Знаете вече добре, че Дарик започна национална кампания "Най-добрите лекари в България". Тази инициатива се прави за първи път в България и целта й е чрез вота на лекарите да покажем най-добрите в 43 специалности. Като част от кампанията ви запознаваме и с националните консултанти. Ето какво каза в ефира на Дарик проф. Добрин Свинаров, национален консултант по клинична лаборатория.
Говорим за това как дойдохте до тук, защото много улици са затворени заради националните протести и дали ние българите сме толерантни към демокрацията, която толкова много искаме да ни се случи.
Май не сме достатъчно толерантни. Аз смятам, че трябва повече разбиране и по-висока степен на зрялост на обществото. Демокрацията е цел, която ние още не сме достигнали и смятам, че основната причина за това е ниската степен на развитие на нашето общество. Демокрацията предполага високо мотивирано, силно общество с ясна, силна обществена позиция и структури, които да я защитават и да могат да я отстояват.
20 години минаха.
20 години не са достатъчни и ще кажа, че аз смятам, че трябва да се върнем към изворите и устоите на нашата държава, онова, което са казали класиците и ренесансовите колоси. Винаги когато става въпрос за степен на зрялост на обществото и за онова, което българинът трябва да разбира като път към демокрацията, той трябва да си препрочете "Книга за българския народ" на Стоян Михайловски, първо и второ, да си спомним една мисъл на Боян Болгар, която аз ще перифразирам, която горе-долу звучи така: "За култура на ума трябват поне три поколения - дядо, баща и син. За култура на сърцето, която превръща пасмината в племе, племето в народ, а народът в нация, трябват поне десет поколения". Медиците знаем, че едно поколение е 25 години и следователно са потребни поне 250 години за получаване на онази критична степен на зрялост на обществото, за която и проф. Чирков настояваше в областта на здравната системата, която да осигури развитие в правилната посока. Въпросът е много прост. От кога да броим тези 250 години? Нека да стигнем до консенсус по този въпрос. Дали от лето Господне 681-во, както пише в нашите учебници по история или 635-то, както казва проф. Божидар Димитров, или пък от онова, което оформя сегашните темели на нашето общество и аз смятам, че това е границата - годината на Освобождението от турското робство. Хайде да не е тази година 1878 г., нека да е пикът на нашето Възраждане, което да речем е 1850 г. Звучи доста тревожно, защото 1850 и 250 прави 2100, нали?
2100 няма да доживеем, обаче кажете, исторически ли са времената, в които живеем сега?
Всички времена са исторически без изключение, само че това ще се прецени като тежест и значение в общоисторическото развитие, след като времената преминат. Нямаме право да даваме исторически оценки. Вероятно бъдещите поколения ще ги дадат, аз поне не се ангажирам.
Ще успеем ли да намерим наистина най-добрите лекари на България сред тези поколения, които са тук, в България, напук на цялата система, напук на всичко, което се случва и не се случва?
Аз смятам, че повечето лекари в България са добри и тук стигаме до Шекспировото разбиране за личността или ако щете за професионалиста. Един професионалист е изтъкан от много качества, в това число положителни, професионални, човешки и разбира се алтернативните им, защото такова е човешкото същество по своята природа. Следователно не е проблемът в индивидуалната изява на лекаря и на професионалиста, проблемът е в условията, в средата, в която той работи. Опираме до същностния въпрос - системата на здравеопазването и онова, което тя предлага на пациента като фокус на системата на здравеопазването и на лекаря като фокус (под лекар обединявам всички хора в бели престилки, които осигуряват здравните идеи). Това не означава да отидем в страдателен залог и да се откажем от отговорност. Това означава, че цялото общество, не само лекарите, обществото, най-напред и преди всичко, е заинтересовано. Като под общество разбираме самия себе си като част от това общество и като пациент, а не само като професионалист в системата на здравеопазването. То е отговорно да намери такъв подход за реасоцииране, възстановяване, изграждане на системата на здравеопазването, който да промени нещата и те да тръгнат в правилната посока. Това е основният въпрос.
