- Добруджа никога не е била румънска
Къде е Добруджа с нейната история и музика на картата на България? Какви спомени пазим и знаем ли най-величавите мигове от миналото на нашия роден край. По повод 70-ата годишнина от възвръщането на Южна Добруджа в пределите на България, която честваме през септември 2010-а, в Добрич бяха показани два документални филма - "Какъв е спомен станало" и "Музикалната памет на Добруджа". Те са по сценарий на нашия колега от Дарик радио ст.н.с. д-р Венцислав Димов, създадени са от екип на БНТ, радио-телевизионен център Варна, режисьор е Добри Добрев-Кескинов.
Венцислав Димов води предаването Фолк магазин в събота, етномузиколог е и е родом от Добрич. Той беше гост на прожекциите в Младежкия център. (В първия звуков файл можете да чуете какво каза пред публиката, както и да съпреживеете малка емоционална част от неговия филм "Какъв е спомен станало"). В него сред разказващите е и народната певица Верка Сидерова, която си спомня как населението на Добрич е посрещнало българската армия на 25 септември 1940 година. "Шиехме знамена, казва тя, и коприната по магазините в бяло, зелено и червено свърши. Те пристигнаха на коне, а ние обрахме градините и хвърляхме по тях цветя, а имаше много хубави цветя - хризантеми. Като си спомня този ден, настръхвам". (Звук от посрещането на българската армия в Добрич - във втория звуков файл)
След прожекциите имах възможност да разговарям с Венцислав Димов - за празника, Добруджа и нейната история и жители. Ето интервюто:
Какво значи да си сценарист на такива филми - какво прави сценаристът на такъв тип филми?
Не е просто да седне и да напише две страници текст, който да бъде прочетен зад кадър от артист, аз го разбирам по друг начин това дело. Това, което защитавам в работата си като автор и водещ и в Дарик радио и като изследовател и преподавател, е всичко да бъде проучено и изследвано, отлежало, преживяно и после - споделяно. Това означава около 25-годишен труд по събиране на тази информация на терен - при старите носители на традицията, които продължават да пеят песните и да си спомнят, в библиотеки, архиви, в звукови архиви със стари плочи и стари уникални записи - много работа, която доставя обаче удоволствие, защото както казва един герой от нашите филми: "Ние правим нещо като машина на времето - пренасяме се". Е, за съжаление напред не можем да отидем, но назад можем да се върнем и да споделим откритията, тази магия, с другите.
Вие сте добруджанец?
Да, роден съм в град Добрич, тук съм израснал, тук съм учил - първо в училище "П.Р.Славейков", после в Първа гимназия "Кирил и Методий", и освен че съм добруджанец родом, аз съм такъв и по дух. Винаги се връщам в Добруджа, независимо къде съм в България или по света, и работя с Добруджа - имам доста статии, свързани с традициите, фолклора, културата, с Йовков, със записаната музика. Наскоро издадох и книга, която е краеведско изследване за едно добруджанско село - Поручик Кърджиево, оттам е едната част от моя род, а другата е от Медвен и от Котел.
Това е типично - тук има доста хора, които са от котленския край. Според Вас кои са силните черти на добруджанците и кои са големите недостатъци?
Много труден въпрос, а на всичкото отгоре той е и етно психологически, нещо много сложно. Лесно се навъдиха едни народо психолози в кавички, които казват: Ей, българинът е егоист, индивидуалист, завистлив, еди-какъв си. Други пък го хвалят: Българинът е трудолюбив, гостоприемен, еди-какво си. Винаги тези декларативни изказвания се разминават с истината. Аз мисля, че добруджанецът е част от българите и споделя изкристализиралия в нацията етнос - стереотип, но той е част от една по-голяма група. Антон Страшимиров - ако му се доверим, а той освен писател е бил и народопсихолог - твърди, че най-заслужилата и отдала от себе си кръв във война и пот в труда част от българите са мизийците, които са трудолюбиви, пресметливи, с държавническо мислене. Той нарича и добруджанците мизийци - тоест цяла Северна България, дори и Котел, за него са мизийци. Не знам дали това е така, знам само че от моите лични наблюдения и най-вече от това, което съпреживявам като препрочитам Йовков и се върна пак при моите спомени от детството, си мисля, че добруджанци са едни хора, които са от една страна трудолюбиви, здраво стъпили на земята, от друга страна мечтатели и умеещи да превърнат труда в свещенодействие. Поне някога е било така, а може да има още такива зрънца запазени и днес, макар че когато се отчуждим от земята, когато не стъпваме в пръстта, когато не галим житата, когато не дишаме мащерката по баирите, когато овчите стада и звънците са само екзотика и нашите деца забравят какво е земя, какво е плод, какво е добитък, не знам тази връзка със земята как ще просъществува. Друго качество, което мисля, че е ценно у добруджанеца, е неговата кротост и готовност той да бъде човека, който ще изслуша, който ще се опита да разбере, дори да отстъпи. Някои казват, че това е лоша черта, че тази свитост всъщност е духовна немощ и слабост, аз мисля че не е така - доказали сме и като известни личности и като историческа съдба, че сме отстоявали своето, че не сме го предавали така лесно.
