14 години след решението да се закрие уранодобивът в България, и няколко години откакто вече нито една от 48-те уранови мини не работи, а двата завода в Бухово и Елешница не преработват уранова руда, сега - само преди две седмици министърът на икономиката и енергетиката Румен Овчаров заяви, че производството на уран в в България вече е икономически изгодно. Поводът – преди месец канадската компания “Камеко” поиска да добива български уран, а преди седмица и руската корпорация ТВЕЛ обяви, че е готова да разработи наши находища.
Предложението всъщност дойде от президента на руската компания “Атомстройекспорт”, която победи в търга за изграждане на АЕЦ “Белене” - Сергей Шматко.
Александър Шмигин, шеф на разработващите АЕЦ “Белене”, заяви, че в прогнозираната цена на тока от втората атномна централа са включени и разходите за преработка и съхранение на ядреното гориво. Тогава Овчаров намери подходящия вариант: обяви възможността българското правителство да отвори пак онези уранови мини, които все още не са рекултивирани, “Камеко” да добива суровината, която да се праща за преработка в ТВЕЛ за нуждите на атомните ни централи и да се поевтини цената на дългосрочния договор с АЕЦ “Козлодуй” до 2020 г.
Азбучна истина е, че че ядрената енергетика гарантира дългосрочна независимост, още повече ако е обвързана с възобновяването на добива на уран в България. Какво обаче е състоянието на урановите мини и двата завода за преработка на уранова руда, които отдавна са ликвидирани, а голяма част от земята вече е изчистена и рекултивирана? Изгодно ли е реанимирането на уранодобива и дали съживяването му няма да струва много по-скъпо? Кой, кога и как започна да добива уран в България, колко уран замина за Съветския съюз и влезе в съветските атомни бомби, колко милиона се изхарчиха за закриването на урановите мини и къде замърсяванията и радиацията съвсем не са изчистени?
Практиката сочи, че нито една страна в света, освен България, не закрива своите уранови находища, без те да са окончатално изчерпани, а даже и след това добива уран от старите насипища. И нито една страна не ликвидира урановото си производство, ако има ядрени централи. България обаче закри уранодобива през 1992 г. и хвърли над 50 милиона лева от бюджета и още доста по програма ФАР за ликвидирането на мините и рекултивиране на земята.
Първи започват да вадят уран в България немците - през 1938 г. в Бухово. Още през първата година вадят 100 тона метал. През 1939 г. спират. След края на Втората световна война уранодобивът е подновен в строга секретност, но вече от Съветско-българската минна компания. Тя съществува до 1956 г., когато като шапка на уранодобива е създадено обединението “Редки метали”, което е наричано “държава в държавата”. В него са работили 13 000 души. То е контролирало геоложките поучвание, добива, преработката и износа на получения уранов концентрат. Под шапката му са били и останалите предприятия: “Бухово”, “Тракия” - Пловдив и “Възход” – Смолян.
48 мини са вадили уран според постановление № 74 на Министерски съвет от 1992 г., с което правителството на Филип Димитров взима решениие да ликвидира уранодобива, а още 30-на са били в стадий на проучване и пробна експлоатация. По-основните са базирани в Южна България. Най-известните са в Елешница, Сборище, Бялата вода, Долна баня. Около 600 км около Бухово са надупчени като швейцарско сирене от минни разработки, край София уран има в Сеславци и Кремиковци.
В Родопите районите са четири: около Елешница /на 15 км от Банско/, Доспат, Смолян, Велинград. В Тракийската низина – Стряма и Раковски около Пловдив, Ямбол и Тополовград. Уран има и в Монтана, Симитли, Сливен и Стара Загора, Бургас, Велико Търново, Габрово, Ловеч и Плевен, Търговище, Шумен, Русе, Разград, Силистра, Варна и Добрич.
През 1974 г. добивът достига 400 тона на година. Преди решението за ликвидация на отрасъла, през 1992 г. добивът на уран е достигнал 645 тона годишно. През цялото време до 1989 г. добивът е секретен, а производството се води стратегическо. Износът е изцяло към Съветския съюз. Дори по информация на експерти първата съветска атомна бомба е произведена с български уран от Бухово. През цялото време до 1992 г. с нашия уран си плащахме на Съветския съюз обработката на нашия уран, за да ни го върнат оттам като ядрено гориво за АЕЦ "Козлодуй", а остатъкът е за тях като комисионна. Това е чиста схема на ишлеме.
Цялото производство и износ като строго секретно производство са били под надзор на Политбюро до края на 1989 г. До 1992 г. все още се е работило по същата схема под шапката на “Редки метали”. Никой няма ясна представа какъв точно обем е произвеждан през социалистическо време, тъй като и досега това се води секретна, тоест вече класифицирана информация. В България обаче е произвеждан само полупродукт, а не чист уран – нашата страна никога не е имала инсталация за производство и обогатяване на чист уран.
