Бойте се, деца, за утрешния ден
94687
Бойте се, деца, за утрешния ден
Мили деца! Чух и четох, че 18 процента от вас са отговорили на въпрос на анкета, че биха искали да живеят във времето на Тодор Живков. Като един вече възрастен човек смея да ви кажа, че вие нямате никаква представа какво са ви питали. Сигурно доста от вас са чували от своите майки и бащи, че тогава е било „спокойно и храна и работа имаше за всички”. Съжалявам вашите родители, от които сте го научили. Те явно трябва да са около моята възраст, че дори и по-малки. Хора, за които помня, че скачаха срещу всичко и всички, които се опитваха по някакъв начин да ги ограничават или да направляват живота им. Но сега, днес, в наши дни, те, очевидно искат свобода, но ако може, някак си, „да е контролирана от държавата”. Както беше, когато бяхме на вашите години.
Мили деца! Вашите майки и бащи са родени в робство. Аз също. В робството на един исторически отрязък, в който по нашите земи властваше политиката на Русия, по онова време наричала се „Съветския съюз”. Очевидно е, че явно ние исторически сме обречени да бъдем свързани с тази страна, но това изобщо не е тема на тези мисли. Те, също така, изобщо нямат за цел да обругаят всичко руско и обикновените руснаци, ни най-малко. Говорехме за времето на комунизма, в което 18 % от вас убедено са заявили, че биха искали да живеят.
Мили деца! Би ми било много интересно как ще ви се види, живеейки в комунизма, всеки ваш учител или всеки „отрядник” (питайте вашите майки и бащи какво означава това) да има право по всяко време на денонощието да поиска любимия ви смартфон, да има пълното право да бърка в него и да ви чете дивашките съобщения, които сте изпратили скоро на съученика или съученичката си. И да ви изгледа онези, тайните клипчета, които снимахте на последния купон, брутално пияни.
Също с огромно любопитство бих ви гледал как, като в любимото на 18% от вас време на Тодор Живков, съвсем не отивате на училище с размъкнати дънки, увиснали до коленете, с анцузи и с бейзболни шапки с козирките наобратно, а с (изненада!) еднотипен, тъмносин костюм. Еднакъв за всички. А момичетата, в най-добрия случай – с тъмносиня престилка, с коланче на кръста и бяла якичка. Едва ли бихте го понесли. О, има още нещо – сбогом, цигари пред парадния вход на училището! Който бъде хванат с димящ фас в уста – намалено поведение с две единици и сбогом висше образование, сбогом, мечтан лек път в живота (заклинанието от онова, нашето време беше „Учи, мама, да не работиш!”)
Мили деца! Ако живеехте в онова, мечтано от 18% от вас време, на момченцата сред вас ще се наложи и нещо неособено приятно. Те, след завършване на средното образование, ще трябва да навлязат мощно в родната казарма – школа за мъжество. Не че там няма да си създадат спомени за цял живот, но заедно с тях ще изтърпят и тонове малоумие, абсолютно неадекватно съчетание на чисто практически, военни познания и „партийно-политическа работа”. Всичко това, след 730 дни, те ще наричат „две години сън за мозъка”. Което изобщо не беше лъжа.
Мили деца! В лелеяния от вас живот ще трябва да свикнете с мисълта, че низовата партийна организация ще има право да се намесва във вашия семеен и сексуален живот. И да ви порицае пред цялата махала или на мястото, в което работите, наричайки този плътен резил „другарско мъмрене”. Добре е да знаете и още нещо - комунизмът в тази България на Тодор Живков, в която искате да живеете беше такъв, че дори да сте суперинженер, суперизмислител на нови неща, задължително трябва да се прикачите към скудоумен тъпак, станал ваш шеф, не заради собствени качества и усилия, а защото е член на съответната партия. А ако искате да растете на работа и да се развивате, това би могло да стане, да. В случай, че вие самият не бъдете приет за член на тази партия, обаче, забравете! Ако, пък, сте чак толкова неописуемо талантливи, ще трябва да свикнете с мисълта, че винаги ще дишате прахоляка на някой, който е внук на „Активен борец против фашизма и капитализма”.