Това може ли да се определи като търпение, като търпеливост, която казват, че понякога е наистина в прекомерни дози?
За съжаление може, но аз се питам пък тези, които са много борливи, много буйни, много комитаджии, какво постигат? Да вдигаш много шум, да си много воевода, винаги начело, не означава да движиш нещата винаги и да си скритият двигател. Добруджанци са от тоя тип "незнайни воини" - не винаги имената им остават, но те торят с труда и с плътта си земята, по която поколения продължават да растат. И съдбата на Добруджа е такава - на тази територия е създадена българската държава, тази територия е понесла и най-големите поражения в българщината, защото след завладяването от османците, по време на османското господство, след многото войни, тя е обезбългарена - остават две-три села до Дунав, Силистренско, с коренно население, така наречените "гребенци". След това обаче Добруджа се заселва от тракийци, от котленци, от балканджии, те създават тук семейства, корен, и за сто години Добруджа отново се превръща в не просто част от Майка България, а във възлова част. Не само защото е златната житница на България, а защото е символът на българщината, символът на традицията, но и на нейната младост. Тук ние сме патили от войни, патили сме от чуждо господство. Кой е този български край, който след приключване на Възраждането, след създаване на българската нация, е бил принуден 25 години да остане в чуждо господство? Кой е преживявал това да го бият и наказват за това, че говори родния си език? Да няма църкви, където да служи, да не може да си погребе с опело на неговия език покойниците, да няма учители, които да го учат на този език? С усилия и по езоповски да отстоява културната си идентичност чрез любителски театрални състави, чрез собствена преса, празници музикални - това са само добруджанци. Може би с Македония подобен паралел може да се направи и не случайно добруджанският песенен цикъл, който е документ за историята в тези години на румънското господство може да се сравни с македонския песенен цикъл, който са комитски, исторически, песни за революционните борби. Имаме даже песни, в които се заменят имената - има македонски оригинални, които са подобруджанени тук и вместо името на Гоце Делчев се пее името на Дочо Михайлов да речем.
Как гледате на тези теории, че румънците имат последователна политика по отношение на Добруджа и нейната принадлежност?
За съжаление те не са теории, а са факт - аз съм виждал с очите си такива съчинения, и продължават да се произвеждат такива митове. Разбира се не може да се говори за една-единствена историческа истина. Нашата задача днес е да прочетем историята по един нов начин, не само националистически, не само монологично и еднообразно. Да не се бием само в гърдите и да говорим за Велика България, но това не означава да се съгласим другите да говорят за Велика Румъния например и да казват, че Добруджа до Варна и до Шумен цялата е била румънска и да измъкват отнякъде псевдо-исторически доказателства. Известно е, има исторически данни - анкети демографски, които са правени, изследвания на терен, че дори Северна Добруджа е била приоритетно българска като население, като демографски състав. Да не говорим като история. В Северна Добруджа са живели българи, за съжаление чрез Крайовската спогодба, която празнуваме сега, те напускат родните си места и се преселват в Южна Добруджа, но там е първата българска гимназия - в Бесарабия, толкова огнища на българската просвета и култура, имаме министър-председатели на Третото българско царство, които са от Северна Добруджа, а днес никой не говори за това. Естествено, че не е реваншизъм да кажем истината. Голяма част от дедите на добричките деца са наследници на българи от Северна Добруджа - преселили се по-рано в началото на ХХ век или в 1940 година. Истината за Добруджа е очевадна - тя никога не е била румънска, нито като история, нито като етнически състав, ако е имало някакъв процент румънско население, това са били колонисти по време на владението, или колонисти, доведени от планината Пинд, така наречените армъни цинцари или македонци в Добруджа, и са били капка в морето.
Хубаво е да се говори за това повече и в такъв смисъл Вашите филми ще бъдат ли показани на повече места покрай настоящите празненства за 70-а годишнина от Присъединяването на Добруджа?
Копие от тези филми ще бъде съхранено в общината или в отдел Краезнание на Регионалната библиотека, това ще уточним. Имам готовност лично аз да присъствам на прожекции, даже имам споразумение с хора от Тошевско, които се интересуват, на 1 октомври ще е представянето на филмите в село Дъбовик, доколкото разбрах от кметицата там, а през пролетта може би ще направим една кръгла маса, посветена на връзката история - култура - музика - фолклор, пак с прожекция и коментар на филмите. Наш домакин тогава ще бъде Библиотека "Дора Габе".
Снимка от албум с архивни кадри от посрещането на Българската армия в Добрич на 25 септември 1940 г., от фонда на Регионален исторически музей.
