Изложба, посветена на 125 години от рождението на Райко Алексиев ще бъде открита на 1 март ,от 17:00 часа в музей Дом на хумора и сатирата.
Райко Алексиев е роден на 7 март 1893 г. в Пазарджик. Следва литература в Софийския университет и рисуване в Художествената академия. Специализира живопис в Германия и Италия. Печата карикатури от ученик (1907).
Още с появата на първия му пейзаж в „Изложба на младите“ (1913) българската царица Елеонора става една от най-големите почитателки на таланта му. Същата година той прави пет самостоятелни изложби.
Участва в Първата световна война като военен художник. Редактира през 1917-1918 г. в. „Барабан”, „Българан” (заедно с Ал. Божинов и Д. Подвързачов), сътрудничи с хумористични разкази, фейлетони, спомени и пътеписи на хумористични вестници и списания („Македония“ (1926-1934), „Барабан“, „Смях“, „Людокос“ (1913-1914), „Българан“ (1916-1924), „Маска“, „Зора“ (1919-1934).
През 1923-1924 г. посещава Австрия, Германия и Италия.
Най-популярният му псевдоним е Фра Дяволо, подписва се и като Щуреца, Гратис, Гуньо Гъсков, Козирог, Скитник Перо, Тома Чорни, Спартакус, Мъртва стража.
От 1932 г. до 08.09.1944 г. издава седмичния сатиричен вестник „Щурец”, сътрудничат му Тома Измирлиев, Димитър Подвързачов, Елин Пелин, Ангел Каралийчев, Стоян Чилингиров, Георги Райчев, Димитър Талев, Ст. Л. Костов; Илия Бешков, Стоян Венев, Александър Добринов, Чудомир.
Председател е на Съюза на дружествата на художниците в България (1936 – 1937; 1942 – 1944). Подпомага бедстващите си колеги-художници след англо-американските бомбардировки на София.
Участва в редица художествени изложби.
Автор на сборници с хумористични разкази и фейлетони („Жалостиви случки” (1929), „Генчо Завалията” (ч. І-ІІ, 1933-34), „Клюката” (1935), „Хорски уста” (1937), „Хумористична история на българите” (1937) и др. )
С успехите си, а нерядко заради жлъчния си хумор Райко Алексиев си създава немалко врагове. В последните дни преди Деветосептемврийския преврат той е многократно предупреждаван от свои близки да напусне страната, а кумът на семейството Никола Мушанов го снабдява с дипломатически паспорти. Алексиев обаче отказва да повярва, че е в опасност:
„Аз не съм политик. Аз съм показвал грешките на политиците, мъчил съм се с моите карикатури да осмея това, което вършат някои политици и е вредно за народа.... Аз не съм плъх, та да напускам кораба, когато той потъва.”
Непосредствено след преврата е арестуван от Лев Главинчев (комендант на Народната милиция) като „враг на народа“ поради широко известните му недвусмислени карикатури на Сталин. Пребит е до смърт и умира на 18 ноември 1944 г. в София.
През март 1945 г. Р. Алексиев е осъден посмъртно заради „антисъветска“ и „прогерманска“ пропаганда от така наречения Народен съд по Дело №6, по което са подсъдими 101 писатели, художници, журналисти, включително някои вече убити. В съда единствено в негова защита говори колегата му Александър Жендов, като само той отхвърля повдигнатите обвинения. Имуществото му е конфискувано в полза на държавата, а книгите му са забранени.
След 10.11.1989 г. е реабилитиран. Съюзът на българските художници нарича една от галериите си „Райко Алексиев“.
През 2002 г. община Пазарджик учредява национална литературна награда за хумор и сатира „Райко Алексиев”. Присъжда се на всеки три години винаги на 7 март за цялостно литературно творчество и принос в областта на хумора и сатирата.
Музеят „Дом на хумора и сатирата” два пъти номинира за наградата габровски автори (Калин Илиев, 2014; Христо Стоянов, 2017). На 27 февруари 2013 г. в чест на Райко Алексиев е наречен ледник в Антарктика. Рисунките в изложбата са от фонда на Дома „Хумор на народите”.
