Преди около три години софиянците Деси и Емо Хурмузови, Йордан Петров, Веселина Георгиева, Рени Владимирова, Аделина Низамова, Райна Борисова от Добрич, Ирина Станева от Пловдив, Жени от Карнобат, Нина от Мюнстер, Германия, Нина от Видин, Мария Димитрова от Габрово и Любомира Димова от Варна се запознали в един форум. Там те общували с различни НИК-ове до 4 декември 2006 година, когато потребителят с никнейм Щампа пуска във форума следното съобщение:
„Искам съвет и идеи за набиране на средства за едно болно момиченце. Детето е на три годинки и преди две седмици са съобщили на родителите му страшната диагноза - левкемия. Детето е сестра на съученичка на сина ми - Лора от Хуманитарната гимназия във Варна. Знам, че парите за операцията (присаждане на костен мозък) могат да се съберат с усилията на много хора – важното е да се даде гласност. Гимназията организира благотворителни концерти, децата от класа търсят начини за набирането на огромната сума от 300 000 евро:-( Това е.. Пускам темата, за да узнаят повече хора, а и вие да ми посочите някакъв път, начин... Мира не ми дава мисълта за това дете, а и за всички болни и нуждаещи се деца”.
Щампата е Любомира Димова от Варна. Само след 10 минути тя получила лично съобщение от един от форумците. Това бил Пламен Петров, който бил готов да направи сайт за малката Дарина. Така започва всичко.
За съжаление, Дарина си отиде от нас през 2007 година, но сайтът продължи да съществува, за да помага на други болни деца - български деца, които почти не разчитат на държавата, а само на дарители.
Имената, които прочетохте, са на хората от екипа на сайта save-darina.org. За две години и три месеца в сайта са приключени 28 кампании. Шест от децата са си отишли от нас. Останалите 22 имат реален шанс за щастливо детство и пълноценен живот благодарение на дарителите и на хората от сайта. Ето какво каза една от тях, Любомира от Варна:
Това е нещо, което го правим в откраднатото време от семейството, от работата и от нашия личен живот. В никакъв случай не се чувстваме жертви или герои, или по някакъв начин по-различни от останалите хора. В крайна сметка всички, които даряват или помагат на едно дете, за да продължи да има детство, са герои.
Още преди срещата Мира прави уговорката, че не иска никакви суперлативи за себе си, че достойни са всъщност хората, които даряват пари за нуждаещите се деца и, че се съгласява на това интервю, само за да се чуе отново за сайта и кампаниите в него. Хората от екипа на save-darina.org. го правят само и единствено от добро сърце и мечтаят за деня, в който държавата ще поеме грижата за болните си деца, деня, в който форумците ще се пенсионират, защото вече няма да има нужда от тях. Всички те имат семейство, работа и личен живот, но крадат от времето си, за да свършат работата на държавните институции.
„Като че ли най-тежко ми беше с Дари, защото вярвах с цялото си сърце, че това дете ще се оправи. След Дари дори мислех да се откажа. Може би около месец-два изобщо не влизах в сайта, но после си казах, че много родители знаят за сайта и се надяват, че ние можем да им помогнем, като единствено разпространим тяхната история. Това е целта на сайта и естествено да задвижи държавните механизми. Аз бих казала, че ние непрекъснато се борим с държавата. Децата, който се лекуват в Германия, имахме две дечица в Мюнстер – Габи и Симона, те бяха единствените платени пациенти в Германия. Имало е деца от Либия, Румъния, много международни пациенти, но те са на издръжка на държавата. Нашите дечица бяха на издръжка на дарителите на сайта. Това е парадоксът. Понякога става въпрос за животоспасяваща бърза реакция и да се реагира в рамките на седмица, но нашите институции си спазват сроковете - един месец е отговорът на молбата, след това един месец чакаме националните консултанти да се изкажат, след това още един месец да се придвижат във фонда, фондът да заседава.
Когато си близо до толкова много трагедии, това няма как да не ти се отрази. Мира признава, че понякога й идва да се откаже, че няма да може да преживее още една детска смърт, но после сама разубеждава себе си с аргумента, че все някой трябва да е загрижен.
Как преживяваш всяко едно дете, на което помагате?
Много тежко, не мога да го опиша, но наистина ми е много тежко и ми се отразява и в семейните отношения, и в работата. Старая се да се мобилизирам и си казвам, че животът е такъв. Преди всичко, всички го правим, защото сме родители. И аз съм майка, но не мога да се поставя на мястото на родителите, дори не искам да си представя какво изпитват родителите. Когато има позитивна нагласа, като че ли огромна енергия, каквато е любовта, насочена към едно дете, аз мисля, че то има още по-големи шансове. Дори едно дете да се спаси, един човешки живот е много по-ценен от всичко останало.
