139 години от Бояджишкото клане почетоха жителите на селото. На паметника „Априлец“, издигнат в чест на Бояджишкото клане през 1876 г. бяха поднесени цветя и венци.
На тази историческа местност земята под краката ни е по-истинска и по-българска. Вече 139 години тя винаги тръпне и помни оня ден, в който с кръвта си я напоиха нашите предци от родното ни село Бояджик.
Тук на това място се говори трудно, гласът трепери, мъка задавя гърлото. Тук, на това паметно и свято място заловените от турците младежи били накарани да играят хоро. Пашата обявил, че ако му изиграят хубаво българско хоро, ще ги пощади. С надежда да се спасят, младите се съгласяват да играят. Гайдата засвирва и младежите започват да играят хоро, без да знаят, че това ще бъде тяхното последно хоро! Шефкет паша наблюдавал самодоволно, но яростта у него надделява, той дал знак и започва свистенето на ятаганите, непозволяващи никой да се пусне от хорото. Така на последните съсечени се налагало да играят върху мъртвите тела на свои близки роднини и съселяни. Гърчовете на агонизиращите младежи били съпроводени с гърмежи на пищови от турците, които от упор доубивали своите жертви. Кървавото хоро е кулминацията на Бояджишката буна, всичко е опожарено, разрушено, разграбено. Тогава са излезли думите „Бояджишката яма никъде я няма.“ Според исторически анализи на чужди дипломати „никой, който не е видял лично последствията от изгореното село, не може да си представи колко страшно бедствие го е сполетяло.“
Седмица по-късно от околните села на Бояджик и от по-далеч започнало прибирането на оцелелите селяни у дома. Неописуема мъка сграбчвала живите, когато заварили опожарено родното си място. Навсякъде още димели пепелища от изгорени плевни и кирпичени къщи. По улиците все още стояли неприбрани трупове на убити мъже и осквернени девойки. Псета и птици подплашено скитали из дворовете, загубили надежда да намерят своите стопани. А живите не можели да повярват как са оцелели след този ад на жестокост и смърт. Цели фамилии били изчезнали, почти във всеки дом липсвали деца, жени и най-вече мъже, голямата част от които били убити или отвлечени от турския аскер……”
Тази трагична история за кървавото събитие, сполетяло нашите прадеди, говори колко непримирими, горди, непокорни и жертвоготовни са били бояджикчани.
Гост на честването беше Георги Георгиев - кмет на община „Тунджа”.
Георгиев връчи грамоти и награди на участниците в Петия Общински конкурс „Българин да се наричам..”.