Вие цитирате Шекспир, говорим си за история, за смислени неща. Кажете ми, толкова ли е трудно един лекар с бяла престилка да каже "Добър ден!", да се усмихне, да те изслуша, да ти обясни?
О, никак не е трудно. Това е естественият начин на взаимодействие и на отношение към пациента, защото отношението към пациента е ключовото, което осигурява поне 50% от ефекта на срещата с лекаря. Това е безусловно и е записано в Хипократовата клетва, която полага всеки лекар. Защо обаче това не се случва често, не се случва винаги?! Отговорът отново е труден, комплексен и опира до това, че няма съвършени същества, в това число и лекарите. Колкото и да са високи претенциите към тях, те не са съвършени и са поставени да работят в изключително неадекватни професионални условия. Те са подтиснати да изявяват добрите страни, които имат и като хора, и като професионалисти в доста от ситуациите. Това е един системен, постоянен, непрекъснато увеличаващ се натиск в неправилната посока в системата на здравеопазването, който продължава много повече от тези 20 и няколко години, защото той беше много характерен и за предшестващия период.
Хората сега ще си кажат: "На тези им е много лесно, дето си седят в студиото. Проф. Свинаров си е лекар в Александровска болница, национален консултант. Като отиде на лекар, всички са му приятели, не чака направление. Тази журналистката и тя сигурно звъни на някой и отива", така ли е?
Да, да и в голяма част от случаите хората ще бъдат прави. Тук опираме до въпроса защо направихме така, че системата на здравеопазването да бъде толкова тежко администрирана, толкова тромава и толкова бюрократична. Защо превърнахме лекарите във всички друго, но не и лекари? Това е основният въпрос. Аз имам усещането, че ако задълбочим разговора в тази посока, няма да сме особено полезни, тъй като аз не съм експерт по реформа в здравеопазването или управление в здравеопазването. Всеки лекар има свое становище...
Хубаво е обаче, че го казвате на глас.
Да, казвам го и няма да спра да го казвам пред каквато и да е аудитория. Най-общо системата на здравеопазването се нуждае от реасоциация, тя е в тежък разпад в момента. Ние трябва да възстановим онова, което се нарича със сложни думи вертикална и хоризонтална типизация и субординация на дейността, да възстановим интегритета на системата на здравеопазването, връзката между болнична и доболнична помощ и да определим строга и ясна йерархия в това какво се случва в съответните равнища при наличие на континуитет. Тоест това означава последователност на грижата за пациента, независимо от това той дали и на какво равнище е в болничната помощ. Безспорната йерархия започва отгоре надолу през националните болници, болниците с регионално и болниците с общинско място, роля и значение. Тези структури трябва да определят необходимия брой от болници и необходимия брой от доболнични системи.
...и от клинични лаборатории, защото ми се струва, че са толкова много и в тази връзка, нека минем към клиничните лаборатории! Колко са те в страната?
В страната клиничните лаборатории са от порядъка на 600-700, може и малко повече и действително правилно отбелязахте, че те са повече, отколкото е рационално или обичайно очаквано за популацията, която те обслужват. Това е характерно обаче не само за нашата страна, това го има и в другите страни. В момента във Франция например има около 8000 лаборатории и също се обсъжда потребността за обмисляне на рационалността на броя на лабораториите и адекватността на тяхната дейност.
Защо се откриват толкова много клинични лаборатории? Защото лесно се откриват? Защото много се печели? Защото хората имат нужда от това? Защо?
Нито лесно се откриват, нито много се печели от тях, защото аз не съм виждал лабораторни лекари милионери или с приходи, съпоставими в България с приходите на други медицински специалности. Очевидно причините са други. Многото лаборатории не винаги и не непременно означават лоша тенденция. Безспорно е, че броят на лабораториите рязко нарасна след като режимът на регистрация беше облекчен през 1999 г. и премина от разрешителен към регистрационен. Второ, от разгръщането на частната инициатива. Частната инициатива е нещо, което по принцип е добро и трябва да имаме предвид, че развитието на частните лаборатории не трябва да се гледа с негативно око, напротив. Защото чрез усъвършенстването и развитието на частната инициатива във всяка област, в това число и в здравеопазването, в това число и клинично-лабораторна диагностика, ние сме в състояние да осигурим свободата на развитието и достигането на съответните необходими професионални стандарти. Оттук нататък обаче опираме до въпроса каква трябва да е регулацията.
