„Днешните протести нямат нужда от песни - те имат нужда от концентрация, за да не се разпилее енергията на хората, които търсят промяна и да не бъде яхнато недоволството им".
Това каза в интервю за Дарик поетът Александър Петров, авторът на текстовете на над хиляда песни, любими на няколко поколения българи.
Сред тях са и „сините химни" от началото на прехода - „Вдигни очи", „Последен валс", „Времето е наше", „Развод", „Утре започва от днес".
Александър Петров, когото наричат „гуруто на българското текстописане" беше един от интелектуалците, които в началото на седмицата изпратиха отворено писмо до президента заради протестите в страната.
Чие се оказа времето? След 23 преход ли разбрахме, че то май не е наше и излязохме на улицата?
Ами на мен ми се струва, че много отдавна знаем, че времето не е наше. Очаквахме да се случи нещо, което все не се случва. Разводът все още не е осъществен, последният валс не е изтанцуван. И да вдигнем очи - доста мрачна е картината, а утре не започва от днес. Изобщо тези песни, които радвам се, че и днес звучат, но бих предпочел те да са забравени, да са в историята, да носят само онази романтична атмосфера, която беше в първите години на прехода. Когато събраха един милион хора на Орлов мост - едно удоволствие да видиш токова много хора, които пеят песен, чиито думи си написал ти. Може би го е изпитвал може би само великият Мик Джагър в Копакабана на концерта в Рио, но бих предпочел наистина последният валс да е изтанцуван, времето да е наше наистина и разводът да е окончателен без право на обжалване, без друга инстанция.
Защо обаче днешните протести не раждат песни? Тези на Орлов мост от миналата година, другите по-жестоки през февруари. Не ни е до песен днес ли?
Вече нещата не опират до това да се създаде една песен, въпреки че щи ви препоръчам на финала на нашия разговор да чуем една великолепна за мен песен. И музиката и текста й са на Веселин Тодоров, известния Весо Кокала - наш приятел, страхотен музикант на група „Фактор". Така че това е една великолепна песен за днешните събития - „Срещу вятъра".
Но по-скоро ми се струва, че тези площадни в момента протести те нямат нужда от песен. Те имат нужда от една концентрация - да не се разпилява енергията на всички тези великолепни, чудесни хора, които излизат всяка вечер, извеждат децата си. Единственото, което мога да им пожелая и да ги призова е да не губят енергията, с която тръгнаха. Защото ми се струва, че енергията малко започва да се разпилява, а точно това като че ли чакат онези, срещу които София протестира и не само София - България.
Пламен от Варна се самозапали, но варненци не излязоха дори да гласуват миналата неделя. Това не означава ли, че продължаваме да се палим на думи, да сваляме, да разграждаме, но трудно предлагаме, трудно налагаме нещо ново - с цялата си иначе смислена енергия за промяна?
Моето обяснение за тази апатия на варненци е, че те по-скоро нямаха алтернативата, която търсеха.
А защо не я създадоха за тези месеци?
Ами това е много сложен въпрос. Реално алтернативата и за днешните протести не се създава. Хората като че ли очакват нещо друго. Дано отново не чакат месия, дано отново не са подлъгани. Аз лично дълбоко се съмнявам, виждайки някои от лицата на протестите, които обикалят и шарят по електронните медии. Има доста хора, които не виждам една причина да имат претенциите да бъдат лидери и лица на протестите. Това са един особен тип хора - хармонично развити личности. Какво значи това - хармонично развита личност например е патката. Тя може да плува, но не плува като гмуреца, може да тича, но не бяга бързо като щрауса, може да лети, но не лети като орела. Тя може от всичко по малко и е хармонично развита. Ето от такива хора се безпокоя да не яхнат протестите и в един момент да не се проектират в един бъдещ парламент и бъдещо правителство, защото нищо няма да се случи.
Да, но ако улицата не дава знак, че е готова и че мисли да прави партия, старото дясно като че ли се надява тъкмо протестите да му избабуват едно ново раждане или прераждане. Това ли са хармоничните личности?
Старото дясно в момента ми е много особено. Мисля, че сме на път в България да продуцираме отново някакъв уникален политически модел. Защото в т.нар. дясно-центристки или реформаторски блок участват и зелените. Без да съм политолог не мога да си представя партия на зелените да се събере с дясно, консервативно или някакво такова правителство. Това леко ми намирисва на едно неистово желание да се влезе на всяка цена в парламента. Обаче влизайки в парламента един такъв относително безпринципен съюз рискува бързо да се разпадне. И второ - колко души ще влязат?!? Могат ли наистина те да бъдат една реформаторска десница с 20,30 или 40 депутата. Как ще реформират тази убийствено вече драматургично сбъркана държава.
