Тази седмица в Китай тече смяна на властта. Докато целият свят беше хипнотозиран от 6-те милиарда долара, които се прахосаха по време на преизбирането на американския президент Барак Обама, голяма част от земното кълбо пропусна немаловажния факт, че в най-голямата по население държава в света също предстои смяна на властта, при това цялостна, и още по-важно - с 10-годишен мандат. Само след ден, на закриването на 18-ия Национален конгрес на Китайската комунистическа партия ще бъде оповестен не само новият президент, но също така и новият премиер, както и новите членове на кабинета - т.нар. Постоянен комитет на Политбюро на ЦК на ККП. Те ще поемат властта през март 2013 г. и ще ръководят държавата до 2023 г. Но пък фактът, че малцина разбраха за тези неща, може би свидетелства по-скоро за причината китайският народ да се слави именно със своята скромност.
Малкото, което ние получаваме като информация за тази необятна държава, често има общо с погазването на човешките права, държавната централизирана социалистическа икономика, датираща от времето на "Големия скок напред" на Мао Дзъдун, и ролята на Китай като "Световния завод". Верни ли са, обаче, представите, които имаме за тази държава - потомък на една от най-древните цивилизации? В Китай, все пак, са се родили безброй изобретения, които до ден днешен са жизненоважни за световната цивилизация - хартията, печатането, барута, компаса, доменната пещ, банкнотите... Списъкът е почти неизчерпаем. Възможно ли е наистина това бившо величие в днешни дни да бъде сведено единствено до страха от евтини китайски стоки, заливащи западните пазари, или по-скоро всичко това е една огромна пропаганда, породена от един друг страх, а именно, че могъществото на китайския дракон се завръща и, може би, вече отдавна е задминало това на Америка и на Европа?
Народна република Китай е в процес на огромни икономически и социални промени, които текат вече повече от 20 години. Макар и официално идентифицираща се като комунистическа държава, повечето политолози са на мнението, че Пекин "изповядва" една много по-чиста и сполучлива форма на капитализма, отколкото самоназоваващите се за капиталистически страни, като например Щатите. За да разберем какво можем да очакваме през идното десетилетие, а и отвъд него, от икономическата суперсила Китай, Дарик се свърза с един от най-добре запознатите политолози по този въпрос. Доктор Ензе Хан преподава китайска политология в лондонския "Университет за ориенталски и африкански науки" или SOAS, който е сред най-уважаваните университети за източно-азиатски науки в Европа.
Обяснете значението на настоящия 18-и Национален конгрес и на предстоящата смяна във властта?
Основна разлика между бъдещите лидери и отиващите си е, че встъпващите в длъжност са израснали по време на Културната революция на Мао Дзедун през 60-те и 70-те години на миналия век. Това са били едни много сложни политически времена и този техен житейски опит има силно влияние върху това как възприемат световната политическа реалност. Това вероятно ще означава, че ще бъдат особено загрижени за стабилността в страната. От икономическа гледна точка не предвиждам много големи промени. Китайската икономика така или иначе вече е започнала да премества фокуса си от чистия износ на стоки към това да е по-ориентирана към нуждите на домашния пазар и на китайските потребители.
По какъв начин личните качества, характерът и особено обучението на бъдещите лидери, ще се различават от тези на отиващите си?
Въпреки че не знаем точните личности, които ще бъдат оповестени в последния ден на конгреса, много от тях все пак ще бъдат технократи и ще са от обикновен, а не от партиен произход. Това е голямата разлика. Вероятният премиер Ли Кецян, например, е доктор по икономика, завършил Пекинския университет. И въпреки че вероятният бъдещ президент Си Дзинпин е син на един от основателите на комунистическата партия, той също е висшист, инженер химик. Основното нещо, което трябва да се знае, е, че това поколение лидери не са били революционери, каквито са били първите поколения, и имат много по-различен подход що се отнася до управлението на икономиката и на обществото. Затова и мисля, че има много повече общо между настоящите две поколения, отколкото между отиващото си и предишните.
Студената война завърши преди 20 години. Доколко е повлияло по-голямото световно спокойствие на китайската политика?