... и стандартите, защото ще Ви кажа ние пациентите какво правим. Ние си казваме: "Не ходи в тази лаборатория, защото не са много добри, носи си изследванията в друга". Защо има добри и лоши, а даваш едни и същи изследвания?
Така е. По принцип винаги има добри и лоши. За съжаление това се отнася и до медицината, а в частни случаи, по оценка на пациентите, и до клинично-лабораторната диагностика. Изключително важно е да се разбере, че въпросът за качеството на медицинските дейности, в това число и качеството на лабораторните изследвания, е ключов въпрос и този въпрос подлежи на изключително интензивно развитие. В областта на клинично-лабораторната диагностика този въпрос е решен на международно и европейско равнище. Той се означава с една ключова дума - акредитация и усилията за постигане на акредитация по международния стандарт, който е и българският държавен стандарт, носещ номера 15189 и който определя нивото на компетентност и подходите за управление на качеството на лабораторните дейности, е ключов за действително осигуряване на адекватни, висококачествени лабораторни изследвания за България.
От тези 700...
Няма нито една. Знам какво ще ме питате. В България в момента нямаме лаборатория, която е акредитирана по международния стандарт 15189.
Защо нямаме?
Между другото има една единствена страна в ЕС, която няма акредитирана лаборатория по този стандарт и това е България. Изобщо водим, за съжаление, във всички негативни класации. Не прави изключение и клинично-лабораторната диагностика. Причините. Първо, административно неразбиране за потребността от този подход за управление на качеството. Ние нямаме в момента в България оторизиран орган, който да извършва такава акредитация. Има решения в ЕС, също така и становище, виждане, изискване, правило на Европейската асоциация по акредитация, което гласи, че една страна трябва да има един оторизиран орган да извършва акредитация.
Много хора ми се струва, че работят в Министерство на здравеопазването?
Това е изведено извън системата на Министерство на здравеопазването и е естествено да е така, защото акредитация означава, че обществото избира външен и независим орган, който оценява надеждността на осигуряваната дейност от съответната институция. В случая този орган трябва да каже: "клиничната лаборатория е компетентна и осигурява качествени резултати за системата на здравеопазването." Проблемът в тази страна е, че нашият орган Българската служба за акредитация все още не е със съответните равнища на европейска подготовка и не е постигнал нивото да извършва такава акредитация. Няма да влизам в подробности, защо това е така. Според мен този орган не трябва да е и към Министерство на икономиката, защото това означава, че не е независим, щом е като структура в едно министерство. Трябва да бъде самостоятелна институция, както е изнесена например Българската лекарствена агенция. Тя се води към Министерство на здравеопазването, но води самостоятелна политика, която се уточнява на Европейската лекарствена агенция. По този начин, според мен, Българската служба за акредитация трябва да е издигната на по-високо равнище и да бъде самостоятелна. Второ, тя трябва да добие компетентности и да постигне международно споразумение за акредитация. Крайно време е това да се случи. Това го казвам непрекъснато и го казвам на администрацията на Министерството на здравеопазването, на всеки пореден министерски екип. Имал съм среща с всеки един министър, малко повече от месец, след като той бъде назначен, в това число и това управление с три последователни министри, като поставям програма от много сериозен доклад от много страници, който обосновава състоянието, перспективите, проблемите и пътищата за развитието на лабораторната диагностика и една страница основни задачи, първата, от която е постигане на акредитация.
Кога ще бъде постигната? Какво Ви казват?