Райко Алексиев е роден на 7 март 1893 г. в Пазарджик. Следва литература в Софийския университет и рисуване в Художествената академия. Специализира живопис в Германия и Италия. Печата карикатури от ученик (1907).
Още с появата на първия му пейзаж в „Изложба на младите“ (1913) българската царица Елеонора става една от най-големите почитателки на таланта му. Същата година той прави пет самостоятелни изложби.
Участва в Първата световна война като военен художник. Редактира през 1917-1918 г. в. „Барабан”, „Българан” (заедно с Ал. Божинов и Д. Подвързачов), сътрудничи с хумористични разкази, фейлетони, спомени и пътеписи на хумористични вестници и списания („Македония“ (1926-1934), „Барабан“, „Смях“, „Людокос“ (1913-1914), „Българан“ (1916-1924), „Маска“, „Зора“ (1919-1934).
През 1923-1924 г. посещава Австрия, Германия и Италия.
Най-популярният му псевдоним е Фра Дяволо, подписва се и като Щуреца, Гратис, Гуньо Гъсков, Козирог, Скитник Перо, Тома Чорни, Спартакус, Мъртва стража.
От 1932 г. до 08.09.1944 г. издава седмичния сатиричен вестник „Щурец”, сътрудничат му Тома Измирлиев, Димитър Подвързачов, Елин Пелин, Ангел Каралийчев, Стоян Чилингиров, Георги Райчев, Димитър Талев, Ст. Л. Костов; Илия Бешков, Стоян Венев, Александър Добринов, Чудомир.
Председател е на Съюза на дружествата на художниците в България (1936 – 1937; 1942 – 1944). Подпомага бедстващите си колеги-художници след англо-американските бомбардировки на София.
Участва в редица художествени изложби.
Автор на сборници с хумористични разкази и фейлетони („Жалостиви случки” (1929), „Генчо Завалията” (ч. І-ІІ, 1933-34), „Клюката” (1935), „Хорски уста” (1937), „Хумористична история на българите” (1937) и др. )
С успехите си, а нерядко заради жлъчния си хумор Райко Алексиев си създава немалко врагове. В последните дни преди Деветосептемврийския преврат той е многократно предупреждаван от свои близки да напусне страната, а кумът на семейството Никола Мушанов го снабдява с дипломатически паспорти. Алексиев обаче отказва да повярва, че е в опасност:
„Аз не съм политик. Аз съм показвал грешките на политиците, мъчил съм се с моите карикатури да осмея това, което вършат някои политици и е вредно за народа.... Аз не съм плъх, та да напускам кораба, когато той потъва.”
Непосредствено след преврата е арестуван от Лев Главинчев (комендант на Народната милиция) като „враг на народа“ поради широко известните му недвусмислени карикатури на Сталин. Пребит е до смърт и умира на 18 ноември 1944 г. в София.
През март 1945 г. Р. Алексиев е осъден посмъртно заради „антисъветска“ и „прогерманска“ пропаганда от така наречения Народен съд по Дело №6, по което са подсъдими 101 писатели, художници, журналисти, включително някои вече убити. В съда единствено в негова защита говори колегата му Александър Жендов, като само той отхвърля повдигнатите обвинения. Имуществото му е конфискувано в полза на държавата, а книгите му са забранени.
След 10.11.1989 г. е реабилитиран. Съюзът на българските художници нарича една от галериите си „Райко Алексиев“.
През 2002 г. община Пазарджик учредява национална литературна награда за хумор и сатира „Райко Алексиев”. Присъжда се на всеки три години винаги на 7 март за цялостно литературно творчество и принос в областта на хумора и сатирата.
Музеят „Дом на хумора и сатирата” два пъти номинира за наградата габровски автори (Калин Илиев, 2014; Христо Стоянов, 2017). На 27 февруари 2013 г. в чест на Райко Алексиев е наречен ледник в Антарктика. Рисунките в изложбата са от фонда на Дома „Хумор на народите”.