След края на студената война имаше много голяма несигурност в комунистическата партия в Китай, но пък тя успешно се адаптира към новата световна реалност. Самата партия е правила собствени проучвания за взетите през годините поуки, така че тя се интересува. Трябва да помним, че китайската компартия изобщо не е комунистическа партия в стриктния смисъл на думата, а има изцяло капиталистически елементи. Съзнанието на партийците в годините след Студената война е било обзето до голяма степен от усилия да останат на власт, а това неизбежно е означавало, че и от икономическа гледна точка са били принудени да загърбят чистата комунистическа идеология. По този въпрос всъщност няма много спор - че китайската икономика трябва да стане капиталистическа и политиката на партията в момента се базира именно върху подобряването на стандарта на живота на китайците.
Споменахте капитализма, в Китай той много интересно се сработва с комунизма. Тези две идеологии по принцип се считат за противоположни. Колко сполучливо се сработват те и как са успели да го направят?
Хората често определят китайската система като "държавен капитализъм", т.е. капитализъм с голямо участие на държавната власт. Това не е уникално китайско изобретение, има много примери в историята. В Япония, например, след Втората световна война, имаше много силно участие на властта в икономиката. В много авторитарни държави също има подобни системи. Така че не е чак толкова противоречиво съжителството между капитализма и една авторитарна система.
Кои са собствениците на големите корпорации в Китай, като например големите автомобилни и компютърни производители? Вероятно са свързани по някакъв начин с Партията?
Най-големите фирми в Китай са държавна собственост, но никой не знае точната им структура. Някои икономически учени твърдят, че въпреки мащаба им и връзките им с правителството, те все пак функционират като всички други корпорации. Имат си борд на директорите, в тях са инвестирани чужди пари. Това е особено вярно за големите банки. Не знам какви са точните взаимоотношения между борда и държавата, защото, въпреки че държавата има пряк контрол над управлението им, ежедневното им функциониране все пак се ръководи от частните инвеститори. Това са си корпорации, чиято цел си е изкарването на печалба. Това е и основната разлика с индустриите в ранните години на Народната република, където основата беше плануваното производство.
Кога започна да се появява средната класа в Китай?
Китайската средна класа се отличи като отделен слой в обществото преди по-малко от 20 години, около средата на 90-те. В тази класа се отразява един особен новобогаташки манталитет, тъй като за всички хора понятието е сравнително ново. Виждат се, например, все повече китайски туристи из света, които харчат по много, което си е присъщо за средните класи в много държави.
Как се отнася Компартията към общественото мнение? Има ли диалог с хората?
Според мен, няма реален диалог. Има контрол над информацията, но за сметка на това с растежа на интернет и микроблоговете, държавата все повече се озовава в положение, в което е принудена да предприема някакви действия. Наскоро, например, имаше протести в град Нинбо против разширяването на местния нефтохимичен завод и с помощта на интернет кампанията държавната власт беше принудена да отстъпи. Много често става въпрос за ситуации тип "котка и мишка" между държавата и обществото, но като цяло и въпреки цензурата в страната, според мен, съществуват все повече действащи канали за достъп до информация и хората успяват да повлияят на правителството. Това е един много положителен ефект от развитието на китайската социална сфера.
В днешно време даже има дисиденти, които се пускат от затвора и които свободно качват свои послания в интернет, почти безнаказано. Има ли съзнателно усилие от страна на правителството да се представя като по-дружелюбно?
Зависи от гледната точка. В сравнение със ситуацията от преди 20-30 години със сигурност е по-добре. Но в сравнение с много други държави днес - по-скоро не. Според мен обаче на правителството много не му пука за репутацията му в това отношение. Много често тактиката му против дисидентите е да ги изгони от държавата. Така, чрез физическото им отдалечаване, популярността им затихва. Нобеловият лауреат Лю Сяобо, например, беше принуждаван да напусне държавата, но той отказа и затова беше изпратен в затвора. Като цяло - да, държавата се интересува от общественото мнение. В същото време обаче знае, че международните й партньори винаги ще намерят за какво да я критикуват и е свикнала на това. Така че до голяма степен може да се каже, че невинаги се интересува от международния отзвук. Според мен, именно това е един от основните фактори, които пречат на промяната в Китай, т.е. щом така или иначе ще бъдат критикувани, за какво да се променят?! Това, като че ли кара властта да се заинати.
Споменахте интернет. Въпреки огромните промени в обществен и технологичен смисъл, все още съществува цензурата. Известно е понятието за "Великата китайска защитна стена" ("Great Firewall of China") в интернет пространството, резултатите в китайската версия на Google са доста по-ограничени. Колко цензура има реално и доколко тя играе роля във всекидневието на младите китайци?
