Люк Бесон за детството, киното, критиката и Жан Рено
Люк Бесон за детството, киното, критиката и Жан Рено / снимка: Sofia Photo Agency

Хотел „Хилтън”. 4 часа следобед на 28 март. Люк Бесон дава сигурно 15-то си интервю за деня. Асистентката му непрекъснато влиза и излиза от една малка стая, в която се провеждат интервютата. Всеки път му носи нова чаша чай. Понякога той не харесва самата чаша, в която е налят чая и я връща. И това не е каприз на звездата Люк Бесон. Това е просто предпочитанието на един нормален човек в каква чаша да пие чая си. Нима вие не подбирате у дома си чашата, в която да си пиете сутрешното кафето?

Въпреки, че повече от 5 часа отговаря на всевъзможни въпроси Люк Бесон е усмихнат, не е изгубил чувството си за хумор, дори се закача с журналистите. Някъде към 17 часа идва ред и на интервюто за „Дарик”.

Твърдо решени сме да не питаме Люк Бесон за връзката му с Мила Йовович, за мотива му да пише книги за деца, и за това какво му харесва най-много в режисьорската професия. Връщаме го в детските му години. Караме го да разкаже историята за негово начало в киното. А той умира от кеф и обяснява:

Когато бях малък първите филми, които гледах бяха класическите стари филми на Дисни. По онова време нямаше DVD – та и такива неща. Само един-два канала по телевизията, пък и там не даваха кой знае какво. Така че веднъж годишно, точно на Коледа, нямах търпение, не можех да дочакам да отида да гледам новия филм на Дисни. Премиерите им бяха все по Коледа. И така, аз отраснах с всички класики – “Снежанка”, “Бамби”, “Книга за джунглата”, “Пепеляшка”.

Добре, а уестърни някакви нямаше ли?

Не. Първите ми години на зрител бяха посветени само на филмите на Дисни. И то само по един филм годишно. Такава беше традицията в семейството ми. После започнаха да се появяват и други филми…но киното, киносалона беше много далеч от дома ми и нямаше как ходя често на кино. Просто не ставаше.

Кога започнахте да ходите по-често?

Ами всъщност, когато реших да правя филми. Бях на 17, когато реших да се занимавам с кино. Отидох във филмовото училище, там трябваше да ме препитат, да ми зададат няколко въпроса. Всичко продължи едва 30 секунди. Дадох грешен отговор на въпроса кои са любимите ми режисьори. Когато ме чуха какво отговорих, веднага ми казаха – не, не, не ставаш, можеш да си ходиш. И затова, че не можах да отида в кино-академията, реших да се уча от гледане на филми. 2-3-4 на ден. Плащах за един билет, а после се промъквах и на следващата прожекция и на следващата и така цял ден. Смешното е, че научих много повече от лошите филми, отколкото от добрите. Така е, защото хубавите филми не мога да ги разбера как са направени. Аз се потапям в тях, не виждам детайлите, не виждам техниката. В лошия филм обаче виждаш осветлението, грима, микрофоните. В тях не се потапяш. Казвам си – не трябва така да се прави, грешно е. Та, тогава бях на 17. Бях решил вече твърдо да стана кинаджия. Влюбих се. Влюбих се в снимачната площадка. Пътуването, звука, светлината, костюмите...Това е мястото, на което исках да бъда. На площадката. Не съм искал веднага да ставам режисьор. Надявах се един ден да съм, да кажем втори асистент или нещо такова. Но това беше мястото, на което исках да бъда. Знаех, че животът ми ще е свързан с киното и сцената.

Казвате, че сте дали грешен отговор на въпроса кои са любимите ви режисьори. Какво отговорихте, че ви отпратиха?

О, по това време във Франция моят отговор беше Мартин Скорсезе, Стивън Спилбърг, Джордж Лукас. Правилният отговор беше съвсем друг. Та така – аз сбърках.

Остава ли ви време днес да ходи на кино и да гледа филми?

Имам правило – никога не се насилвам. Никога не се пришпорвам. Така че не гледам чак толкова много филми на DVD или по телевизията. Почти никакви не гледам вкъщи. Но ходя на кино, защото усещането е друго. Знаете – магията на тъмния салон, големият екран, звукът навсякъде около теб. Това не можеш да го получиш вкъщи. Така че искам истинско кино преживяване. Когато гледаш филм на DVD вкъщи, ти всъщност виждаш само половината от филм. Да, половината. Истинското, цялото усещане е само в киносалона. Ходя да гледам онези филми, които ми се гледат. Точно както всички останали. Появи ли се филм, който искам да гледам - аз съм си редовен зрител. Купувам си билет и отивам. Така че всъщност гледам 2-3 филма на месец. Толкова 2-3. Не повече.