Всичко е било така организирано, че СССР да произвежда чистия уран и стратегически да го контролира. Българският продукт носи името “триураниев осмоокис” /или окис-закис/. Класическата технология на копаене на урановата руда е на загуба. Това е скъп процес, но заради стратегическото производство и насочения изцяло към Русия износ, е прилаган дълго.
Другата схема е геотехнологичната. Тя е чиста и много евтина. Практикувана е в Тракийската низина и затова там сега земята е напълно изчистена. Хвостохранилища има само при двата завода за преработка на урановата руда – “Елешница” и “Бухово”. Сега вече технологиите позволяват добиване на уран от много по-бедни руди и от насипищата в двете хвостохранилищата може пак да се извлича уран. Жълтият кек – търговският продукт със съдържание на уран от 30% до 60% се е получавал след преработката в завода в Елешница, а в Бухово се е изпичал допълнително и се е получавал концентрат със съдържание на уран около 80%. Оттам се е транспортирал в контейнери към Съветския съюз, където се е произвеждало ядреното гориво и то се е връщало обратно към нашата Първа атомна.
Годишно в света се произвежда около 42 000 тона уран. Една трета от добивът е в Канада, където залежите са 5 000 000 тона. Най-богатите залежи на уран са в Австралия, а в челната десятка са още Казахстан, който заяви намеренията си до 2012 г. да стане най-големият производител на уран, и ЮАР.
В България запасите от уран се изчисляват на 20 000 тона. От тях подходящи за добив по геотехнологичния метод са 12 000 тона, а на практика могат да се извлекат 6500 тона. Те обаче биха подсигурили ядрената ни енергетика за поне 20 години напред. Геотехнологията е приложима при находищата в Пловдивско, Ямболско, и долината на Струма. Експерти в бранша считат, че България е напълно в състояние да вади около 300 тона уран годишно. Само едно малко рудниче с не повече от 100 души персонал е давало годишно 600 000 долара печалба при всички отчисления за данъци, транспорт, храна, профилактика на работнциите и по-нататъчна обработка на метала до търговски продукт.
До 1992 г. по най-минималните цени на Лондонската борса триураниевият осмоокис струва 42 долара за килограм. При редовни доставки цената обаче скача почти двойно – до 70 долара за килограм. Сега цената е около 140 долара за килограм, което би донесло 42 000 000 долара годишна печалба на България при възобновяване на уранодобива. Тенденцията е обаче продуктът да достигне цена от 200 долара за килограм. Точно това диктува и интереса на канадските и руски производители към съживяването на уранодобива в България.
През 1992 г. правителството на Филип Димтров оценява добива като нецелесъобразен. Добивът е прекратен с министерско постановление № 74 от 1992 г., което е отменено, но е обнародвано друго, в същия дух, през 1994 г. Експерти коментират, че това всъщност е било политическо решение да се смени доставчикът на гориво за АЕЦ. Тогава изкуствено се изкарва, че българският уранодобив е нерентабилен, и е извикана за оценка американска експертна комисия. Решението за ликвидация на уранодобива обаче излиза наяве чак през 1998 г., защото през това време започва ликвидацията на всяко едно дружество от урановото производство поотделно, а голяма част от средствата на практика са отклонявани.
Ликвидацията на всеки рудник започва със затваряне на шахтите и хоризонталните галерии. Входовете се преграждат с бетонни стени, паралелно се разрушават надземните бункери и сгради, и след това се предприема техническа и биологична рекултивация на засегнатите земи.
Така през 1998 г. за ускоряване и координация на процеса е създадена фирма “Еко инженеринг РМ” ЕООД. Сега директор е Васил Чанев. Фирмата е 100% държавна към Държавната агенция по енергетика и енергийни ресурси. Сега вече няма нито един работещ рудник. Има само инсталации за пречистване на руднични води, които вадят все пак някакъв уран, и той отива в завод “Елешница”. Този остатък обаче не е търговски продукт, не може да се изнася заради скъпия транспорт и високите изисквания към транспортирането, и засега се трупа на склад. Тук, в България.
Сега 5 министерства и една държавна агенция отговарят за уж ликвидирания уранодобив у нас в Междуведомствен координационен съвет: Министерство на енергетиката и дирекция “Енергийни ресурси” в него, Министерство на финансите с отдел “Закриване на уранодобив и рудници”, Министерство на околната среда и водите, Агенция за ядрено регулиране, Национален център за радиология и радиационна защита към Министерството на здравеопазването и Министерство на земеделието и горите. Без подписа на която и да е от тези 6 институции не може да се вземе и най-дребното решение за уранодобива. Едва с тяхното решение се отива за подписа при министъра на енергетиката.