Има си цензура. Достъпът до много чужди сайтове е забранен за потребители в Китай. Опозиционерите и политически заинтересованите си имат начини да заобикалят забраните, но според мен това е сравнително малък брой хора. Повечето млади китайци не са политически настроени или са взели съзнателното решение да стоят далеч от политиката. В интернет кафетата младите най-вече играят игри и извършват други неангажиращи занимания, но не и политически. Тези, които считат цензурата за препятствие за обществото, според мен, са малцинство.
Казвате, че много младежи взимат съзнателно решение да не се занимават с политика. Това означава ли, че са доволни с правата си в Китай, или по-скоро, че се страхуват да се занимават с политика?
Да, хората действително се самоцензурират, така че осъзнават какво се случва около тях. Но са правени и независими анкети от компании като Галъп и ако ще им вярваме на резултатите, хората като цяло са доволни от посоката, в която се движи държавата. Все пак няма спор, че в икономическия напредък, сравнено с преди 20-30 години, разликата е драматична. Животът на хората действително се е подобрил и предполагам, че за това хората по-скоро решават да не се занимават с политика. Една от причините да са сравнително доволни китайците е изключително ниското ниво на безработицата. Хората просто нямат време за политическа активност.
Каква е реалната ситуация в Тибет и другите автономни региони? Репресирани ли са хората там, както са били преди?
Най-напред, не всички автономни региони имат еднакви проблеми. Тибет без съмнение е най-политически чувствителният, а след него Синдзян, в северозападната част на Китай, където живее тюркската общност уйгури. Останалите три автономни региона, обаче, като например Вътрешна Монголия, изобщо не са политически мобилизирани. Така че, с изключение на тибетците и уйгурите, понятието за "етнически малцинства" не носи политически смисъл в Китай. Основната политика на Пекин спрямо Тибет е да се запази едно стабилно положение. Разбира се, резултат на това е репресията, особено по отношение на свободата на вероизповеданието. През 90-те например имаше кампании, като например да се забранят портретите на Далай Лама и преклонението пред личността му. Това особено се усещаше в манастирите които са тясно свързани с него - например тези, които следват будисткото течение Гелугпа, което може да се каже, че държи в култ личността на Далай Лама. Манастирът Кирти, в провинция Сичуан, например, много пострада в този период, именно поради тази причина. В подобни манастири има много политически-ориентирани монаси и монахини. Това води и до покачването на случаите, в които тибетски монаси и монахини се самозапалват в протест срещу политиката на Пекин. (бел. авт. - За последните четири години повече от 50 тибетски монаси и монахини са се самозапалили в Тибет, околните му региони и провинции, дори и в Непал. Почти половината от самозапалванията са били в град Нгауа, провинция Сичуан, където се намира манастирът Кирти.) Политиката на правителството спрямо Тибет не е много добре замислена поради няколко причини. Едната е, че тибетците са изключително духовен народ - земните грижи не са им основен приоритет и политиката на Пекин да се подобри стандарта на живот и да се засили икономическото развитие в региона просто не ги засяга кой знае колко. Друг проблем е, че подобрението на стандарта на живот и на икономиката привлича хора от други части на Китай. Тази миграция има силен ефект върху демографията на Тибет, а това неизбежно води до голям натиск за асимилация.
Каква е ситуацията с Хонг Конг и Макау? И двата региона имат специален административен статут в Китай, който им дава високо ниво на автономност. Наскоро обаче имаше протести в Хонконг за предлагани прокитайски промени в закона.
Хонконг и Макау са много различни един от друг. В Макау, което е бивша португалска територия, намираща се западно от Хонконг, хората са много по-положително настроени спрямо Пекин. Затова и там няма протести. Чувството за идентичност на хонконгците обаче е много различно от това на китайците. Протестите бяха за промени в обучението, които предвиждаха въвеждането на т.нар. "предмет по морал и националност", около 100 000 протестираха през септември и плановете бяха оттеглени. Интересно ще е да се наблюдава как ще се развива идентичността на хонконкци през идните години и десетилетия. Доколкото виждам, статута на двете, особено този на Хонконг, няма да бъде отменен в скоро време. И Хонконг, и Макау си имат собствени парични единици, както и отделни икономики от Китай. Въпреки това, обаче, икономиката особено на Хонконг е изцяло зависима от китайската - всичките битови нужди на Хонконг се снабдяват пряко от Китай, а и бизнесите му зависят силно от икономическия туризъм на китайците, които отиват дотам с цел да пазаруват. По време на британската власт в Хонконг имаше едно чувство за заможност, което вече го няма до същата степен като преди.