Четох някъде, че смятате да спрете след 10-тия ви филм. “Артур и минимоите” е 10-тият. Няма да ви питам дали смятате да продължите. Ще ви помоля, съвсем искрено, да продължите.

Знаете ли, във Франция има една стара поговорка. Когато няма какво да кажеш, по добре си замълчи. Така че работата не е в напускане, пенсиониране. Аз не бягам. Просто след 30 години снимане на филми, аз съм уморен. Не съм сигурен, че мога да направя нещо ново, нещо свежо. Страх ме е да не се повторя. Например, да не кажат, че правя нова “Никита” или “Леон”. Сложно е. Искам да съм честен с хората. Ако ще ви каня да гледате мой филм, ако искам да ви обърна внимание на нещо за два часа, ще ми се да съм сигурен, че има смисъл да ви каня, да ви отнема тези два часа. Но ако усещам, че не мога да го направя. Разбирате, нали…Да кажем, ако ще започвам състезание искам да съм сигурен, че имам сили да спечеля и ще спечеля. Ако преди състезанието знам, че нямам сили да спечеля и ще загубя, тогава изобщо няма смисъл да участвам. Ако имаш усещане, че ще спечелиш, а вземеш, че загубиш – не е страшно. Такъв е животът. Но поне трябва да имаш такова усещане, че ще спечелиш.

Пука ли ви за критиката? На някои критици не им хареса “Жана Д`арк”.

На някои от тях да, хубаво. И какво от това. Други го харесаха. Но това е нормално да ме питате. Каква е връзката с критиката. Ами истината е, че изобщо не ми пука…правя филми за хората, не за критиците и това е. Не ме интересува. Хората често ме заговарят за филмите ми – “Леон”, “Синята бездна”... Казват ми: Боже, гледах “Метро”, когато бях на 16, “Жана Д`арк” е истинска лудост и други такива дрън-дрън. Правил съм ги тези филми преди 15 -20 години, а хората още говорят за тях. А голяма част от критиците, които пишеха тогава, съвсем изчезнаха. Дори не знам пишат ли, не пишат ли. Това с критиката е особен ефект. Критиците имат една седмица игра. Това е седмицата между предпремиерата и редовните прожекции за публика. В тази седмица те започват не само да играят, но и да преиграват. Олеле, този филм става или о не, не става, работи, не работи. Всички са малко възбудени тогава, но е добре да се гледа малко в перспектива. Само 6 месеца по-късно перспективата се сменя, друга е. Понякога срещам журналисти след години и те ми казват – Боже, направо не ми го побира главата. Писах това и това, бях ядосан, държах се лошо, обаче след време пак гледах филма. Боже, бил съм толкова глупав. Защо съм го писал. Ама идва от възбудата на премиерата. Тя прави хората да мислят малко по-различно. Чакайте, ще ви дам един пример. Да кажем, в една стая влиза чудно красива жена, а в стаята има 15 мъже. И всичките тези 15 мъже ще се опитат да й се харесат, да я прелъстят. Ще се скарат, ще се сбият един с друг, искам я аз, не за мен е. Но я има един, я не, който да огледа жената и да си каже – не ме интересува сексуално, не ме възбужда, искам да знам добър човек ли е, може ли да живееш с нея.

Време е за последния ни въпрос. Скорсезе има своя Робърт де Ниро, вие вашия Жан Рено. Какво е толкова специално в Жан Рено, защо той е вашата муза?

Струва ми се съвсем нормално да е така при режисьорите. Да имат добра вместимост с някой актьор. Много зависи от това кога ще се срещнете. Аз започнах моята кариера, когато започваше и Жан, така че най-малкото не беше скъп навремето. Той имаше нужда от мен, аз имах нужда от него. Ние бяхме добри приятели. Така че ние известно време вървяхме заедно. И после, след няколко филма, ние вече не знаехме какво да кажем заедно. Всичко бяхме казали. Същото е и със Скорсезе и де Ниро сега. Но това между актьорите и режисьорите е като срещата на ябълката със захарта. Става хубаво сладко. Така че това е добра среща, когато се получи.

* Люк Бесон беше в България, за да представи новия си филм “Артур и минимоите”.

Последвайте ни

Интервю