Отговор на този въпрос може да получите от Министерство на здравеопазването, респективно от Министерството на икономиката и по-конкретно от Българската служба за акредитация. Тя прави усилия. Има много сериозни положителни усилия от Българската служба за акредитация и аз се надявам скоро ние да имаме това. Подготовката и осъществяването на процедура за акредитация изисква две неща. Първо, време, защото става въпрос за много сериозна същностна и задълбочена работа. Оценката е, че 2-3 години трябват на една лаборатория, за да постигне параметрите да се акредитира при много специални и целенасочени усилия. Второ, трябват средства за всяка лаборатория, които се оценяват на няколко десетки хиляди евро на лаборатория. Предложили сме на Министерство на здравеопазването програма, според която има технология да се използват определени европейски източници за финансиране, без да се обременява системата на здравеопазването. Така че програми има, трябва да бъдат активирани, да бъдат пуснати в действие. Това не може да стане без ръководната роля на държавната администрация, т.е. На Министерство на здравеопазването и на Българската служба по акредитация.
Ако не стане, какво следва? Ние се плашим само от санкции.
Ще стане това, което и в момента наблюдаваме. Една разпокъсаност, дезинтеграция на цялата система на здравеопазването, едно недостатъчно адекватно равнище и качество на повечето от дейностите, в това число и на клинично-лабораторната диагностика. Следователно не трябва да държим това положение дълго. Интересът на всички лабораторни лекари, на всички специалисти в областта категорично е в посока на постигане на акредитация. Правят се много усилия, в това число се правят постъпки за извършване на акредитация с използване на външни акредитиращи органи, например Немската акредитационна агенция, Френската и т.н. Засега не се е стигнало до финализиране, до колкото на мен ми е известно.
Проф. Свинаров, докато чакаме това да се случи, първо да кажем дали в тези 700-800, за които казахте, че не е тревожно, че са толкова в малка България, но какви практични съвети ще ни дадете как да си ги избираме. Когато трябва да си носим изследванията, как да избираме къде точно да ги занесем? Какво точно да гледаме?
Това е труден въпрос и едва ли аз ще мога да бъда изчерпателен със съветите, които мога да споделя с хората. Много често насочването към определена лаборатория е прерогатив в активностите на консултиращия лекар, който изисква лабораторните изследвания и понякога на пациента не му остава голям избор, той е насочен към определени лаборатории, с които съответните колеги от болничната помощ са свикнали да работят и имат установена добра практика и сътрудничество. Така че едва ли такъв стандартен съвет може да се даде. Това, което мога да кажа с няколко думи е, че всички лаборатории, които участват във външна и независима система за оценка на качеството и които отговарят стриктно на медицински стандарт "клинична лаборатория", са много близко до постигане на изискването на акредитация и следователно осигуряват надеждни резултати. Стигнахме до една ключова дума "медицински стандарт" в клинична лаборатория и трябва да кажа, че той е едно от най-сериозните постижения на Българското дружество по клинична лаборатория и на Експертния съвет към националния консултант. Това е един от първите стандарти, който беше предложен.
Престижна ли е Вашата специалност?
Изключително престижна. Едно е принципът, а друго е състоянието на практиката. Дисциплината е изключително престижна. Лабораторната медицина осигурява 70% от обективната и количествена информация при взимане на терапевтични решения. Или иначе казано, когато лекарят взима решение за профилактиката, диагнозата, лечението, проследяването на болестта, той се нуждае от обективни и количествени критерии - образна диагностика, лабораторни изследвания. 70% е лаборатория от всичко, което използва лекарят и това е една сериозна световна статистика. Следователно с бюджет по-малък от 5% от системата на здравеопазването, лабораторната медицина осигурява 70% от потребната информация за взимане на медицински решения. Това е сериозен аргумент за престиж. Второ, лабораторната медицина е много сериозно поставена в международно отношение като престиж, като професия и в това отношение в България имаме още много какво да правим, тъй като нито като престиж, нито като сравнителен финансов статус работещите в клиничната лаборатория не са съпоставими със своите колеги в развитите страни.
Вие какво правите в България?
Тук съм, защото съм българин и предпочитам да живея тук. Мога да отида навсякъде и това важи за доста колеги. Правя това, което трябва, пък да става каквото ще!