Би било глупава стъпка?
Това просто е обслужване на лични властови интереси и амбиции.
Интернет основно обединява онези, които протестират днес. Той е основно връзката и на онези, които избягаха от България с близките им тук. Всичко вече е по-бързо, но като че ли май и по-празно откъм съдържание. Не зная доколко споделяте констатацията, че днес повече се пише, отколкото се чете и че днес всеки иска до говори, пък никой не слуша другия или не иска да го чуе?
Светът се променя и интернет е нещо, което не може да бъде игнориран. Относно чуваемостта - мисля, че се получи едно натрупване. И тази ескалация на това напрежение е плод на едно дългогодишно натрупване точно на нечуваемостта на тези, които трябваше да реагират по адекватен начин, да правят законите и да следят за изпълнението им по начин, който да е изгоден за обществото. Но тъй като това не се случи, вече тази нечуваемост е норма за поведение. И за съжаление много е труден изходът от една такава ситуация. За съжаление България е една почти провалена държава.
Имаме ли шансовете и лостовете да се преборим с това противопоставяне?
За мен това е преди всичко хората страшно внимателно да мислят и да се вглеждат в тези, на които дават своето доверие да отидат в парламента. Защото има едно дълбоко недоверие не само към цялата политическа система, но и към цялата политическа класа.
И само сменя ролите си през годините.
Едни - други, те се въртят. Това са ходещите истини, както ги наричаше Станислав Стратиев, които всеки ги знае, всеки ги заклеймява и въпреки това нищо не се случва. В тази връзка ми се иска настина просто хората да бъдат убийствено внимателни към избора, който правят всички, който правим всички, защото всъщност животът е нещо, което е следствие на изборите, които правим.
Подписахте писмото до президента Плевнелиев - откритото писмо от група интелектуалци, в което го призовахте да изрази недвусмислено позицията си към случващото се в страната. Какво очаквате да чуете от него, видяхте ли се?
Видяхме се и беше един много откровен разговор. Единствената институция в момента, в която обществото има доверие е президентската институция. А нещата вече са толкова критични, защото зад тези абсурдни назначения, които ескалираха напрежението, стоят едни много по-дълбоки и задни планове, които всъщност нас ни разтревожиха. Този завой на изток с ревизия на проекта „Белене" - това е един знак, който не може да не ни смущава. Назначението на един човек, който открито го наричаме с много имена - представете си какъв знак и сигнал е това за всички западноевропейски партньори, структури и съответните служби да имат доверие в нашата служба, оглавявана от този човек.
Може ли обаче президентът да вземе страна? Той е президент на всички българи и ако заяви позиция за протестите, ще излезе, че разделя обществото, защото не всички протестират.
Той не може да надскочи онези неща, които конституцията му дава право и на нас това ни е ясно. Но все пак с това писмо искахме по някакъв начин да бъде обърнато внимание на онези неща, които стоят зад уж несполучливото назначение на Делян Пеевски. Аз бих казал така - аз имам доверие на един шофьор, купувам си билет за автобуса, но искам той да знае къде отиваме и да спазва знаците за движение. Ако ми покаже веднага, че не знае накъде отиваме и не спазва знаците, аз ще сляза от автобуса или ще потърся друг шофьор.
В този смисъл извинението не е достатъчно. Политическата отговорност, ако щете и политическото достойнство изисква една оставка. В това няма нищо фатално. Оставката е като един развод - от развод трудно се умира. По-скоро се умира от несполучлива сватба, отколкото от развод. Нашият апел към президента конкретно беше и загриженост за Едвин Сугарев - неговата гладна стачка не е в никаква степен рекет, както се опитват да изкарат някои хора. Това по-скоро е едно нежелание да продължава да живее в тази обстановка и тази атмосфера, такава каквато е днес.
Казахте развод и веднага се сетих за стари любими песни. Ако „Малкия град" е първата ви песен, с която сте тръгнал като текстописец, а след това наистина са много популярни песни - колко текстове останаха без своя музика, колко са неизпети?
Аз съм много щастлив, защото имах късмета да работя с изключително талантливи хора. Работя и сега с хора, с които и общуването е приятно и работата, която вършим заедно. Винаги има нещо ненаписано, което се надяваме, че някой ден ще го реализираме!