По време на американската предизборна кампания републиканецът Мит Ромни много говореше за "строго отношение" спрямо Китай. Притесняват ли се политиците в Пекин от подобни заплахи?
Риториката на американците винаги е една и съща. По време на избори винаги се говорят тежки думи за Китай от кандидат-президентите, които обаче рядко се превръщат в реалност. Разбира се, риториката не е с военна тематика, а с усещането в Щатите, че мощта на Америка постепенно залязва. В същото време те виждат, как други държави се развиват, което има силно влияние върху това как американците възприемат останалия свят. А това възприятие на моменти е направо истерично. Америка много иска да запази своя статут на световна суперсила, което понякога има много лоши последици. Америка трябва да се замисли дали винаги ще иска да е номер едно във всичко, или ще преосмисли до каква степен е редно да се намесва в аферите на други държави из света.
Какви са основните погрешни представи, които съществуват за Китай на Запад?
Западът е много широко понятие, но ако трябва да обобщя, бих казал, че съществуват твърде много предразсъдъци, както и че хората твърде строго осъждат Китай.
Доста драматични неща се случиха в китайската политика през последните няколко месеца. Например скандалът за корупция покрай партийния секретар на Чунцин Бо Силай, бягството на полицейския му шеф Уан Лидзюн в американското консулство, осъждането на затвор на съпругата му Гу Кайлай за убийството на британския бизнесмен Нийл Хейууд, понижаването на шефа на Канцеларията на ЦК на ККП Лин Дзихуа след смъртта на сина му в автомобилна катастрофа, уволнението на министъра на ЖП инфраструктурата Лю Жидзун за корупция, както и мистериозното временно изчезване на вероятния бъдещ президент Си Дзинпин. Тези събития свързани ли са с вътрешни политически игри в Политбюро, с подготвянето на настоящоя 18-и Конгрес и смяната на властта, или просто става въпрос за огромна поредица от съвпадения?
Няма съмнение, че има борба за власт, но никой не знае подробностите. Но не мисля, че всичко е част от това - двуседмичното изчезване на Си Дзинпин през септември, според мен, наистина е свързано, както казват и от партията, с това, че се е контузил. (бел. авт. - Си даже пропусна важна среща в Пекин с американския държавен секретар Хилари Клинтън. Американският журналист живущ в Китай Марк Кито, в статия публикувана във в. "Вашингтон пост" и цитираща анонимни източници твърди, че Си е ударен в гърба от хвърлен стол докато се е опитвал да омиротвори физически бой между бившите поколения на китайската власт.) Случаите с Бо Силай и Лин Дзихуа, обаче, е по-вероятно да се дължат на вътрешни разногласия в партията.
Наскоро Ван Дзябао посети Полша, където се състоя среща на върха между европейски и китайски политици и бизнес лидери. България даже не изпрати своя премиер, както направиха останалите държави. Миналата година, голямата китайска автомобилна компания "Грейт Уол" откри фабрика в България, но като цяло китайският бизнес не е много навлязъл в страната ни. Всички останали държави из света изглеждат силно заинтересувани от това да привлекат китайския бизнес, но не и България. Кой според Вас е правилният път за една малка държава като нашата в бизнес отношенията си с Китай?
Китай е не само огромен пазар, но и огромен източник на инвестиции. Много държави из света се опитват да се възползват именно от този инвестиционен потенциал, който идва от Китай. Има държави, които се страхуват от пълната сила на този потенциал, защото ако той навлезе твърде бързо, могат да се открехнат редица социални проблеми в държавата, която получава тези инвестиции, като например голяма вътрешна миграция. В Гърция се планира създаването на Специални икономически зони (СИЗ), където изрично да се привличат китайски инвестиции. България сама трябва да избере своя път, като най-важна разбира се ще бъде волята на политиците. Те ще трябва да решат дали изобщо ще направят изрични стъпки за да привлекат китайските инвестиции, след което да решат и точно какъв вид достъп ще предоставят на чуждестранния бизнес, и какви точно ще са привилегиите, които ще са готови да му предоставят. Ще иска ли България да се превърне в един вид праг към Евросъюза, например?