Много добра разработка на Министерството на земеделието съвместно с Института “Пушкаров” за рекултивация на терените е приложена навсякъде в Тракийската низина, и благодарение на нея земята там е изцяло рекултивирана. Това е доказано с многократен ежегоден радиационен, химически и биологически контрол на почвата и растителната продукция за съдържание на радионуклеиди, тежки и токсични елементи, показва, че те не са замърсени. Изградена е мрежа от пунктове за мониторинг на почвата, подпочвените и повърхностни води и въздуха, както и на произвежданата селскостопанска продукция в районите на уранодобива. Измерванията сочат, че не съществува риск за населението, животните и растителния свят, защото стойностите за тежки и токсични елементи и радионуклеиди са под пределно допустимите концентрации.
В същото време обаче изтичане на непречистени руднични води има на две места - и двете в района на столицата – над Кремиковци и над село Сеславци. Насипището над Сеславци е с голямо радиационно излъчване – 10 и повече пъти над пределно допустимите норми от 20 милисиверта. За сравнение – в София средното ниво е 17 милисиверта, а в АЕЦ "Козлодуй" радиометърът показва 11 милисиверта. Специалисти алармират, че двете хвостохранилища в Елешница и Бухово не могат да издържат на силни земетресения и стените им може да се срутят. Стените са проектирани със сеизмична устойчивост до 7-ма степен по скалата на Медведев, Шпонхойер и Карник, а световните изисквания са за най-малко 9-та степен. След прекратяване на експлоатацията, урановите мини и щолни, без да са напълно изчерпани, са запечатани, а помпените станции в шахтите са демонтирани. Нивото на подземните води обаче се покачва и щолните започват да изливат радиоактивна вода в деретата.
Експерти разказват, че само щолната над село Кремиковци излива в реката около 200-300 кг уран на година. Преди да бъде построено Буховското хвостохранилище смляната руда с извлечен уран, но със съдържание на далеч по-опасния радий е пусната като хвост по коритото на р ека Манастирска. Разлива достига до с ело Яна, завива покрай Кремиковци и над с ело Долни Богров попада в река Искър. Най-тежък екологичен проблем създава неизвършената техническа ликвидация и рекултивация на Рудник "Сливен", намиращ се в обитаван вилен район с интензивно земеделие.
В софийското село Сеславци пък деца играят в закритите уранови мини, установява проеврка на природозащитна организация. Там мините не са обезопасени, децата влизат през разпечатаните входове на шахтите, а за рекултивация и дума не е отваряна. Местните хора пък разказват, че цигански банди са разфасовали релси и съоръжения от мините, изнесли са ги и са ги продали за скрап на "Вторични суровини". Естествено, никой преди това не ги е изследвал за радиоактивност. Вода от деретата минава през изоставените галерии, замива урановите отпадъци и тече в поточе, направо към къщите от квартала. В Сеславци няма канализация, урановите води се събират на локви насред селото. Жителите на Сеславци са внесли питане в Столична та община и Министерството на околната среда и водите кога мините ще бъдат обезопасени и рекултивирани. Получил се обаче парадоксалният отговор, че има изработен проект, парите са усвоени и дейностите са извършени.
Бивши кариери за уранодобив има и край Нови хан. Районът около съседното Бухово също е много замърсен, въпреки че там уран не се преработва от 1990 г. Процентът на раковите заболявания и смъртните случаи там е много голям. В същото време за 5-6 години в директорското кресло на фирмата-шапка на ликдвидацията на уранодобива “Еко инженеринг” са сменени 9 управители.
Дори и да се възобнови урановото производство в България, сега вече ще е много скъпо и ще са необходими огромни капиталовложения. Всички уранови рудници отдавна са запечатани. Ще се наложи ново сондиране на голяма дълбочина, което е много скъпо. Прокопаването на само една нова шахта в Родопите например би струвала 50 милиона лева. Скъпо, опасно и невъзможно е да се възстанови добивът по класическата технология на копане на урановата руда. Това е възможно само по геотехнологичния метод и то само в перспективни находища. Методът е приложим в Тракийската низина, но пък там земите са напълно пречистени и рекултивирани. Разбира се, от другата страна на везните ще стои ползата от евентуалното възобновяване на уранодобива – хиляди нови работни места, нови технологии, собствено гориво за двете ни атомни централи. Но и при това положение ще трябва да се построи нов завод за преработка на уран, което пък означава и нов риск от нови замърсявания при все още неликвидирани стари. Пък и евентуалните инвеститори – били те канадци или руснаци, при нуждата от огромни инвестиции, вероятно ще поискат цялата печалба за себе си. Което за България изобщо няма да е изгодно.