Мили деца! Има един прекрасен български поет, когото царуващите по онова време, за което 18% от вас мечтаят, бяха нарекли „пролетарски и комунистически”. За първото съм съгласен, но за второто неособено. Както и да е, да оставим историческите и партийни квалификации за друг път. Та, той има едно хубаво стихотворение: „Не бойте се деца, за утрешния ден!”
Бойте се, деца, за утрешния ден! Ако стане такъв, какъвто 18% от вас го искат.
Мили деца! Вашите майки и бащи са родени в робство. Аз също. В робството на един исторически отрязък, в който по нашите земи властваше политиката на Русия, по онова време наричала се „Съветския съюз”. Очевидно е, че явно ние исторически сме обречени да бъдем свързани с тази страна, но това изобщо не е тема на тези мисли. Те, също така, изобщо нямат за цел да обругаят всичко руско и обикновените руснаци, ни най-малко. Говорехме за времето на комунизма, в което 18 % от вас убедено са заявили, че биха искали да живеят.
Мили деца! Би ми било много интересно как ще ви се види, живеейки в комунизма, всеки ваш учител или всеки „отрядник” (питайте вашите майки и бащи какво означава това) да има право по всяко време на денонощието да поиска любимия ви смартфон, да има пълното право да бърка в него и да ви чете дивашките съобщения, които сте изпратили скоро на съученика или съученичката си. И да ви изгледа онези, тайните клипчета, които снимахте на последния купон, брутално пияни.
Също с огромно любопитство бих ви гледал как, като в любимото на 18% от вас време на Тодор Живков, съвсем не отивате на училище с размъкнати дънки, увиснали до коленете, с анцузи и с бейзболни шапки с козирките наобратно, а с (изненада!) еднотипен, тъмносин костюм. Еднакъв за всички. А момичетата, в най-добрия случай – с тъмносиня престилка, с коланче на кръста и бяла якичка. Едва ли бихте го понесли. О, има още нещо – сбогом, цигари пред парадния вход на училището! Който бъде хванат с димящ фас в уста – намалено поведение с две единици и сбогом висше образование, сбогом, мечтан лек път в живота (заклинанието от онова, нашето време беше „Учи, мама, да не работиш!”)
Мили деца! Ако живеехте в онова, мечтано от 18% от вас време, на момченцата сред вас ще се наложи и нещо неособено приятно. Те, след завършване на средното образование, ще трябва да навлязат мощно в родната казарма – школа за мъжество. Не че там няма да си създадат спомени за цял живот, но заедно с тях ще изтърпят и тонове малоумие, абсолютно неадекватно съчетание на чисто практически, военни познания и „партийно-политическа работа”. Всичко това, след 730 дни, те ще наричат „две години сън за мозъка”. Което изобщо не беше лъжа.
Мили деца! В лелеяния от вас живот ще трябва да свикнете с мисълта, че низовата партийна организация ще има право да се намесва във вашия семеен и сексуален живот. И да ви порицае пред цялата махала или на мястото, в което работите, наричайки този плътен резил „другарско мъмрене”. Добре е да знаете и още нещо - комунизмът в тази България на Тодор Живков, в която искате да живеете беше такъв, че дори да сте суперинженер, суперизмислител на нови неща, задължително трябва да се прикачите към скудоумен тъпак, станал ваш шеф, не заради собствени качества и усилия, а защото е член на съответната партия. А ако искате да растете на работа и да се развивате, това би могло да стане, да. В случай, че вие самият не бъдете приет за член на тази партия, обаче, забравете! Ако, пък, сте чак толкова неописуемо талантливи, ще трябва да свикнете с мисълта, че винаги ще дишате прахоляка на някой, който е внук на „Активен борец против фашизма и капитализма”.
Мили деца! Има един прекрасен български поет, когото царуващите по онова време, за което 18% от вас мечтаят, бяха нарекли „пролетарски и комунистически”. За първото съм съгласен, но за второто неособено. Както и да е, да оставим историческите и партийни квалификации за друг път. Та, той има едно хубаво стихотворение: „Не бойте се деца, за утрешния ден!”
Бойте се, деца, за утрешния ден! Ако стане такъв, какъвто 18% от вас го искат.
