самолет да отлети от Триполи не сте бил сигурен, че на борда му ще се качат българските медици?Идвахме в Триполи два пъти през 2006 година. Бяхме толкова близо до надеждата за освобождаването на медиците през април и декември и след това бяхме разочаровани. Всички ние добре помнехме горчивите спомени за възможен провал в последната минута. Освен това по време на финалните преговори непрекъснато се сблъсквахме с трудности. Ще ви дам пример. Бяхме се договорили, че аз ще се разпореждам с затворниците, когато те бъдат освободени, полицейския ескорт и всичко останало. И изведнъж те ми казват – „Не, не може да се разпореждате с това!”
Ето защо, докато не видяхме полицейските коли на пистата, ние не знаехме кога и как българските медици ще бъдат събудени, какво ще им бъде казано. Беше незабравимо преживяване. Говорехме си с пилота на самолета, когато видях полицейските коли – бяха 4 или 5. Беше около 5 часа сутринта. Казах си: „Ето ги!” Но се оказа само охраната. Трябваше да чакаме чак до 6 часа, когато медиците най-сетне пристигнаха. Имаше божия намеса, помощ свише!
